Иначе не можеше да каже, че Париж я впечатлява кой знае колко. Беше просто един етап преди Ню Йорк. Пристигна, въоръжена с пътеводител, с плана на метрото и оттогава не спираше да обикаля града. Съвсем самичка. Ходеше на кино, разхождаше се из Люксембургската градина, спираше се пред букинистите по кейовете на Сена… Жюлиет щеше да изкара края на лятото в Жирен, Унгрун в Исландия, Режина в Германия, Бенедикт беше в командировка в Ирландия. На улица „Плант“ се подвизаваше само Матилд. Матилд, която си живееше живота…

На Мартин й бе забавно да я наблюдава. На четирийсет и пет години открива нещата, които на мен са ми известни, въпреки че нямам още двайсет!

Една вечер американската й приятелка Джоун дойде на вечеря на улица „Плант“. Мартин започна да я разпитва за Ню Йорк. Джоун не знаеше какво да й отговори — не била стъпвала там. Предпочитала Европа.

— Там няма какво да научат старици като мен — бе заявила тя през смях. — Аз предпочитам Париж, Лондон или Рим. Ню Йорк е за младите, за амбициозните необвързани мъже.

Мартин беше разочарована.

— И да ви кажа — продължи Джоун, — Ню Йорк не е Съединените щати. Той е градът, в който отиваме, когато искаме да успеем, не е град за живеене. Вие вярвате в парите, така ли?

— Ами… да — отвърна леко смутена Мартин.

— В такъв случай това е вашият град.

Мартин нямаше търпение да се качи на самолета. Пресметна, че й остават още десет месеца. Ако всичко мине добре, през юни отлитам.

Отиде в американското посолство и от разлепените по стената информационни проспекти разбра, че може да кандидатства за студентска стипендия. При условие че е от бедно семейство и има диплома за завършено средно образование. Точно като за мен, идеално, каза си въодушевено. Попълни формулярите и сега чакаше резултата.

През това време живееше в Париж, по-точно казано, минаваше през града. Като чуждестранните туристи. Би могла съвсем спокойно да си се представи с риза на цветя и фотоапарат в ръка, като на тълпите, обикалящи града с панорамните автобуси. И тя като тях смяташе, че градът е красив. Разхождайки се из Париж, срещаше Волтер, Роден, Луи XIV, Жана д’Арк. Историята на Франция и на старата Европа. „Как да направиш нещо ново с всички тези предци, които не те изпускат от поглед!“, мислеше тя, наблюдавайки възхитено прекрасната гледка в парка „Тюйлери“ или на площад „Вож“. В този град бих могла единствено да се развличам, да мързелувам, да прелиствам стари книги и да се наливам с кафета, потопена в атмосферата на вековете…

Погълната от тези разсъждения, не бе забелязала сянката, която я следваше по петите. Огромна сянка, която се очертаваше по стените и изчезваше всеки път, когато тя спираше, след което отново тръгваше подире й.

Накрая долови някакво рязко движение зад гърба си и докато се обръщаше, зърна за миг някой да се спотайва зад голям транспарант с надпис „Извънредна разпродажба“.

Решена да види за какво става дума, надникна зад плаката.

Там, свито надве, клечеше хлапето, което бе видяла да отмъква тостера. Тя му се усмихна.

— Какво правиш тук? Следиш ли ме?

То се изправи, обидено, че го бяха разкрили. Залязващото слънце отново очерта на стената огромната му, разкривена сянка. Мартин не се сдържа и весело се разсмя.

— Защо се смеете?

— Ей така. Какво искаш от мен? — попита тя. — Не се страхувай, няма да те изям.

Момчето сви рамене презрително.

— Не се страхувам. Изпраща ме големият ми брат. Иска да ви благодари за… вие знаете за какво. Не разбира защо го правите.

То я изгледа подозрително и продължи да жвака дъвката си с отворена уста.

— Затвори си устата, ще влязат мухи — посъветва го Мартин.

Хлапакът я изгледа мрачно и пъхна ръце дълбоко в джобовете си като истински мъж.

— Значи, иска да разбере защо — повтори Мартин. — Ами ще ти кажа. Предай на големия ти брат, че нямам нужда от вашите благодарности, нито желание да задоволявам любопитството ви. Направих го, защото… Абе кажи му…

— Няма да запомня всичко.

Мартин се наведе към него и с две ръце докосна якето му.

— Слушай, я забрави тази работа. По-добре му кажи, че трябва много да внимавате. Утре ще пристигнат двама нови охранители.

Той се наду.

— Това го знаем вече.

— Така ли?

— Самият охранител на магазина ни го съобщи. Ще престанем с кражбите, но ще продължим да идваме, за заблуда. Щото иначе ще се усъмнят.

Мартин подсвирна с възхищение.

— Виж го ти, голям си хитрец!

— Не аз, Ришар, големият ми брат.

— На колко години е Ришар?

— Не знам. Той е стар.

— А ти?

— Аз съм на десет.

Продължиха да вървят известно време, сенките им ги следваха. По едно време Мартин не се сдържа и попита:

— Какво правите с откраднатото?

Той се поколеба, но отвърна:

— Не знам дали да ти кажа. Първо трябва да поговоря с Ришар.

— Не е важно, питах просто така… от любопитство.

— Ясно, но по-добре първо да говоря с него. Той много внимава за всичко и понякога, когато направим някаква тъпотия, изпада в ярост, ама ярост ти казвам, ужас…

— Страхуваш се от него, така ли?

— Ами малко. Той измисли всичко и затова, когато се издънваме…

Мартин се замисли — и нея я бяха учили да краде. Не да „краде“, подчертаваше баща й, а да „възстановява социалната справедливост“.

— Отдавна ли го правите? — попита тя.

— От доста време.

— Никога ли не са ви хващали?

— Никога.

— А Ришар, той с какво се занимава?

— Той е умът. Така се нарича самият той. Негови са идеите, ние само ги изпълняваме. Пък той е пълен с идеи, дори не можеш да си представиш.

Мартин се усмихна. Той говореше като бизнесмен с куфарче, пълно с договори.

— Ще се чудиш и маеш, ако научиш какви идеи му идват в главата. У дома той командва… той е главатарят. Дори татко си трае.

— Ау — престори се на уплашена Мартин.

Хлапето не схвана иронията. Кимна съвсем сериозно.

— Как се казваш? — попита Мартин.

— Кристиан.

Спряха на светофара и малчуганът започна да драска по тротоара с чисто новите си кикерси.

— А мен няма ли да ме попиташ как се казвам?

— Знам как се казваш, нали на престилката има картонче с името.

Сега беше ред на Мартин да си замълчи, засегната. На следващия светофар зави наляво. Момчето продължи право напред. Махна с ръка за довиждане и добави: „И още веднъж благодаря“. Мартин за малко да му се изплези, но се сдържа. Дразнеше я с желанието си да се прави на възрастен. Проследи го с поглед. Не можеше да определи защо, но разговорът я беше подразнил. Влезе в една хлебарница и си купи хлебче и един тоблерон.



Два дни по-късно, на излизане от „Кооп“-а видя един млад мъж с дълъг шлифер с вдигната яка, с ръце в джобовете, подпрял крак на стената. Очевидно нея чакаше. В момента, в който се раздели с Люсет и Франсоаз, двете колежки, които зареждаха магазина със стока, той я заговори.

— Вие ли сте Мартин?

— Да.

— Бих желал да поговоря с вас. Да пием по едно кафе?

— От полицията ли сте? — подозрително го изгледа тя.

— Страхувате ли се?

— Не. Но може да не искам да пия кафе с вас.

Той я изгледа учудено.

— Прав беше Кристиан, човек трудно ще ви сбърка с това зелено, наклепано по очите. Сигурно ползвате намаление за всички стоки.

Значи, това е главатарят, босът. Големият брат. Оня, който получава пристъпи на ярост. Ето го, стои пред нея и преспокойно я баламосва!

— Ползвам 10% отстъпка върху стелките, ако толкова ви интересува — отвърна тя.

Той преглътна. Замълча за момент, след което заяви, спазвайки добрия тон:

— Едно на едно. Е, ще пием ли кафе?

Беше горещо. Мартин поръча една мента с вода и с лед. Той една горчивка.

— Значи, вие сте Ришар крадецът. Не, по-правилно е да се каже този, който кара другите да крадат.

— Точно така. Не сте отговорили онзи ден на брат ми защо ни прикривате? Можехте да си докарате премия, повишение, подарък някакъв, знам ли… Получавате транзистор за четири донесения за кражби, нали така?

— Транзисторите сама си ги купувам.

Ама че е неприятно това семейство, каза си тя, никак не е чудно, че изтърсакът прелива от високомерие. Достатъчно е да видиш баткото.

Той очевидно долови мисълта й, защото извади някакво рекламно кибритче и го запремята от ръка в ръка, после внезапно престана и заковавайки очи в очите на Мартин, попита:

— Бих желал наистина да разбера причината. В края на краищата рискувате да изгубите мястото си. Този въпрос не ми дава мира, постоянно ме човърка. Откакто Кристиан ми разказа как сте го спипали, не мога да спя спокойно. Кажете направо какво искате?