Истинските. Онези от снимките.

— Нормално. Това е неговата маса — поясни Виртел с безразличие.

Вече можеше да й говори каквото му хрумне, да плъзне ръка по гърба й, да залепи устни на дланта й, вниманието й бе изцяло погълнато от най-прочутата двойка на света.

Господи! Като разкажа в Питивие какво съм видяла, ще идват да ме посещават като Бернадет Субиру9 в пещерата й.

Говореха си на английски. Много малко. Гласът й беше тъничък, глас на малко момиченце. Поръча си раци и салата. Той взе сьомга и печено. И шампанско „Круг“.

— Good for the body — каза й той, докато й наливаше.

Той е много дребен, посивял. Тя е красива. Хапва едва-едва и топи устни в чашата, сякаш пие лекарство. Ако пиех и ядях като нея, може би щях да съм красива и прочута също като нея, мислеше си Жюлиет, очарована.

Припомни си всичко, което беше погълнала, и се засрами.

Когато Виртел й даде знак да стават, хвърли последен замислен поглед към двойката. Дотогава бе склонна да смята, че хората, които виждаме по страниците на вестниците и списанията, не са истински, не съществуват в действителност.

Настаниха се в колата и Виртел сложи ръка на коляното й със собственически жест. Тя леко я отмести.

Отново се измъкна под претекст, че е смъртно уморена. Прекалено много шампанско, крем сабайон, прекалено силни емоции. Той се нацупи и продължи да шофира, без да продума. Тогава с тъничко момичешко гласче тя обеща: следващия път, съвсем скоро — и заглади положението.



Една друга вечер реши да се обади на Жан-Франсоа Пенсон. Задаваше си въпроси относно сексуалната му ориентация и искаше да е наясно.

Той я заведе на вечеря в ресторант „Берту“, близо до Пантеона, където „всичко е прясно сготвено, нищо не е претоплено“. Това пишеше отдолу на листа с менюто. Жюлиет беше израснала с мисълта, че храната по ресторантите е вредна за стомаха. Майка й непрекъснато го повтаряше.

Беше препълнено и задушно. Тя си изхлузи обувките под масата, проверявайки опипом къде точно е лявата и къде дясната. Той я погледна топло и нежно — запазената му марка — и тя се запита дали ще има достатъчно смелост да открие огъня.

Сервитьорът донесе менюто. Жюлиет си поръча един скоч.

— Да не си започнала да пиеш? — изненада се Жан-Франсоа.

— Да.

— Два скоча — поръча той.

Скоро поръчките пристигнаха. Жюлиет гаврътна уискито на екс, пое си дълбоко дъх и започна:

— Бих искала да те попитам нещо…

Той я слушаше с вид на учител, на когото двойкаджията на класа задава заплетен въпрос.

— Да, добре.

— Защо не спиш с мен?

Той я изгледа смаяно.

Мамка му. Прекалено директно, отбеляза тя, трябваше да го попитам със заобикалки.

— Кажи ми…

Направо му се молеше. Той стоеше безмълвен. Беше другаде, сякаш се бе приютил под навес и чакаше дъждът да спре, за да продължи пътя си.

— Защо? Да не би да не си падаш по жени?

Той гръмко се разсмя и едва не се задави с бучката лед.

— Настина ли го мислиш, Жюлиет?

— Не, обаче…

— Напротив, мислиш го.

Той продължи да се смее и Жюлиет се подразни.

— Искам да разбера защо ме целуваш и после край, дотам. Смяташ, че не съм хубава, така ли? Харесваш само блондинки? Искаш ли да се изруся?

Смехът му секна, той се пресегна и я хвана за брадичката. Също както направи в колата, под уличната лампа, жест, с който подсказваше, че предстои нещо сериозно.

— Чуй ме добре, Жюлиет. Аз те обичам…

— Обичаш ме?

— Като сестричката, която не съм имал.

Тя наведе глава. Какъв е този мой късмет, всички искат да ме чукат, само той не, защото за него съм малкото сестриче.

— Признавам, държах се малко двусмислено с теб. Бях прекалено нежен. Ти си сладка, много си сладка… знаеш го… и аз много те харесвам.

Обичам донякъде граха, обичам много цикорията, никак не обичам бялата ряпа, обаче Ромео обича Жюлиет. Без никакво наречие, кратко и ясно.

— Аз не съм мъж за теб.

Откъде знае, че не е?

Докато тя, тя знае. Знае, че не може да живее без него. В коя посока беше Сена? Или газовата печка? Или пък пистолетът? Да имате някъде отзад в ресторанта въже с готова примка?

Сервитьорът сложи пред нея тиганче с бъркани яйца с домати и парата от току-що приготвеното ястие я замая. Искаше й се да остави вилицата и да заплаче. Ясно й беше — предпазливите словесни увъртания означаваха, че не я обича. Когато обичаш, караш направо, без заобикалки. Изказвания от рода на „не съм мъж за теб“ или „трябва да го обмисля“ са деликатен начин да ти се каже „не те обичам“.

Сълзите й рукнаха в яденето.

— Жюлиет, моля те…

Той говореше съвсем тихо, за да не привлекат вниманието на околните.

— Бъди разумна, скъпа.

— И не ме наричай „скъпа“, след като не го мислиш!

— Хайде, изяж си бърканите яйца, ще видиш колко са вкусни.

Аз вехна от отчаяние, а той ми говори за яйца! Жюлиет заплака още по-силно. Хората започнаха да се обръщат и да ги гледат. Жан-Франсоа Пенсон се почувства много неудобно.

— Искаш ли да си тръгваме? — попита той.

Тя скри лице в салфетката.

— Искаш ли да отидем у нас? — предложи той.

— У вас ли?

— Да. У нас.

— Сега ли?

Той кимна. Тя се усмихна и си издуха носа.

— Добре.

Той вдигна ръка да поиска сметката. Тя затърси с крак обувките си под масата. Откри само едната. Извини се, защото трябваше да се наведе, за да потърси другата. Изчезна отдолу. Появи се отново, зачервена и пелтечеща. Опита се да обясни, че едната й обувка била изчезнала. Изнервен, той я хвана и я повлече към изхода.

Единият крак обут, другият бос…



Оказа се много добър любовник.

Дори прекалено добър. Умееше също като амбулантните търговци да те омае и да ти пробута три форми за гофрети, пет шапки ушанки и две преси за картофи на цената на една.

След като я доведе до оргазъм, се надвеси над нея като химик, наблюдаващ верига молекули, и тя се смути.

На сутринта той стана, облече се и отиде да купи вестник и кроасани.

— Ако звънне телефонът, не вдигай, включил съм секретаря.

— Секретаря?

— Донесох си го от Ню Йорк.

Тя с нетърпение зачака да звънне, за да види как работи. Телефонът иззвъня и от квадратната кутия се чу гласът на Жан-Франсоа, приканващ говорещия да остави съобщение.

— Жан-Франсоа, аз съм, Ерве. Обаждам се да ти предам съобщение за среща. Във „Фукет“ на обяд. Госпожа Купър от Чикаго. Чао, приятел.

След това се обади някаква Корин.

— Липсваш ми, Жан-Франсоа. Свободен ли си днес за вечеря? Мъжът ми е в Милано. Обади ми се, любов моя.

После звъняха Франсоаз, Даниел и… Жюлиет се върна в леглото, шашната.

— А пък аз да си мисля, че е педал!

Глава 17

Беше май месец, прекрасният месец май, тананикаше си известната песен Луи. „Cosi, cosa, it’s a wonderful world.“

Жюлиет беше дошла да го вземе от студио „Саунд“, приключил бе поредния запис за рекламна кампания. Ставаше дума за нов вид прах за пране с ензими. Прекрасно откритие са това ензимите, струват скъпо, вярно, но домакините са луди по тях и за нула време разграбват кутиите с вълшебния прах.

Беше добре дошло за него, досега не бе имал толкова ангажименти.

— Ензииими под дъжда, ензииими под дъжда, what a wonderful feeling, ензииими под дъжда…

Имитираше Джийн Кели и танцуваше на тротоара. Само че без чадър.

— Много си весел днес — измърмори Жюлиет, която, както обикновено, крачеше след него.

— Печеля пари, много пари и това ми харесва. Мога например да ти купя още един мотопед или каравана, да си я прикачиш на него, или…

— По-добре ми вземи под наем едно студио, защото нещата между мен и Валери вървят все по на зле.

Войната все още не беше обявена, но вече се окопаваха и трупаха запаси в очакване на началото на враждебните действия. Три срещу една: Режина, Унгрун и Жюлиет срещу Валери. Валери обичаше да слуша Вагнер и Бах, а те трите Сантана и „Бийтълс“. Валери отваряше широко прозорците на хола, когато Режина гореше пръчици тамян. Валери забраняваше да се внасят нови мебели — от прозрачна пластмаса, с които Режина се канеше да мебелира стаята си. Валери раздигаше само своята купичка след закуска, прибираше своето бурканче конфитюр на определената за нея етажерка в хладилника, минаваше с прахосмукачката само своята част от коридора и ставаше нощем да намалява отоплението, за да прави икономии, в резултат на което трите бяха хремясали.