— Така излиза. И да внимаваш с онзи убиец, защото си точно негов тип… Това с кацането на Луната кога започва?

— Към три през нощта.

— Да си изберем места пред телевизора отсега.

Там вече седеше Унгрун с очила в ръка и благоговейно чакаше — годеникът й бил обещал, че когато американските астронавти кацнат на Луната, ще бъде с цялото си сърце и душа при нея.

— Има ли още шампанско? — провикна се Виртел.

— В избата има — отговори Режина.

— А избата къде е?

Жюлиет се скри зад Мартин и Унгрун, защото никак не искаше да я накарат да го придружава. Режина бързо огледа присъстващите и след като не откри кого да натовари със задачата, сама се нагърби с нея.

Гостите насядаха мълчаливо пред телевизионния екран, на който показваха кадри от събитието. Спускаемият апарат се отдели от „Аполо 9“ и се насочи към Морето на спокойствието. Коментаторът печелеше време, напомняйки периодично разстоянието, което оставаше да изминат астронавтите до Луната. Четирийсет хиляди фута, трийсет и пет хиляди, трийсет хиляди… Олдрин правеше нелепи коментари: „Морето на плодородието не ми изглежда много плодородно. Кой ли му е дал това име…“.

Двайсет и пет хиляди фута, двайсет хиляди, петнайсет хиляди…

— О, как бих искал да съм на Кейп Кенеди с журналистите — възкликна Емил Буше, за когото най-важното бе никой от присъстващите да не забравя, че той е главен репортер.

Модулът продължаваше да се спуска. „Слизаме, слизаме“, повтаряше Армстронг.

10 000, 5000, 2000, 1000…

Вдигна се облак прах и апаратът кацна на Луната. В стаята гръмнаха аплодисменти, имаше целувки, прегръдки, чуха се викове, някои стояха като заковани, отворили широко уста. Като Унгрун и Жюлиет.

Нийл Армстронг, облечен в астронавтския си костюм, слезе по стълбичката и стъпи на лунната повърхност. Със скафандъра и неудобните си тежки дрехи напомняше на огромно бебе, на човечето Бибендум, рекламата на гумите „Мишлен“.

— Как ли пишкат в безтегловност? — пошушна Мартин.

— Млъквай — отвърна Жюлиет, хипнотизирана от случващото се пред очите й.

„Малка крачка за човека, голям скок за човечеството“, се чу гласът на Армстронг в скафандъра.

— Само не ми казвай, че току-що го е измислил… Написали са му го преди полета!

— Престани — тросна се Жюлиет раздразнено, — всичко разваляш!

Там горе, в Космоса, двама мъже подскачаха по Луната. Гърлото й се сви, доплака й се. Когато забиха американското знаме, Мартин не се сдържа и високо каза: „Права съм да искам да отида там, наистина там е бъдещето“. Седнал плътно до Бенедикт, Емил Буше говореше за Галилей. Бенедикт слушаше. Шарл Милал се бе залепил за екрана на телевизора. Унгрун мислеше за годеника си.

А Виртел и Режина?

Те бяха слезли в мазето и изглежда, не бързаха да се връщат.

Глава 2

Минаха три дни от тържеството и на момичетата започваше да им писва да дояждат остатъците от пая с месо, от печеното пиле и от шоколадовата торта, когато неочаквано звънна телефонът.

— За теб, Жюлиет — каза Режина, подавайки й слушалката и облизвайки пръстите си. — Някой плаче на телефона.

Жюлиет грабна слушалката с една ръка, с другата държеше току-що наченатото пилешко бутче.

— Ало… — измънка тя с пълна уста.

— Скъпа, обажда се мама… Ужас, случи се нещо ужасно…

Жюлиет прехвърли в ума си всички възможни катастрофални сценарии. Реакциите на майка й бяха непредвидими. Можеше да се окаже, че баща й е претърпял злополука, че са обрали магазина, че цените на еспадрилите са хвръкнали до небесата или че някоя далечна позната се е споминала.

— Минет умря.

Минет. Бабата на семейството, която на семейните празници настаняваха на края на трапезата, след което забравяха за нея. Възрастната госпожа задрямала по време на вечерята, топнала брадичка в крем карамела и повече не помръднала.

Родителите на Жюлиет я прибрали от дома за стари хора, където я бяха настанили, и сега Минет лежала на голямото легло в къщата им на улица „Курон“.

Жюлиет светкавично се изстреля за Питивие. За пръв път в живота си виждаше отблизо мъртвец. Наблюдаваше внимателно баба си. Вече не чувства нищо, край, всичко е свършило. От смъртта към живота и обратно, от живота към смъртта, едно двупосочно пътуване, продължило осемдесет и две години. Съвсем в реда на нещата. Жюлиет не изпитваше скръб. С баба си не бяха близки. Рядко си говореха. Баба й беше кротка и безлична. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-трудно й беше да си я представи като млада жена, във вихъра на валса, флиртуваща, влюбена, в прегръдките на любимия. Струваше й се, че Минет се е родила баба. Това, което я натъжаваше, бе отпадането на една брънка от веригата, свързваща я със смъртта. Следващата е мама, после ще дойде моят ред… Застана до майка си и я хвана за ръката. Госпожа Тюил плачеше, повтаряйки „мамо, мамо“. Произнасяна от майка й, тази дума звучеше странно в ушите на Жюлиет.

Отидоха при нотариуса. Преди седем години Минет беше направила завещание, но наскоро посетила нотариус Корбие, искала да внесе някакви поправки. Постъпката на възрастната дама бе разтревожила Марсел и Жанет Тюил, което обясняваше нетърпението им да научат последната й воля. Жюлиет ги придружи не защото умираше от желание, а защото родителите й настояха. „Сигурно ти е оставила някой и друг наполеон и някоя дребна мебел, затова трябва да спазиш приличие и да дойдеш с нас.“ Жюлиет избесня. Първо, защото според нея наследството по принцип беше нещо напълно неморално — някой нещастник се трепе цял живот, за да остави нещо на наследниците си, без те да са си мръднали пръста и без да имат никакво участие в придобиването му. Второ, защото беше танцувала до три сутринта в „Клуб 68“ и не й се ставаше в осем часа, за да присъства на отварянето и четенето на завещанието.

Получи се така, че ранното й ставане се оказа напълно оправдано. Минет й оставяше всичко: фермата в Жирен на стойност около 400 000 франка, акциите, наполеоните, бижутата, мебелите, спестяванията. Нотариус Корбие прочете заключителните думи на Минет: „Марсел и Жанет ще ме разберат. Те са си уредили живота и не се нуждаят от нищо. Жюлиет пое риска и замина за Париж, за което я поздравявам. Аз винаги съм се страхувала да рискувам. На добър час, Жюлиет“. Жанет и Марсел Тюил слушаха смаяни, невярващи, с изкривени физиономии.

Май за тях щеше да е по-добре да бяха останали да се излежават, си каза Жюлиет, която не беше на себе си от удивление. Нотариусът продължи да чете, изброявайки таксите, които трябваше да се приспаднат, данъка наследство…

Жюлиет изобщо не слушаше.

— Какво мислиш да правиш с къщата? — попита госпожа Тюил дъщеря си, когато седнаха да вечерят.

— Ще я запазя, разбира се! Още утре ще отида да я видя. Забравила съм как изглежда. От колко време Минет не живееше в нея?

— От десет години. Откакто отиде в дома за възрастни.

— А защо не я взехте тук?

— Как си го представяш, Жюлиет! А магазинът?

— Сега ще трябва да плащаш данък наследство, данък сгради и поземлените данъци, местните такси и данъци, сметките за електричество, газ, вода… Да притежаваш къща, струва много скъпо — заяви господин Тюил, вдигайки очи от вестника. — Как смяташ да се справиш?

— Ами… ще продам наполеоните, акциите и разните там…

Марсел Тюил избухна. Разните там! Така ли се говори? Къде са я възпитавали? Понякога наистина не можеше да я разбере!

След което се обърна към жена си.

— Вече със сигурност може да се твърди, че вашето семейство е напълно лишено от чувство за благоприличие! Питам се на какво си я научила, след като се изразява по този начин! Като си помисля само, че си съсипвам здравето да я издържам да следва в Париж, в Па-риж… Скоро дъщеря ми ще се превърне в хипи с цветя в косите и ще ме настани в къщата в Жирен, превърната в наркоманска комуна… Само това оставаше!

Жюлиет предпочете да си замълчи.

— Също като измислената работа в „Пробетон“ — продължи той. — Нали ни беше обещала, че няма да работиш! Обаче не! Госпожицата трябва да си изкарва допълнителни джобни пари! При това в строителството! И това ако е женска професия…

Защото да продаваш еспадрили, е мъжка професия, иронизира го наум Жюлиет. Замисли се за къщата в Жирен, беше на десетина километра от Питивие. Вече ясно си я спомняше: квадратна каменна постройка, ограждаща един вътрешен двор, насред който растеше прещип. Намираше се на края на селото и от нея започваха нивите. Жито, жито, докъдето ти стига погледът. Царството на житото, на комбайните и вършачките. Равно и жълто през лятото, тъжно и кафяво през зимата! Ще си имам дом, моя собствена къща…

— Ето! Сега пък девалвират франка! — възмущаваше се баща й. — И замразяват цените! До 15 септември. Затова ли гласувахме за Помпиду… Пада ни се сега. Ръководят ни разни некадърници.

— Много важно! Не го вземай толкова навътре — отговори Жанет Тюил, доволна, че разговорът се е насочил към правителството.

— Ами ако решиш да пътуваш в чужбина, а? Какво правиш с нашите обезценени франкове?