Бенедикт се утешаваше с мисълта за стажа, който й беше в кърпа вързан след направения блестящ удар. „Готово!“, каза си тя, най-сетне пробих. Съвсем самичка, без намесата на татко и на мама. Светът й принадлежеше. Предстояха й интервюта с Насър, Голда Меир, Вили Бранд… А защо не и с Дьо Гол, точно в навечерието на референдума?7 Нищо вече не можеше да й се опре.

Не беше толкова наперена по време на вечерята с Емил Буше. Той я заведе в „Ке д’Орсе“, един ресторант на левия бряг на Сена. Изпиха бутилка „Монтраше“, реколта 1959-а, от която леко й се замая главата. По време на десерта той си позволи да вземе ръката й в своята. Капчици пот оросяваха горната му устна и очилата му бяха леко замъглени. Тя не отдръпна ръката си, заслушана в разказите му за професията. Внезапно той продължи без никаква връзка: „Бенедикт, вие сте красива и ако можех да предположа, че непознатата провинциалистка, която ми пише, има вашите очи, косата ви, силуета ви, щях да пропълзя на колене разстоянието между Париж и Питивие…“.

Бенедикт едва се сдържа да не се разсмее. Няма нищо по-смешно от несподелените лирични пориви. Позволи му все пак да докосне устните й, след като я изпрати до авеню „Рап“. А като я назначат, никакви целувки!

„Да подчиняваш чуждата воля, е единственият начин да съществуваш истински“, не се уморяваше да повтаря Мартин тази фраза, която беше прочела някъде.

Бенедикт нищо не бе споделила с Мартин.

Нито с Жюлиет.

Абсолютно нищо.

Нито целувката на Емил, нито удара на Беатрис О’Хара. Държеше да запази ненакърнено доброто мнение, което имаха за нея.

* * *

На една вечеря у семейство Тасен, когато, за кой ли път, разговорът се завъртя около престъплението и загадъчния престъпник, Мартин си припомни как и тя преди два месеца се бе върнала от Орлеан на автостоп, в края на стажа.

— Сега вече няма да го правя, със сигурност. Въпреки че изобщо не съм от типа на лесните жертви. Нямаше да се оставя да ми залепят салфетка на лицето. Да ме изнасилят, както и да е…

Сред присъстващите се възцари дълбоко мълчание и Мартин се сепна — бе забравила, че у семейство Тасен не се разискват такива теми. Винаги така ставаше: уж внимаваше да не сгафи нещо и в един момент се издънваше.

По-късно, докато двете с Бенедикт седяха на тревата в градината, тя сръчка приятелката си с лакът и каза:

— Преди малко направих гаф.

Бенедикт сви рамене.

— Забеляза ли приликата между двете жертви — заразсъждава тя, — изискани, сдържани, благовъзпитани…

— Тоест аз не бих имала грам шанс — заключи Мартин.

Бенедикт разроши русата й коса.

— Убийците са непостоянни.

Мартин се умълча, поемайки с пълни гърди аромата на свежата трева, на розите, на клематиса…

— Ти какво би искала — обърна се тя към Бенедикт, — да си много, много красива или да си суперинтелигентна?

Бенедикт се замисли за миг и поиска да е „суперинтелигентна“.

— Аз пък бих искала да съм много, много красива — заяви Мартин — и страхотно щях да се възползвам от красотата си, уверявам те. Каквото и да приказват, красотата е магия. Всичко ти е позволено. Виж ме мен например, има куп неща, които са ми недостъпни, защото съм метър и петдесет и осем и имам дебел задник… докато на теб ти стига да се появиш някъде и хоп, Емил Буше се изтрепва да ти уреди стаж, да не говорим за убиеца, и той би могъл да ти хвърли око… Според мен това е несправедливо. Да ти призная, понякога си мечтая да съм Джеймс Бонд от женски род, та агент 007 да ме целува по врата.

Бенедикт се разсмя.

— Ти си луда! Какво те прихваща тази вечер?

Мартин отвърна намусено, забила поглед във върховете на сабото си:

— Нищо, само дето ти сигурно ще отидеш в Париж при Жюлиет, а пък аз ще остана тук съвсем сама да кисна на касата в супермаркета.

— Не говори така. Много добре знаеш, че ако изкараш изпита, и ти ще отидеш на стаж в Париж.

— Да, ама тази вечер имам чувството, че ще се проваля във всичко. Усещам го. Толкова е сигурно, колкото съм сигурна, че съм метър и петдесет и осем.

— Престани, Мартин, стига вече. Ти никога не си била от хората, които се отдават на черни мисли.

— Да, ама ми писна да съм винаги тази, дето всичко й е наред, непоклатима оптимистка, която повдига духа на другите. И аз имам право да съм в лошо настроение. Не е справедливо в края на краищата.

Тя се изправи, отърси полепналите стръкчета трева по миниполата си и си тръгна, залитайки на високите си токове. Без дори да погледне Бенедикт, която остана със зяпнала уста.

Глава 15

Докато незнайният убиец тероризираше родния й град, Жюлиет кръстосваше строителното изложение в компанията на Луи. Тя се мотаеше, а Луи разпитваше надълго и нашироко, задаваше хиляди въпроси, спираше пред всички щандове. Жюлиет започна да се дразни от толкова усърдие и старание. Колкото и да се насилваше, купчините материали така и не успяваха да я привлекат и ентусиазмът на Луи й беше непонятен. Ето го, от десет минути стои заплеснат пред огромен плакат с всякакви сглобки и скачвания и тя не може да го откъсне от него.

— Хайде, Луи, идваш ли? Няма да висим тук цял следобед! Хайде, тръгвай.

— Слушай, пиленце, ако съществува някакъв магически метод, тук е мястото, където ще го открием, а не в „Галери Лафайет“.

Тя не отговори, но мимоходом си отбеляза, че за първи път от случайната им среща в „Тюйлери“ той я нарича с нещо, наподобяващо нежно име. Нищо че заслугата за това беше на бетона.

Цял следобед обикаляха изложбата, придвижвайки се бавно из тълпата покрай натрупаните панели, строителни макети, арматури за кръстовища на няколко нива и отделни части на еднофамилни къщи. Без резултат. Показаните видове бетон притежаваха същите характеристики като в брошурите, с които Жюлиет се беше снабдила. За да бъдем точни, с които се беше натоварил Луи. Тя въздъхна дълбоко. Чекмеджетата й преливаха от тях.

— Трябва да знаеш какво точно търсиш — започна да мърмори той. — Един ден говориш за бетона с треперещ от вълнение глас, на другия ден заявяваш, че от тази дума ти се повръща. На това му се казва истерия, драга моя, ти си истинска истеричка.

— О, я ме остави на мира… Това, че незнайно защо внезапно си попаднал под неотразимото влияние на бетона, не ти дава право да ми четеш морал!

Той замълча.

Продължиха да обикалят, нацупени, Жюлиет бурно се възмущаваше от грозните щандове, от физиономиите на посетителите, от безличните служители, които хвалеха бетона и тухлите, а Луи размахваше каталозите и брошурите като дете кофичката си за пясък.

— Хайде, писна ми. Видяхме всичко каквото имаше за гледане, изчезваме, хайде — тросна се Жюлиет, спирайки рязко на входа на алея „В“.

— В края на краищата ти си тази, която работи в „Пробетон“, не аз. Ще постъпим, както искаш.

— И престани да жонглираш с проспектите, ще вземеш накрая да удариш някого!

— О, виж я ти нея! Какво си въобразяваш, да не си ми майка, да ми правиш забележки! Нервираш ме!

И понеже тъкмо минаваха покрай голям кош за отпадъци, той повтори: „Нервираш ме!“, и с всички сили запокити в коша събраната документация, която се стовари вътре с глух шум.



Минаха три дни от откриването на изложението и досега никой не се бе спрял пред щанда на Шарл Милал. Вярно е, че той нямаше с какво да привлече погледите. Поради липса на финанси не беше наел истински щанд, а си беше измайсторил нещо с подръчни средства. Безценната му тухла плаваше в голяма огнеупорна купа, поставена върху сгъваема маса за къмпинг. Самият той седеше на сгъваем стол. Единствената екстра в скромната постановка беше надписът, опънат над главата на Милал и напомнящ проснат да съхне чаршаф. Но и това не успя да привлече публиката. Затова от три дни насам Шарл Милал убиваше времето, наблюдавайки хората, които минаваха покрай него, без да го забележат.

С напредването на деня омразата му към тълпата се разгаряше, укротявана за кратко от някоя рядко срещаща се гледка на хубава жена, която се открояваше сред стадото посетители. Не можеше да се сърди на хубавите жени. Достатъчно беше, че се бяха съгласили да се отегчават на изложението и да внасят малко цвят в сивия поток на шкембести предприемачи и архитекти с пура в уста.

Брюнетката с миниполата, която се дърлеше с перкото със сплескания череп, беше първата красавица от два часа насам. Шарл Милал не чуваше какво си говорят, но по всичко личеше, че тонът е напрегнат.

Изведнъж Милал видя как мъжът изненадващо протегна ръце и метна надалече пакета с брошури, който крепеше допреди малко. Чудесно попадение, отбеляза наум Шарл.

Пакетът тупна право в коша. Само дето ударът беше твърде силен. Кошът се заклати, колебаейки се дали да се прекатури. После нещата се развиха със страшна бързина. Прекалено страшна според Милал — без да му даде време да реагира, кошът се изтърколи до него и подкоси краката на тръбната масичка. В следващия миг масата, огнеупорната купа, безценната тухла, всичко цопна насред локва вода.

— Ей, вие! Луди ли сте! Нямате ли си друга работа, та ходите да съсипвате щандовете на хората!