Беше истински успех. „Еластичните“ апартаменти се разграбиха за отрицателно време. Милал вече разработваше втори транш, за да удовлетвори търсенето.

Точно тогава избухна скандалът: предприемачът нямаше средства за строежа. Под претекст, че не може да държи милиони неизползвани, бе вложил парите на бъдещите собственици в друга сделка. Съмнителна. Така за нула време проектът на Милал пропадна — нямаше пукната пара за строежа. Вестниците раздуха аферата, позабавляваха се с нея известно време, след което се нахвърлиха на друга тема, оставяйки Милал измамен, опозорен, свършен. Жена му поиска развод. Искала да изчисти името си.

Милал се принуди да се раздели с луксозния си частен дом на авеню „Сакс“ и се премести в къщичката си на остров Жат. В продължение на три дълги години се остави да го носи течението. Разорен, отчаян, денем и нощем предъвкваше историята на падението си, говореше си сам, ругаеше небето и дърветата край брега, хората, излезли да се разходят на чист въздух…

Майските събития от 1968 година го откъснаха за кратко от черните мисли. И той имаше сметки за уреждане с обществото. Взе да се шляе край барикадите. Отначало от любопитство, като турист, скоро обаче се почувства съпричастен и започна да хвърля павета по ченгетата.

След като реши, че си е разчистил сметките, запретна ръкави, зажаднял за работа. Независимото парижко транспортно дружество, НПТД за по-кратко, обяви конкурс: по стените на метрото избивала влага. Търсели надежден изолационен материал. Милал си спомни стария Опост. Поднови опитите си и му хрумна да прибави, освен кръвта, подобрител, който не допускаше да се образуват мехурчета въздух при смесването на съставките. Така успя да получи хомогенна и гладка смес. Резултатът се оказа повече от положителен — лек, здрав и устойчив на влага бетон.

Спечели търга и премахна избилата влага по част от стените на метрото. Неприятностите не закъсняха — големите фирми искаха да използват идеята му, но не и да му оставят лиценза, нито да му плащат процент. Чиста проба мошеничество. Давид срещу Голиат. Дадоха му да разбере, че с име като неговото не може да се надява на нещо по-добро. Той поднови бунта си на единак, твърдо решен да се включи самостоятелно в играта, в очакване на по-добри времена.

Точно тази революционна идея се опитваше да рекламира с помощта на сгъваемата туристическа масичка, забутан в един ъгъл на строителното изложение. Идея, която подминаваха, без да я забележат и участници и посетители, по простата причина, че щандът нямаше с какво да привлече вниманието им, тъй като беше лишен от примамливия, така наречен „търговски вид“.

От три години насам Шарл Милал се сблъскваше винаги с един и същи проблем: не вдъхваше доверие.

Глава 19

Малко преждевременно пролетта на 1968 година изигра ролята на начало на следващото десетилетие. Пролетта на 1969-а кротко присъства на края на една епоха. Завърши едно дълго царуване, без да бъде последвано от криза, и макар смяната на генерала с началника на генералния му щаб да водеше до по-осезателни преобразувания, отколкото си представяха французите, те продължаваха да бъдат направлявани и ръководени, както го изискваше благоприличието. Още повече че месеците, предхождащи референдума, се бяха оказали доста неспокойни — онези, които барикадите и стачките от 1968 година изпълваха с ужас, показаха, след като бурята стихна, че са запомнили силата на подобни аргументи. Мнозинството вече не беше мълчаливо и страната започна да се вълнува: профсъюзният водач Жерар Нику и неговата Интерсиндикална конфедерация за защита и национално обединение на независимите трудещи се, акцията „Затворени магазини“, отчаяните студенти от затворените факултети, гневните земеделци. Нужна бе здрава десница, за да се въдвори ред — овернецът, заклет пушач на „Голоаз“, изглеждаше напълно подходящ за тази роля, затова му я повериха.

Жорж Помпиду победи Ален Поер на втория кръг на изборите, в резултат на което французите със спокойна съвест закачиха караваните на автомобилите си и създавайки огромни задръствания по пътищата на родината, поеха по пътищата й. Всичко се върна на мястото си.

Времето на голистките мечти беше отминало, предстоеше раждането на една нова Франция. Поне това обеща президентът на първата си пресконференция: една Франция на промишлеността, осеяна с доменни пещи и безброй свръхзвукови самолети „Конкорд“, които порят небето над нея.

Точно този момент избра Бенедикт, за да кацне в Париж. Напрежението във „Фигаро“ през месец май едва не провали стажа й. Никой не бе следил по-внимателно от нея развитието на събитията, които разтърсваха спокойното ежедневие. Едва в средата на юни Емил Буше се обади да й съобщи добрата новина: най-накрая отдел „Личен състав“ се беше решил да й изпрати по пощата плика с пробния й договор: от 1 юли до 30 септември 1969 година.

„Уф, най-после!“, въздъхна облекчено тя с писмото в ръка. Два месеца на напрегнато очакване бяха минали от блестящия удар на Беатрис О’Хара и назначаването на Бенедикт Тасен, и с всеки нов ден безпокойствието й нарастваше все повече и повече. Отначало се зачуди дали Емил Буше не я бе излъгал. Измъчващото я от време на време съмнение подхранваше чувството й за вина, което първоначалната й възбуда успяваше да потисне до момента — ако не я вземеха във вестник „Фигаро“, лъжата пред госпожа Боатие щеше да се окаже напълно безполезна. Доходоносната низост можеше да бъде до известна стенен оправдана, за разлика от ненужното предателство…

През тези два месеца се налагаше да обяснява на всички, на които триумфално бе съобщила за заминаването си за Париж и за бъдещата си работа във „Фигаро“, че трябва да се въоръжат с търпение. Досаждаха й с въпроси — подозрително любезни, като на хора, които също биха искали да заминат, но нямат възможност да го сторят.

„Кога тръгваш?“ „Защо стачкуват в твоя вестник?“ „Ще се провали ли стажът ти?“ Колкото и да се показваше самоуверена и невъзмутима, вътрешно трепереше да не се наложи да се откаже от мечтата си и да разочарова близките си: родителите си, които най-после успя да впечатли, приятелките, на първо място Мартин, понеже се беше изравнила с Жюлиет, ако не я бе и задминала, и накрая самата Жюлиет, която смяташе, че вече води, макар и с малко. Защото Жюлиет бе кацнала в Париж тихо, докато Бенедикт смяташе да пристигне триумфално. Тя дотолкова успяваше да потисне чувството на уважение, вдъхвано й от наивната и невинна решителност на Жюлиет, че подценяваше предимствата, от които можеше да се възползва — нямаше да й се налага да си разчиства пътя, да си търси жилище, работа, познанства. Щеше да живее заедно с Жюлиет, да споделя приятелствата й и да работи във „Фигаро“.

Пристигна в Париж в края на юни, когато улиците напомняха на увеселителен парк, хората се разхождаха по къс ръкав и търсеха свободно място по терасите на кафенетата.

Жестоко се съпротивляваше на изключителното впечатление, което й правеше градът, твърдо решена да не му се поддава.

Какво толкова! Париж беше Париж и нищо повече. Нямаше причина да не се чувства като у дома си и на равна нога с другите. Нямаше от какво да се опасява. Опита се да прогони смътното, обсебващо чувство на тревога, което я стискаше за гърлото всяка вечер, преди да заспи. Чувство на страх, което те кара да потънеш дълбоко, да изчезнеш под чаршафите и да не мръднеш повече… Защо бе поискала да напусне Питивие и уютното гнездо на родния дом? След това се самоуспокояваше, щеше да стане журналистка, да размахва магическата дума, която отваря всички врати, да има достъп навсякъде. В този град нищо не съществуваше, ако вестниците не пишеха за него. Това й бе обяснил Емил. Тръпнеше, повтаряйки си го, заспиваше и сънуваше всевъзможни случки, в които картата й на стажант-журналист — в съня й истинска журналистическа карта разрешаваше всички проблеми и слагаше всеки на мястото му.

Все още не бе станала истинска парижанка, но в собствените си очи беше много повече: журналистка, при това в един от най-големите френски всекидневници.

Втора част

Глава 1

С много търпение, енергия и дипломатичност Режина успя да открие идеалното жилище за Унгрун, Жюлиет, Бенедикт и за себе си. Търпение, защото всеки път, когато изникнеше някоя примамлива обява, апартаментът биваше нападнат от тълпа разбеснели се кандидати, които си мятаха злобни, преценяващи погледи. Налагаше й се да чака с часове на опашката, за да открие, когато дойдеше редът й, че обектът на желанието й, който мислено бе обзавела с любов, току-що си е намерил наемател. Енергия, за да не изпада в отчаяние и да има сили да е отново на крак на следващия ден в ранни зори, за да се насочи като сомнамбул към най-близката будка за вестници, да изпощи обявите, да открие нещо интересно и да застане на нова опашка от изнервени кандидати. Дипломатичност, за да не избухне, когато някоя бъдеща майка пререждаше чакащите и заставаше начело. Или когато прочетеше в погледа на служителя от агенцията за недвижими имоти, че я бърка с някой имигрант бачкатор с претенции да живее на авеню „Фош“, на пъпа на Париж. Чужденка, без фиш за заплата, без брачна халка, висока, руса и разтропана, Режина не вдъхваше доверие. Ама изобщо.

Както обикновено, в края на краищата пак опря до познатите си и проблемът беше уреден. Един от учениците й имал приятел, който познавал една госпожа, чийто братовчед се бил пенсионирал, отивал да живее в провинцията и предоставял на тълпа боричкащи се кандидати луксозния си частен дом на улица „Плант“ №64.