— Господин Буше, може ли вече да поканя девойката?

Емил кимна примирено. Двайсет минути, не повече. След което ще измисли някаква среща и ще я изпрати до вратата.

Портиерът изчезна и скоро се появи отново, поканвайки с жест една висока, стройна девойка със средно дълга кестенява коса и големи кафяви очи. Русият кичур, който падаше вълнообразно на челото й, придаваше на погледа й смущаваща дълбочина. А може би тайнственото излъчване идваше от общото впечатление, което създаваха походката, издълженият силует, ръкавиците от шевро, чантата „Ермес“ и елегантните мокасини с катарами. Емил не намираше думи, с които да опише появилото се пред очите му видение. Започна нервно да си играе с бележника, да прелиства страниците, да го бута встрани, да го придърпва обратно към себе си. Ето каква била тя, смахнатата от Питивие! Очарователното създание сякаш бе дошло от филма „Да имаш и да нямаш“ с Хъмфри Богарт, а не от някакво си провинциално градче. Високи скули, извити вежди, устни, леко очертани с молив, пола, открояваща тесния ханш, морскосиньо сако, перлена огърлица на бледолилавия кашмирен пуловер… Не можеше да откъсне очи от нея.

Накрая смотолеви: „Заповядайте, седнете“, посочвайки стола пред бюрото си. Тя седна, откривайки идеално кръгло коляно, деликатно постави чантата си на края на бюрото и скръсти длани. Той се чудеше как да преглътне, без тя да чуе отвратителния звук от свитото му пресъхнало гърло.

Тя заговори първа.

— Вижте. Не ви изпращах писмата си, водена от някаква фиксидея. Искам да стана журналистка.

Тя не каза „мечтая да…“, нито „имам желание да…“, или „бих искала да…“, отбеляза мимоходом Емил. Не. „Искам“ — със спокоен тон.

— Не си мислете, че става дума за прищявка на девойка от провинцията — продължи тя. — Всъщност работя във вестник, „Репюблик дю Сантр“, отговарям за произшествията и полицейската хроника. Засега съм извънщатна. Впрочем нося няколко материала, за да онагледя скромните си възможности. Разбирам, че ще ви се стори ужасно смешно, но…

Емил бурно заклати глава в знак на отрицание и грабна тетрадката. Ученическа тетрадка, в която тя бе събрала и залепила материалите си: кратки вести, антрефилета на тема джебчийство, дребни кражби, недоволни фермери, петнайсетдневки на търговията и други подобни.

— Вашите статии ми направиха впечатление. Харесаха ми. Ясно ми е, че за да пробиеш в тази професия, трябва да работиш в Париж… Затова реших да ви пиша. Не познавам никого и… ако в последното ми писмо съм се поувлякла, то беше, защото…

— Не, аз се държах глупаво и невъзпитано — прекъсна я Емил. — Нямах представа. Получаваме толкова много писма, че…

Девойката широко се усмихна, сякаш да го успокои, че отлично разбира и че му е простила.

— Давам си сметка, че не съм единствената.

Той изправи рамене, възвръщайки си част от престижа. Съвсем вярно, тя не беше единствената.

— На практика какво мога да сторя за вас? — попита я с тон, който трябваше да звучи професионално.

— Разбрах, че „Фигаро“ наема стажанти за лятото, и предположих, че вие можете да ми помогнете да ме вземат на стаж.

— Правилно. Но трябва да ви предупредя, че тези стажове не са платени.

— О, това не е проблем. Родителите ми ще ми помогнат.

— В такъв случай ще бъда очарован да подкрепя кандидатурата ви. Оставете ми името си, адреса, телефона и кратка трудова биография. Ще ви пиша веднага щом се появи нещо конкретно.

След което влезе в ролята на Емил Буше, шеф на репортерите.

— Искате ли да ви разведа наоколо? Да видите различните отдели. Според правилата стажантите преминават през всички отдели. За да се запознаят с работата отвътре.

Девойката кимна утвърдително и последва Емил Буше в коридора. „Ама че фукльо!“, каза си Жан-Мари Низо, невъзмутимо седнал на бюрото си. Ще я разведе навсякъде, само за да го видят с нея. Лошото е, че какъвто е хитрец, като нищо ще вземе да й уреди въпросния стаж!



Напускайки „Фигаро“, Бенедикт не стъпваше по земята, а хвърчеше. Беше неизказано щастлива и за да не прекъсне еуфорията, взе такси. Пътуването до авеню „Рап“ с автобуса щеше да посмачка сладостния ореол, който плуваше над главата й. Посетих редакцията на прочут вестник, видях парижки журналист и той ми каза, че не е невъзможно да… че може би… Защото съм се задействала достатъчно рано… имала съм голям шанс да… На авеню „Рап“ отиде директно в стаята на Жюлиет и се отпусна на леглото сред разхвърляните копия на лекции. Жюлиет ги бутна настрани, щастлива, че й се отваря възможност да остави за кратко „правата на риболовните кораби в международни води“.

— Е, какво стана?

— Ами… Смятам, че направих добро впечатление. Имам големи шансове.

— Разказвай, разказвай — умоляваше я Жюлиет.

Бенедикт заразказва: огромното фоайе на партера, портиерът с обувки с плъстени подметки, чакането в огромния фотьойл, притеснението, гризането на кожичките, „не си махнах ръкавиците по време на срещата“, влизането в залата и разговорът.

— А той? Емил Буше? Как изглежда?

— Това е най-неинтересната част. Нищо особено, слабоват, къдрокос, с орлов нос, големи квадратни очила, тънки устни. Не беше облечен елегантно, носеше издължена яка с остри краища. На около трийсет. Обича да се хвали. Особено накрая, докато ми показваше вестника, но очевидно отлично си познава работата.

— Пфу — тръсна глава разочарована Жюлиет.

— Помисли малко, не мога да имам всичко накуп, и любов, и бачкане. Предпочитам да получа стажа, а за другото има време, не бързам.

Жюлиет й завидя.

— Все пак щеше да е по-хубаво, ако приличаше на Уорън Бийти, да кажем.

— Наивното ми пиленце — разсмя се Бенедикт и за миг си представи Емил Буше с потника на Клайд в онази сцена от филма как събаря Бони на леглото, пуснал автомата на земята. — Ти искаш всичко накуп! Какво ще правиш довечера?

— Ами нали щяхме да ходим двете на кино, забрави ли?

— Не, но има промени в програмата.

Жюлиет почувства как сърцето й се свива. Бенедикт й беше обещала да гледат филма на Клод Соте „Нещата от живота“. Жюлиет не обичаше да ходи сама на кино. Винаги изникваше някой тип, който да се отърка в теб уж случайно. Беше се насилила да изгълта шест страници от лекциите, само защото предвкусваше насладата от филма, топящото се ледено ескимо и компанията на Бенедикт.

— И какво ще правиш? — попита тя намусено.

— Ще вечерям с Емил Буше.

Глава 13

Жюлиет препрочете параграфа. Винаги ставаше така — отначало четеше внимателно, после погледът й започваше да пробягва по редовете и нищо не запомняше. В края на страницата се оказваше тотално неспособна да си спомни и дума от „конституционното право и уреждането на взаимоотношенията между обществените власти“. Кой знае къде се рееше умът й.

Беше останала сама в апартамента. Валери отиде на сбирка на Сестрите на бедните — в последно време беше станала раздразнителна, критикуваше познатите на Режина, дългите телефонни разговори на Жюлиет с Питивие, единствена Унгрун се радваше на благоволението й. Режина взе самолета за Рим и отлетя при любимия си, италианският актьор, и Унгрун по изключение прие поканата на приятелска двойка и замина за Довил. „След като съм със семейна двойка, няма страшно“, заяви тя, практична както винаги. По този случай си бе купила първите си бикини и се готвеше да покаже новия си смален бюст. Сбогува се в петък сутринта с блеснал поглед и розови бузи — приличаше на лице от традиционните пощенски календари.

А аз си нямам никого, каза си Жюлиет. Станаха девет месеца, откакто съм в Париж, и продължавам да съм сама. Преди самотата беше нещо, за което слушах в песните или по телевизията. Прочувствена тема, която ви разплаква или ви подтиква да изпратите чек до SOS Самотни сърца. В Питивие хората си ходят на гости без специална покана, без да са го планирали, в Париж трябва предварително да се обадиш по телефона. В Питивие има едно кафене, което е на мода, а тук…

Човек си мисли, че колкото повече хора живеят в един град, толкова по-лесно е да си намериш приятели. Напротив, тъкмо обратното. Десет милиона жители и нито един приятел. Режина не смее да ме изведе, защото нямам фасон, не ловя окото; сигурно същото си мисли и Жан-Франсоа, а пък на Луи и през ум не му минава. Срещаме се единствено в леглото. Момчетата от факултета не са ми интересни или ме игнорират — не принадлежа към нито една светска компания и не получавам покани за съботните танци. За да вляза в техния клуб, също трябва да изглеждам по определен начин. Различен от този на Режина. Дълга вечерна рокля, лачени обувки на висок ток на „Шарл Журдан“, английско комплектче, блуза и жилетка в един тон, да ухая дискретно на парфюм на „Герлен“ и да нося манто на „Франк е Фис“.

В края на краищата предпочиташе стила на Режина.

Бе отишла при нейната фризьорка Марго да й подкъси косата. Подстрижка за двеста франка, плюс двайсет франка бакшиш. Задължително, иначе си достойна за презрение. Там беше съвсем различно от фризьорския салон на госпожа Робер. В салона на прочутия Жак Десанж дамите пиеха чай, докато им правеха прическите, говореха по телефона, а педикюристката пъхаше памучета между пръстите на краката им, преди да се заеме да им лакира ноктите. Колко ли печелеха тези госпожи, за да ходят редовно там, сякаш беше столът на предприятието. Обръщаха се една към друга със „скъпа“ или „миличка“. Имаха бели зъби. Ухаеха на парфюм. Бижутата им искряха. Клюкарстваха. Така или иначе, кръцкайки оттук-оттам с ножицата, Марго промени вида й. Черните къдрици от Питивие изчезнаха, разхвърчаха се на пода и от огледалото я гледаше една нова, закачлива Жюлиет, истинска парижанка. Очите й изглеждаха по-тъмни, устата й по-голяма, страните й по-хлътнали. Вратлето й се бе издължило и не се криеше между раменете. Изглеждаше едва ли не царствена. Нейно Височество. Усмихна се на лицето от огледалото. След като се налюбува на образа си, изведнъж се срина. Ами останалото? Как щеше да промени останалото?