Катрин Панкол - Наричайте ме Скарлет

Режина, Унгрун и Жюлиет решиха да напуснат. Режина разсъждаваше: трите заедно можем да наемем един голям апартамент и няма да ни излезе по-скъпо. Четирите, поправи я Жюлиет, съобщавайки новината за предстоящото пристигане на Бенедикт в Париж. „Аз се заемам с това, имам връзки, ще намерим нещо“, заключи Режина.

На Жюлиет дори не й мина през ума да се премести да живее при Луи. Досега никога не я беше водил у тях. Винаги се срещаха в хотел „Ленокс“.

— Имам си агент — провикна се той колкото му глас държи, пъхнал дълбоко ръце в задните джобове на панталона си.

— За какво ти е агент?

— За киното.

— Трудно ли е да се сдобиеш с агент?

— Да, когато си никой и имаш сплескана глава като на костенурка. Аз обаче успях, защото го накарах да се засмее, заявих му, че с тази физиономия винаги може да ме вкара в някой документален филм за Галапагос.

— А, добре.

— Беше шега. Ама ти нещо нямаш настроение. Бетонът ли те тормози?

Жюлиет поклати отрицателно глава. Дощя й се да му разкаже всичко: за Виртел, за непрекъснатата стачка във факултета, за Жан-Франсоа Пенсон, който повече никакъв не се обади…

— Писна ми, нищо не съм постигнала. Зубря наизуст размножените на циклостил лекции в очакване на изпити, които, като гледам как се развиват нещата, никога няма да се състоят, и търся някакъв плаващ бетон. Това е последната мания на Виртел: тухлата, която върви по водата!

Луи я прегърна през раменете и я притегли към себе си. Жюлиет се отпусна. Добре, че го имам този, разсмива ме, доставя ми удоволствие и всеки ден научавам нещо от него. Интересува се от всичко.

— Чакай, чакай — каза Луи, вдигайки ръка, — спомняш ли си дребния господин от строителното изложение, онзи, дето му прекатурихме масата?

— Да.

— Спомняш ли си какво имаше на масата?

— Купа с вода.

— И в нея една тухла. Тухла, която не потъваше! Тъкмо това търси дядката Виртел!

— Ами да! Напълно си прав. О, ти си гениален, гениален си!

Тя се увеси на врата му и го разцелува.

— Как му беше името? — попита тя. — Той ни го каза, когато се представи.

Пълно мълчание. Нито той, нито тя го помнеха.

— О, не! — простена Жюлиет.

— Шарл. Спомних си, казва се Шарл. Даже си помислих, че съвсем не прилича на Големия Шарл с плетения на ръка пуловер и вратовръзката отгоре. За сметка на това пък…

— Щеше да е прекалено хубаво.

— Чуй какво ще ти кажа. Трябва да има никакъв каталог с имената на участниците в изложението. Ще препишем всичките Шарловци и ще им се обадим по телефона. Виртел трябва да го има, да вървим.

И наистина, в „Пробетон“ Изабел им показа каталога на масичката на рецепцията.

— Имам страхотното усещане, че сме на път да направим удар, усещам го — каза Луи, докато прелистваше каталога. — Ето, препиши тези имена.

Продиктува й ги и Жюлиет ги записа, намери телефоните им в годишника на предприятията от строителния бранш и започнаха да звънят на всички поред. Никой не беше чувал за плаваща тухла, но се опитаха да им продадат естествена ветроупорна вентилационна система и естествена осветителна система, отразяваща се върху плоскостите, с изключително висок енергоспестяващ ефект.

— Добре. Няма страшно. Ще отидем да се поразходим покрай Порт дьо Версай. Ще обиколим кварталните кръчмички. Нашият чичко имаше вид на любител на чашката.

Луи се оказа прав. Изобретателят обичаше кръчмите, бирата и сладките приказки на бара. Навсякъде си спомняха изтърканото му палто и гневът, искрящ в малките му очи зад очилата. Само дето никой не помнеше нито презимето, нито адреса му. Нищо.

— Опитайте в „Еделвайс“, често обядваше там по време на изложението.

Съдържателката на „Еделвайс“ разпита мъжа си, който обслужваше залата в задната част. След кратко колебание той повика сервитьора.

Жюлиет потропваше с крак от нетърпение. Господи, колко бавни са хората! На всичко отгоре съм сигурна, че ни смятат за смахнати. Двама жалки перковци, тръгнали по следите на мъж, който кара цимента да плава.

— О, ами да… — извика най-после сервитьорчето, — спомняте ли си, госпожо Жозе, това е оня, дето непрекъснато повтаряше, че бил Давид срещу Голиат. Този израз ме кефеше яко, щото ми напомняше за схватките на кечистите. Толкова знам. Сега трябва да вървя.

— Спомняте ли си как му беше името? — прекъсна го Жюлиет.

— Не. Да ви кажа, рядко научаваме имената на клиентите. Познаваме ги по лице, знаем им навиците, ама чак имената… Този трябва да е бил истински господин, щото никога не си отопяваше соса.

— Няма ли някой, който да ни каже името му?

— Не виждам кой. Той винаги се хранеше сам.

— Чакай малко, той не беше ли се сприятелил с Деде? — намеси се съдържателката. — Нали го знаете Деде какъв е общителен, завързва разговор с всеки.

— А той къде живее? — попита Жюлиет, за да пресече биографичната справка за Деде.

— В сляпата уличка, като излезете оттук, веднага вляво. Не си показва носа от работилницата, дърводелец е.

Деде знаеше.

Знаеше също и за изобретението на дребничкия господин, за разправиите му с големите фирми, за кражбите, на които е бил жертва. Знаеше всичко, освен името и адреса му.

Жюлиет се разбесня.

— Не може да бъде! Приказвате си с един тип всеки ден в продължение на две седмици и не знаете как се казва!

— Напротив…

— Но току-що казахте тъкмо обратното!

— Знам малкото му име, Шарл.

— Дръжте ме или ще го удуша — процеди тя през зъби. — Луи, да се махаме оттук.

Луи благодари на дърводелеца, похвали го за масивната дъбова врата, по която работеше. Човекът обясни, че я била поръчала някаква възрастна рускиня, емигрантка, която му поискала да възпроизведе точно същия мотив като на вратата на стаята в родния й дом в Анадола, в която била зачената.

Жюлиет отново се намеси. Тя отмъкна Луи от Анадола и поеха към изхода.

— Прекаляваш — възпротиви се Луи, — дядката е интересен. Видя ли вратата, прекрасна е!

— Не ми пука за вратата му. Трябва ми името на изобретателя.

— И обещаната комисиона.

— И моята комисиона, точно така. Мислех, че никога няма да я получа, и сега се провалям, след като бях толкова близо до целта.

— Ей, чакайте, чакайте!

Обърнаха се. Дърводелецът търчеше подире им, размахвайки ръце.

— Сетих се нещо — прошепна той, останал без дъх. — Може да се окаже съвсем незначително, но човек никога не знае… само момент да си поема дъх.

Което и стори, докато Жюлиет и Луи чакаха с нетърпение.

— Всяка седмица пускаше обява в „Монитьор“, опитваше се да продаде изобретението си.

— И къде се намира този „Монитьор“?

— Това не знам… знам само, че е някакъв вестник.

Намериха вестник „Монитьор“ в една специализирана книжарница до театър „Одеон“ и седнаха в едно кафене да прегледат обявите.

— Намери ли нещо?

— Не, а ти?

— И аз.

— Отказвам се — обяви Луи. — Изобретателят дребосък ми лази по нервите.

Огледаха се наоколо. Клиентите преглеждаха вестниците, за да изберат филма, с който да запълнят вечерта си: „Франс Соар“, „Парископ“, „Ла Смен дьо Пари“. Жюлиет ги наблюдаваше с празен поглед, взираше се във всеки един поотделно. Почиваше си от емоциите от деня.

— Ама и ние какви сме тъпаци! — възкликна тя внезапно. — Взехме само един брой от тази седмица, трябваше да купим и стари броеве.

Тя се втурна обратно към книжарницата. Книжарят тъкмо пускаше металната решетка. С голям зор успя да го накара да й продаде един наръч стари броеве на „Монитьор“, плати и побягна към кафенето.

Този път го откриха лесно. Още в първия брой, който Луи отвори, по средата на страницата с тлъсти букви се мъдреше следният надпис: „Шарл Милал, изобретател: лек, як и водоустойчив бетон“. Най-отдолу с дребен шрифт бяха посочени адресът и телефонът.

— Уф! Най-накрая — въздъхна Жюлиет с облекчение.

— Милал, Милал… как искаш хората да запомнят подобно име!

— Хайде да вървим да му се обадим.

— Сега?

— От колко дни го издирваме! Сега, като най-после го пипнахме, ти се отказваш! Не си наред.

— Ти върви, аз оставам тук да зяпам мадамите…

Жюлиет се връцна и отиде да телефонира.