Катрин Панкол - Наричайте ме Скарлет

— Много добре знаеш, че никога никъде не ходим! Дори не отиваме до Париж да видим Жюлиет.

— Предпочитам да не ходя.

До статията за девалвирания франк се мъдреше заглавие, напечатано с големи черни букви: „Клане в «Бел Еър» — актрисата Шарън Тейт и четирима нейни приятели намират смъртта си…“. Жюлиет си изкриви врата, за да прочете по-надолу, но баща й я забеляза и се тросна:

— Ще изчакаш да приключа. И тук си имаме предостатъчно престъпления, за да се втурваш да четеш за тези в чужбина!

Беше се обявил за председател на един от многото комитети за защита, изникнали в града. Жюлиет подозираше, че го е направил само за да го наричат „президент“ поне веднъж в живота му. Съчиняваше надути речи: „Да опазим добродетелите на нашата младеж, да я спасим от лудостта на убиеца, който удря безразборно…“. Изведнъж се бе превърнал в Катон Стари, който мърморел: „Картаген трябва да бъде разрушен“, докато отмъквал накитите на жените под претекст, че трябва да се правят икономии и да се спазва строг морал. Можеше да изпълни десет страници с нравоучителни писания от този вид. Основната дейност на комитета се състоеше в слушане на безкрайните тиради на Марсел Тюил. А преследването на убиеца беше задължение на полицията и от Париж бяха изпратили подкрепления.

— Смяташ ли, че убиецът е от Питивие? — обърна се към него Жюлиет, за да го изчетка и да го накара да подхване любимата си тема.

— Нищо не мога да твърдя със сигурност, но знам някои неща…

Той заби нос във вестника, показвайки, че всеки опит да бъде въвлечен в разговор, е обречен на провал. „Наследницата“ беше помолена да млъкне и да се направи, че я няма.

На другата сутрин Жюлиет се стресна от оглушително думкане по вратата на стаята й. Хвърли замаян поглед на будилника си и видя, че показва осем и половина! Реши да не отговаря и потъна още по-дълбоко под пухената завивка.

— Жюлиет, Жюлиет! — дереше се баща й зад вратата. — Отвори веднага, на секундата.

„Сега, сега“, провикна се тя, завързвайки в движение колана на пеньоара си, и се запрепъва към вратата.

— Може ли да ми обясниш?

Стоеше пред нея изпънат като адютант, с морава физиономия на алкохолик, с огромен нос, набразден с червени жилки, и чер дроб, надупчен като дантела. Нервно размахваше пощенска картичка, очевидно адресирана до дъщеря му. На пръв поглед поне от лицевата страна нищо не оправдаваше яростта му: заливче, корабче, отвесни скали и горе вляво — вкусна шоколадова целувка.

— Чакам обяснения — повтори той.

Беше червен като домат и изглеждаше на ръба на мозъчния инсулт.

— Ми… Това е Корсика — отвърна тя, сънена.

Сигурно е от Луи, помисли си.

— А това, и това ли е Корсика?

Той обърна картичката. Едва си поемаше дъх, дишаше на пресекулки, отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Присвивайки леко очи, Жюлиет успя да прочете на гърба на чудното заливче: „Косми, кур, ташаци, мисля за теб, cosi, cosa, it’s a wonderful world“. Нямаше грешка, беше от Луи.

— Ааа… — жално проточи тя, протегнала ръка в опит да се докопа до картичката.

Баща й обаче я стискаше здраво с изтръпнали пръсти.

— От кого е? — попита.

Очевидно никак не му беше до шеги.

— Виж, татко, понятие нямам, сигурно е някакъв майтап.

— И кой е този майтапчия?

Не му стигаха сили да прави дълги изречения, беше останал без дъх. Разпитваше кратко и точно.

— Няма ли подпис? — преструваше се Жюлиет, сякаш не знаеше.

— Името му, веднага!

— Ама нали ти казвам, че си нямам понятие, и какво толкова е станало!

Ако знаеше само какво правеха тя и авторът на пощенската картичка, нямаше да си губи времето с излишни подробности!

— Раздавачът я е прочел! — Той се задъхваше от ярост, но успя да продължи: — Подаде ми я с поглед, който трудно ще преглътна някога! Излишно е да ти казвам, че целият град вече знае!

Жюлиет успя да зърне по-отблизо посланието. Луи беше изписал първите три думи във формата на полудели рошави пениси, които ту щръкваха, ту клюмваха, раздиплени под формата на букви.

Не можа да се сдържи и се разсмя.

Баща й я шамароса с такава сила, че главата й отхвръкна и се удари в касата на вратата. За миг всичко се разми пред очите й.

— Ей, татко, я стига! Да не се вземаш за Хитлер!

— Вземам се за баща ти, точка! Докато живееш под моя покрив, няма да се подхилваш подигравателно, когато те питам нещо. Ти си моя дъщеря, носиш моето име и не желая разни парижки келеши да го мърсят! Ще ми кажеш сега, на мига, името на този непрокопсаник и ще се разберем с него като мъже.

Да покани тук Гаяр! С кърпените дънки, физиономията на костенурка, тридневната брада и речник, достоен за порнографска антология!

— Бедният ми татко, ти бълнуваш! Ужасно си изостанал! Понятие си нямаш. Огледай се, покажи си носа вън от провинцията…

— Забранявам ти да ми говориш с този тон! Няма да излизаш от стаята си, докато решим с майка ти какво да те правим!

Той крещеше толкова силно, че тя си запуши ушите и свали ръце чак когато крясъците заглъхнаха.

— Ама че си тъпанар.

Беше се изпуснала. Вдигна ръка пред устата си, но беше много късно. Видя в очите на баща си искрена и неподправена омраза. Омраза в най-чистия й вид. Той се тресеше от гняв и ако не беше натрупаното от векове възпитание („под никакъв претекст не можеш да убиеш децата си“), щеше да я удуши на минутата. С първото, което му попадне подръка: връзка за обувка, колан, каишка на часовник… Щеше да стигне дотам да измъкне от килима достатъчно здрава и дълга нишка, за да я използва като гарота. Вместо това се вкамени от изненада, накъса картичката на хиляди парченца и ги хвърли на главата й. След което, с едва доловим и сдържан тон, изпълнен с твърдост и достойнство, с несломима енергия, бликнала от дъното на душата му, заяви в скоропоговорка:

— Мога само да ти кажа, малката ми Жюлиет, че двамата с майка ти дълбоко съжаляваме за жертвите, които сме правили, за да те отгледаме и възпитаме…

Отново беше влязъл в ролята на Катон, но този път един съкрушен и благороден Катон, започнал да осъзнава, че прелестите на Картаген са надделели над строгостта на призивите му: „Париж трябва да бъде разрушен…“.

— … и че ако трябваше да го сторим отново, щяхме да си го спестим без капка угризения.

И той тресна вратата.

Жюлиет чу как ключът се превърта в ключалката и сви рамене. Жертви! Как ли пък не! Жертваш ли се, когато се грижиш за дете, което си създал и което не те е молило да се появи на бял свят? Виж, ако Луи беше написал: „Прекрасна маркизо, вашите красиви очи вещаят смъртта ми и сърцето ми погива в желанието си да ви преследва…“, нещо в духа на тирадите на господин Журден, буржоата благородник на Молиер, щеше да му прозвучи елегантно и благопристойно.

А на мен непристойно и гадно.

В продължение на няколко минути тя плю по лицемерието на едно общество, което уважаваше единствено привидностите и красивите образи. След това се отказа, защото й хрумна една бляскава идея, немислима вчера, когато през ум не й минаваше, че ще се окаже богата наследница, когато не подозираше за безмълвното възхищение на баба си, която я бе смятала за смела девойка. Тази идея я пришпори, подтикна я да изтрие сълзите си и да надвие гнева: ще отида в Жирен, в моята къща. Там всичко ще се оправи, ще бъда в собствения си дом.

В моменти на злополучия и изпитания Жюлиет проявяваше неподозирано в нормално време упорство и непреклонност.

Речено-сторено. Извади си сака изпод леглото, напъха в него дрехите си, грабна си парите, документите и се измъкна през прозореца.

Купи си едно бурканче нескафе и бисквити и реши да стигне до къщата на автостоп. Постъпка, без съмнение напълно лишена от предпазливост, но която беше единственият начин да стигне до там. Вървейки по банкета, Жюлиет си мислеше, че родителите й няма да дойдат да й вдигат скандали в Жирен, а в случай че се опитат да го направят, дързостта им щеше да се изчерпи с няколко удара по вратата и с чевръсто изтегляне, ако съседите се покажеха на прозорците.

И тя вървеше, вирнала палец, с дух, укрепнал от неочаквано възникналите препятствия, размахала сака с провизии и дрехи…