Двойката се приближи. В изражението на двамата се четеше искрено съжаление.

— Сега ще трябва да бърша всичко, а и плъстената подложка ще пусне! Я вижте! Всичко отиде по дяволите!

Докато девойката мънкаше извинения, Милал се наведе и вдигна тухлата и купата. Като се изправи, забеляза, че двамата са вирнали нос към надписа. Брюнетката четеше на глас: „Има три начина да губите пари: жените, конните залагания и изобретенията“. Брадясалият се разкиска.

— Вие ли сте авторът?

— Не. Дъртакът Ротшилд. Ама лови окото, а?

Мъжът кимна. Дребната брюнетка му хвърли един поглед. Какъв поглед само… тежък, дълбок, черен, почти виолетов, толкова ярки искри хвърляше. Процеждаше се през дългите гъсти мигли, завити по краищата като клонки на коледна елха. Дощя му се да окичи с гирлянди този поглед.

— Вашето прилича повече на антиреклама — изхили се мъжът със сплесканата глава.

— Да ви се представя, Шарл Милал, изобретател — произнесе тържествено той, приведен церемониално над ръката на момичето, след което раздруса здраво десницата на мъжа.

— Да ви помогнем с нещо? — осведоми се брадатият. — Тъкмо се карахме с жена ми и вместо да й напъхам проспектите в устата, ги изпратих в коша. Наистина съжалявам.

— Разбирам — кимна Милал, — разбирам. Няма страшно, ще се оправя. Щандът не е сложна направа, за нула време ще го вдигна отново на крака. Ще налея вода в купата, ще пусна вътре тухлата и хоп, готово… Жена ви е много сладка!

— Ами добре тогава. След като нямате нужда от помощ, ние си тръгваме. Още веднъж моля да ни извините.

— Довиждане — каза Милал.

Момичето го дари с лъчезарна усмивка.

Проследи ги с поглед.

Заради брюнетки като тази са измислили миниполата, със сигурност.

Глава 16

На 27 април 1969 година цяла Франция изтръпна — гражданите бяха дръзнали да се опълчат на стария си татко. Вечерта огласиха резултатите от референдума: 53,17% „не“. За по-сигурно изчакаха сутрешните вестници и разтъркаха невярващо очи, за да се убедят, че вчерашната мечта се е превърнала в действителност. Не на регионализацията, не на реформата на Сената, не на Дьо Гол.

Два дни преди вота генералът бе потвърдил позицията си: ако френският народ не му гласува доверие, той ще си стегне куфарите и двамата с Ивон ще се преместят да живеят другаде. Французите се отправиха към урните с насмешлива усмивка. Жюлиет беше бясна, че още няма двайсет и една — щеше да подкрепи стария генерал. Първо, защото беше от класа и изглеждаше добре. И второ, тя много харесваше старите хора. Действаха й успокояващо, очароваха я, разказваха й истории. Освен това те поне не я щипеха. За разлика от нея Бенедикт би гласувала против.

Мартин свиваше рамене. Бенедикт и Жюлиет се бяха спречкали жестоко в Питивие през уикенда преди изборите.

— Щеше да гласуваш с „не“, за да се направиш на интересна, както винаги — заяви Жюлиет на Бенедикт. — Дори не си се замислила сериозно.

— А ти? — отвърна Бенедикт с лека усмивка на превъзходство.

Заваляха обиди от двете страни и Мартин се видя принудена да повиши тон, за да ги успокои.

— Ама вие сте смахнати, честна дума! Пука ни на нас за референдума! Ако не е Дьо Гол, ще е някой друг, всички са от един дол дренки. Вие сте точно толкова изкуфели, колкото моите дъртаци! Всички си въобразяват, че политиката ще промени нещо.

— Дреме ти на теб — промърмори Жюлиет, — ти мислиш само как да се махнеш оттук.

— И съм съвършено права. Видя ли класацията на първите петдесет компании в света? Не? Не си? Ами да ти кажа да знаеш, че сред първите петдесет трийсет и пет са американски и само една-единствена френска, при това на последно място! Затова, следете погледа ми, бъдещето е отвъд морето, изобщо не е при вашите тъпи политики!

Всички около Жюлиет — родителите й, търговците от улица „Курон“, всички до един гласуваха против. Може би затова тя искаше да защити великия Шарл, нищо че месеци наред й досаждаше с реформата и с регионализацията си.

Както и да е, през тази пролет нищо не вървеше както трябва. Всеки месец факултетът затваряше врати заради стачки. Яките разсилни влизаха в схватки с групи студенти, настроени прокитайски. За да те пуснат в сградата, трябваше да знаеш паролата или да си носиш студентската карта. Впрочем тя и без това не даваше пет пари за правото.

Друго я вълнуваше много повече — новите разкрития около аферата Маркович8, които хвърлиха сянка върху репутацията на премиера Помпиду и съпругата му.

Всички се нахвърляха един срещу друг. И Виртел, и той беше нервен. Опасяваше се социалните безредици да не съсипят предприятието му.

— Ако има промени по върховете, кой може да ми гарантира, че няма да ни натресат някоя марионетка от левицата? С тия хитреци човек винаги трябва да има едно наум.

Само като се сетеше колко трудно преглътна миналогодишните споразумения от Гренел за повече „социална справедливост“. Затова сега не беше настроен да понася нови обиди, нито да се лови на нечия въдица.

Вълнуват се единствено от дребните си лични интереси, мислеше си Жюлиет с отвращение. Не виждат по-далече от носа си. Знаят само да си броят парите и да мрънкат.

Или да се чукат.

Виртел не пропускаше случай да я приклещи между стола и бюрото си.

Чудя се защо не ме изхвърли, защо все още не го е сторил? Щеше да е много по-просто. Аз не върша нищо полезно…

Най-накрая отстъпи и прие поканата му за вечеря.

Беше една от обичайните вечери, тя се размотаваше, умът й скачаше от една мисъл на друга, полагаше страхотни усилия да не се втурне и да изпразни хладилника. Унгрун гледаше по телевизията „Сцена на звездите“, циркови изпълнения, както правеше всяка вечер след уикенда, прекаран в Довил.

Върнала се бе оттам със зачервени, облени в сълзи страни, лицето й лъщеше, сякаш имаше температура — приятелката и гаджето й за секунда не я оставили на мира, искали да правят тройка. Задушаваше се от ридания и едва успя да промълви:

— Виждаш ли, права бях да не излизам. Тук хората са отвратителни…

Точно когато барабанът оповести тържествено номера с тройното салтомортале, Валери почука на вратата и съобщи, че търсят Жюлиет по телефона.

— Добър вечер, малката ми Жюлиет, Едмон се обажда… Едмон Виртел.

— Добър вечер.

— Какво прави малката Жюлиет?

— Гледа телевизия.

— Много добре. Какво ще каже Жюлиет, ако я поканя на вечеря в „Максим“?

„Максим“, страхотно…

— Нямам подходящ тоалет.

— Няма проблем. Вземете назаем от някоя приятелка. Побързайте, идвам веднага.

Той затвори.

Едва успя да облече една рокля на Унгрун от златисто ламе, да се гримира, да се погледне в огледалото, изненадана от вида си, и той звънна на вратата. Горд от себе си, в черен смокинг, небрежно наметнал шлифера на раменете си, той я отрупа с комплименти, като я душеше по рамото и повтаряше:

— Каква кожа, боже мой, каква кожа…

За малко да се откаже и да отиде да си легне. Надделя желанието да стъпи в „Максим“. Взеха си довиждане с Унгрун и излязоха.

Пред сградата чакаше един ролс-ройс.

— Ваша ли е? — смаяна, попита Жюлиет.

— Да, обаче я изкарвам от гаража само в по-особени случаи! — изграчи той, поглеждайки я многозначително.

Ролсът беше като по филмите, облицовано с дърво купе, вградено барче, двигателят беше толкова тих, че се чуваше тиктакането на часовника. Жюлиет се настани внимателно на седалката.

Услужливият портиер в „Максим“, почтителното отношение на гардеробиерките, стълбището в червено и златно, огледалата по стените, целият декор бе като от приказка. Приземи се внезапно, когато Виртел, след като направи поръчката, взе ръката й в своята. Стори й се вулгарен и недодялан, въпреки отлично скроения смокинг, който му стоеше добре.

Той заговори за жена си, за децата, за предприятието, за любовта и смъртта. Какво си въобразява, от къде на къде ми разказва всичко това, помисли си тя, историите му изобщо не ме интересуват! Защо ли не млъкне и не ме остави да се насладя на обстановката! Но мъжът насреща й продължи, сега говореше за бетона, повтаряйки всичко, което тя знаеше наизуст: якост, лекота, непропускливост…

— Бетон, по-лек от водата, нали това искате да кажете! — прекъсна го тя, отегчена.

Да ми говори за бетон в ресторант „Максим“!

— Точно така, бетон, който плава, но в същото време е достатъчно як, за да послужи за направата на автомагистрала.

Да бе, и какво още! Например да се разчекна и да подпирам акведуктите на магистралата! Каква липса на такт, уникално! Все на нея се падат такива, сякаш е абонирана за подобни недодялани типове!

Изведнъж през залата премина тих шепот и всички погледи се обърнаха към тях. Жюлиет сведе очи, пламнала от смущение. Чули са разговора ни и ни презират…

После осъзна, че присъстващите не гледат тях, а хората на съседната маса. Извърна леко глава и зърна Аристотел и Джаки Онасис в момента, в който сядаха.