За нула време Питивие се прочу в цяла Франция, което беше повод за радост за някои търговци, които повишаваха цените след всяко престъпление.

Семейство Боатие се бяха затворили в голямата си къща и отказваха всякакви срещи. Пратениците на лъскавото списание „Пари Мач“ прибягваха до какви ли не хитрости (преобличаха се като доставчици, цветари, служители на погребални агенции…) — напразно. Големият портал така и не се отвори. Нито едно интервю от опечалената майка, от разтърсваната от ридания баба, нито една снимка на Мадлен на пет годинки, на брега на близкото езеро с кофичката и лопатката и със сложена накриво шапчица. „Махайте се, махайте се“, пъдеше ги възрастната прислужница от прага, размахвайки ръце, сякаш отпъждаше ято гарвани.

Хитростите на журналистите от лъскавото списание наведоха Бенедикт на една мисъл.

Една вечер тя се обади в дома на семейство Боатие и помоли, сякаш нищо не се бе случило, да говори с Мадлен. Разплакан глас попита кой се обажда.

— Аз съм немската й кореспондентка — отговори тя, а сърцето й биеше до пръсване.

Беше се упражнила да говори с немски акцент, преди да позвъни. От две години насам, откакто градът се побратими с Бремерхафен, почти всички ученици от гимназията на Питивие си пишеха с германски младежи.

— Момент, изчакайте — отговори гласът.

В настъпилата тишина Бенедикт дочу отдалечаващи се стъпки, после други, които се приближаваха. Някой вдигна слушалката и прошепна:

— Беате?

Вероятно беше госпожа Боатие, майката на Мадлен.

— Да — отговори Бенедикт, парализирана от страх.

— О… Беате…

Госпожа Боатие се задушаваше от ридания.

— Какво се е случило, госпожо Боатие, аз съм за кратко в Париж с родителите ми. Татко дойде да види дупката на Халите, нали знаете, и аз реших да се обадя да видя как е Мадлен.

Риданията на госпожа Боатие се усилиха, а Бенедикт усети как смелостта й се изпарява. За малко да прекъсне разговора.

— Госпожо Боатие, не исках да ви разстройвам. Няма да ви безпокоя повече.

— О, не, мило дете. Толкова ще ми бъде приятно да поговоря с вас. Случи се нещо ужасно, ужасно… Не ви познавам лично, но тя често ми говореше за вас, за вашето семейство и за братята ви.

Ето как Бенедикт си уреди среща в голямата къща със спуснати капаци на прозорците, на авеню „Репюблик“. Госпожа Боатие й обясни откъде да мине, за да избегне глутницата журналисти, обсадили входа.

Тя влезе в просторна, мрачна трапезария, със спуснати завеси на прозорците и мебели, покрити с калъфи. Единственото по-светло петно беше сребърен сервиз за кафе, поставен на средата на кръгла масивна маса. Бенедикт седна до госпожа Боатие. Нещастната жена говореше почти без да си поема дъх. Беше разпиляла пред себе си съдържанието на кутия със снимки и си припомняше живота на „любимото ми детенце“.

Имаше снимки на Мадлен от Германия, включително една, на която бяха Беате и тя, заети да похапват гофрети. Огромната сладка закриваше лицата на момичетата и Бенедикт можеше да мине за Беате.

Не се осмеляваше да погледне госпожа Боатие в очите. Срамуваше се. Въртеше се на стола, готова всеки миг да стане и да си тръгне.

Това, което правя, е отвратително, нямам думи, горката жена ме посреща вкъщи, разкрива сърцето си пред мен, споделя спомените си и след двайсет и четири часа ще види всичко това напечатано в някакъв вестник… Не, няма да мога. Не ставам за журналистка. Не мога. Понечи да докосне госпожа Боатие за ръкава, да я помоли да спре да говори, да й признае всичко, но точно тогава майката на Мадлен направи нещо, което победи скрупулите й. Бутна купчината снимки към Бенедикт с думите:

— Вземете ги. Не искам повече да ги виждам. Причиняват ми ужасна болка. Не бива да ги гледам повече. Вземете ги, умолявам ви…

Жената се срина върху масата и от устата й се изтръгна ужасяващ вик. После помете с един удар сребърния сервиз, който се разлетя и се разпръсна по земята с дрънчене.

Бенедикт стоеше безмълвно. Не помръдваше. Чула трясъка, старата прислужница дотича и каза на девойката, че е по-добре да си тръгва. Бенедикт стана от стола, притиснала снимките до гърди, със сълзи в очите и като сомнамбул, се остави да я изведат през тайната градинска врата.

— Казвах й, че не бива да се вижда с вас. Ама тя винаги постъпва, както си е наумила. Хайде, отивайте си, така ще е най-добре…

Бенедикт се озова съвсем сама, напълно объркана, насред тясната уличка зад къщата. Като насън направи няколко крачки, след което се облегна на стената, пое си дъх и се замисли. Сега вече трябва да стигна докрай. Снимките в ръцете й бяха златна мина. Нямаше да пропусне такава великолепна възможност. Ако се провалеше още на първия изпит, тогава по-добре да стане медицинска сестра или социален работник.

„На кого да ги дам?“, питаше се тя, на „Фигаро“ или на „Репюблик дю Сантр“?

Не се колеба дълго и се обади на Емил Буше.

— Ало, добър ден, обажда се Бенедикт Гасен.

— Да? — отвърна Емил изненадано. Не вярваше, че тя ще се обади първа.

— Разполагам с разговор с майката и снимки на дъщерята.

— Коя майка? Коя дъщеря? — попита Емил, объркан.

— Майката и дъщерята от престъплението в Питивие.

— Ами! — провикна се той. — Наистина ли! Къде са, къде са?

— Разговорът е в главата ми, снимките в джоба ми — отговори Бенедикт, която изведнъж се почувства най-хитрото момиче на света.

— Не мърдайте. Стойте там — каза Емил Буше, мислейки с пълна скорост. — Сега ще звънна на завеждащия информацията по другата линия. Ще изчакате ли минутка?

Бенедикт отвърна „да“ и зачака. Чуваше викове, възклицания, някой попита: „Колко?“. Вярно, сети се тя, трябва да им кажа колко искам да ми платят, по дяволите, изобщо не помислих за това…

— За колко време се стига от Париж до Питивие?

— За около час.

— Добре, почакайте.

Тя отново зачака. Този път ставаше дума за куриер, дайте веднага един лист, за приключване на броя…

— Готово, уредено е. Напишете ми какво ви разказа старицата. Сътворете една хубава мелодрама, с много подробности за момичето, за семейството, как изглежда къщата им, болката на майката… Читателите да се просълзят! Слагате материала и снимките в един плик и чакате да дойде куриерът, когото вече съм изпратил.

— Това ли е всичко? — попита Бенедикт смаяно.

— Че какво искате повече?

— Искам да кажа, аз какво ще спечеля от сензационната новина?

— Аха…

Той се замисли. Важното беше да спечели време. Винаги можеше да й обещае какво ли не, щеше да уреди нещата впоследствие.

— Не се притеснявайте. Аз поемам нещата. Обещавам ви да ви вземем на стаж с евентуално предложение за работа след приключването му.

— Сигурно ли е? — подозрително помита Бенедикт.

— Съвсем сигурно, хиляда процента сигурно.

— Добре… Доверявам ви се.

Дали не бъркаше?

Но от друга страна, какво друго да направи?

— А, за малко да забравя — сепна се тя. — Не искам името ми да стои отдолу. Тук ме познават, ще е голям срам за мен. Никак не се гордея с постъпката си…

— Е, това значи, че навлизате в занаята. Как да подпишем материала?

Тя се замисли за миг, прехвърли малките и фамилните имена на бабите и прабабите си, но не се реши да ги намесва в подобни долнопробни действия. Внезапно я осени една идея.

— Беатрис О’Хара.

— Не е френско име!

— Може, но звучи добре.

— Добре, така да бъде, Беатрис О’Хара… гответе се да се видите на първа страница! Ще ви се обадя веднага след като получа пратката.

Бенедикт затвори телефона, изтощена и възбудена. Беатрис като годеницата на Данте и О’Хара като Скарлет. Една мила млада жена и една предизвикателна и свадлива красавица. Дано да стане, дано да успее! Още не можеше да повярва… Скрупулите й се изпариха при мисълта за сензацията, която щеше да се появи на първа страница. Ако се получи, в продължение на една година ще нося цветя на гроба на Мадлен Боатие, обеща си тя.



Получи се. Материалът на Бенедикт беше публикуван на първа страница на „Фигаро“. Същата сутрин, излизайки от магазина за вестници, Бенедикт едва сдържаше радостта си. Всички говореха само за това, а тя трябваше да мълчи като риба. Най-страшното беше в „Отел дьо ла Пост“, където журналистите се губеха в догадки, чудеха се кой ли се крие зад загадъчната Беатрис О’Хара, без да им хрумне, че е тя, незначителната кореспондентка на някакъв провинциален вестник. Тези от „Пари Мач“ бяха бесни, онези от „Франс Соар“, шашнати, но най-шашнатият от всички несъмнено беше специалният кореспондент на „Фигаро“, който изобщо не разбираше какво става. „Е, казаха ли ти коя е тази мадама?“, изреждаха се да го питат пишещите братя. Той клатеше отрицателно глава, унило отпуснат на стола си. „Значи си кръгла нула, старче. Не само си прецакан, ами не можеш да разбереш от кого…“

„Отел дьо ла Пост“ се изпразни за броени часове, за огромно неудоволствие на собственика, който за малко да си поиска ново, трето убийство.