— Сега всички ще приказват, че правя кариера, преспивайки с началник-отделите. Много благодаря!

— Какво толкова — отвърна Емил, — нима е забранено да се влюби човек…

Бенедикт нямаше да има нищо против, ако я бяха изненадали в прегръдките на Жан-Мари Низо. Той беше привлекателен, умееше да се облича, изразяваше се с лекота, по телефона непрекъснато го търсеха жени, излизаше много често вечер и словоохотливо говореше за похожденията си. Беше истински парижанин. Чувстваше се като риба във вода навсякъде. Понякога Бенедикт отиваше в кафето до входа на вестника да изпие едно кафе с Жан-Мари и да пофлиртува с него. Той явно не беше безразличен към чара й. „И ето че сега всичко се прецака, край!“, ядно си каза тя.

Излезе от стаята, тряскайки вратата.

На другия ден на сутрешната планьорка Емил обясни така блестящо защо Никсън изтегля 35 000 американски войници от Виетнам, че главният редактор го поздрави пред всички колеги и Бенедикт неволно му се усмихна, с грейнали очи изпод изрусения бретон — сдобриха се.

Една сутрин представи Емил на майка си. Госпожа Тасен бе леко изненадана от избора на Бенедикт, но заяви, че Емил имал приличен вид и изглеждал интересен. Крайно време беше дъщеря й да си намери любовник, а този млад мъж очевидно държеше на нея.



Госпожа Тасен уж беше дошла за няколко дни в Париж, но се заседя, очевидно не бързаше да се връща в Питивие. Спеше в стаята на Унгрун, която бе отишла да прекара ваканцията си у дома в Исландия, и се наслаждаваше на живота. Като начало откри радостта от това да спи сама, да разполага с цялото легло, без съпруг, който да хърка до нея, с транзистора до себе си, с хладния край на чаршафа, който усеща сутрин, когато протегне крака, без дрънчащ будилник. Откри удоволствието да закусва сама, когато реши, без определен час… Удоволствието да се разхожда по парижките улици. Париж през август. Париж без миризми на изгорели газове и без намусени шофьори и пешеходци. Париж, който ухае прелестно и в който рядко се чува френска реч.

В Музея на модерното изкуство, на изложбата на Паул Клее се запозна с една американка, която, забелязвайки, че се бе задържала десет минути пред една картина, я доближи с думите: „Знаете ли какво е казал Паул Клее? Казал е, че картините ни гледат“.

Матилд Тасен беше очарована. От фразата и от американката. Джоун беше вдовица, живееше в Атланта. Съпругът й оставил значителна сума и всяко лято идвала в Европа. Как й завиждам, си бе помислила Матилд, има моменти, в които не искам да имам покрай себе си нито съпруг, нито деца. Двете пиха чай в „Смит“, на улица „Риволи“. Матилд повече слушаше, отколкото да говори. Разбраха се отново да се видят. Американката я заведе на мюзикъла „Коса“ в театър „Сен Мартен“ и тя много се забавлява. Джоун поиска да отиде зад кулисите и Матилд я последва, леко уплашена, вдишвайки миризмата на декори, на пот, на кабели. Джоун стисна ръката на Жюлиен Клер и той се подписа на програмата, която тя му подаде, след което я връчи на Матилд с думите: „За децата ви“. Джоун я смайваше с дързостта си.

— О, аз бях съвсем различен човек, когато Хари беше жив. Следвах го по петите. Като кученце. Трябваше да се променя, след като той си отиде. Научих някои неща и за мое огромно учудване се оказа, че добре се справям.

Освен всичко останало бе научила и френски и макар да не го говореше перфектно, двете с Матилд се разбираха добре.

В края на август Джоун си замина и даде на Матилд адреса си в Атланта. Матилд скъта листчето в бележника си, сякаш беше талисман. Джоун беше обещала да дойде отново идното лято и двете планираха да заминат за Италия, за Флоренция, където да посетят галерия „Уфици“.

Матилд бе промълвила: „Йес“, и си бе помислила: „Невъзможно“. След петнайсет дни трябваше да тръгне на пазар за учебници, тетрадки, да купи всичко необходимо за новата учебна година. Госпожата от Питивие нямаше да има какво да каже на госпожата от Атланта, а Паул Клее нямаше да я гледа по същия начин.

Поглеждайки дъщеря си и любовника й, седнали пред чашите си кафе и разтворения вестник, госпожа Тасен заключи, че животът е прекалено кратък, за да го вземаме на сериозно.

Глава 5

Бяха трима, на пръв поглед някъде между единайсет и петнайсетгодишни, и несъмнено си приличаха: мургави и кльощави. Испанци? Италианци? Или най-обикновени французи, си каза наум Мартин, която бе обсебена от желанието си да пътешества и на всяка крачка й се привиждаха чужденци. Да замине, да се махне, да избяга от супермаркета, превърнат в душегубка от августовския пек, да поеме по широкия свят.

Само че до настъпването на бленувания миг отговаряше за конфитюрите — предълга редица от рафтове, горните отрупани с бурканчета от 370 грама по три франка, от марката „Конфитюрите на баба“, а долните с домашни ягодови конфитюри в буркани от едно кило по четири франка и трийсет.

Трите момчета говореха с персонала, зареждащ щандовете, подробно разпитваха за всеки продукт, съпоставяха цените като клиенти, които са наясно с нещата, и касиерките ги наблюдаваха с майчинска усмивка, докато минаваха покрай тях.

— По-добре да си бяхте направили списък и да накупите всичко наведнъж — бе посъветвала един ден най-големия една от касиерките.

Той я изгледа с огромните си черни очи, по бузата му имаше следи от химикалка и с обезоръжаваща усмивка отговори:

— Да ви кажа, госпожо, ние вкъщи си нямаме майка…

Просълзена, тя бе добавила едно пакетче дъвка към бутилката мляко.

Момчетата бяха симпатични дори на охранителя, натоварен да следи за дребните кражби в магазина. Те му заявяваха, че когато пораснат, искат да станат като него, защото работата му била „като игра на индианци и каубои“.

— Защо не носите значка?

— Защото ще ме разпознават. Няма да мога да спипвам крадците на местопрестъплението.

— А какво значи „местопрестъпление“? — попита най-малкият.

Мъжът му бе обяснил съвсем ясно и научно.

— А в този момент опитвате ли се да спипате някой крадец?

Охранителят внезапно се беше разпалил:

— Опитвам се да спипам хулигана, който редовно обира щанда за домакински електроуреди. Стана вече месец, откакто се вихри!

— А свива ли колички? — полюбопитства най-малкият. — Защото аз лично много бих искал да си имам една.

— О, количките… обикновено открадват около триста във всеки магазин! — отвърна унило охранителят.

— Ау — възкликна момчето, ужасно впечатлено.

— Не, изчезват такива неща като транзистори, магнетофони, домакински роботи… Следващата седмица ще ми изпратят подкрепления от Поаси, ще затегнем наблюдението. Скоро ще го пипна.

Той прокара ръка по челото си. Кражбите удряха по реномето му и изпращането на двамата колеги го потвърждаваше. Трябваше да се прости с годишната премия, беше повече от ясно.

— Защо не заключвате витрините, както правят в останалите магазини — предложи най-голямото момче.

— Не се вписва в политиката на магазина. Ние тука сме по доверието.

Мартин ги наблюдаваше, усмихната. Страшни са, няма съмнение. Заблудиха всички без изключение, сложиха ги в малкото си джобче, дори онази гадна великанка, която се показва от стъклената си будка и ги поздравява, когато минават покрай нея. Никак не бяха балами, измислили си бяха хитра система: двамата се умилкваха на охранителя или на някое от момичетата, които приемаха стоката, а в това време третият отмъкваше плячката и се изнизваше през входа за зареждане, скриваше я някъде и се връщаше при братята си, невинно усмихнат.

Прекалено любезното държане на хлапетата от самото начало й се бе сторило странно. Усмихнатите клиенти са рядка порода. Един ден бе изненадала най-дребния да се протяга, повдигнат на пръсти, за да докопа транзистор, сложен на един прекалено висок за ръста му рафт. След няколко неуспешни опита се отказа и сви един тостер от по-ниския рафт. Като се обърна, за да провери дали всичко е наред, зърна Мартин и погледите им се срещнаха. „Пипна ме“, прочете тя в уплашените му очи. Хлапето се въртеше във всички посоки, търсейки братята си. „Не съм“, усмихна се тя и извърна глава, сякаш нищо не беше забелязала. Случи се преди три дни и оттогава тримата я наблюдаваха, озадачени. Тя не им обръщаше внимание и си вършеше невъзмутимо работата. Чудя се дали свежите попълнения ще ги спипат. С вълнение си припомни деня, в който бе откраднала двете плетени шапки от магазина за прежди „Филдар“ — искаше да прилича на позьорката на класа, Бенедикт Тасен, която лансираше модата на напластените дрехи. Тогава една от жените, които зареждаха щандовете, я видя и тя бързо се изниза от магазина. Това, което ми се иска да разбера, е какво правят с крадените вещи.

Вечерта, след като си тръгна от работа, мерна една сянка, която изскочи иззад купчина кашони на тротоара, но не спря.

Беше горещо. Мартин хвърляше мимоходом по някой поглед на изложените списания и илюстровани картички, на наредените по металните щендери обувки, примамващи с „изключително изгодни“ предложения… Спираше пред витрините. Колко много магазини за парцали! И кръчми, и магазини за хранителни стоки! Още с пристигането си в Париж се смая от изобилието. В Питивие, за да се облече човек, трябваше да пътува до Орлеан. Ами кината! В седмичното списание „Парископ“ преброи над двеста киносалона.