Молитвата й бе удовлетворена.

„Хей, Джуд“ — седем минути и половина.

Красивият Рьоне седеше до Мартин и Бенедикт и следеше с очи как Жюлиет флиртува на дансинга.

— Кой е този тип? — попита той Мартин.

— Наследникът ти, приятел.

След което се обърна към Бенедикт.

— Като гледам как вървят нещата, ми се струва, че сме в разгара на ново любовно приключение!

— Днес е рожденият й ден, да прави каквото й харесва — отговори Бенедикт.

— Добре, само дето има опасност този да се задържи по-дълго, което не ми се нрави особено!

В бара нямаше никой от техните познати и двете останаха разочаровани. Да не би да бяха дошли прекалено рано? Пък и диджеят с тези бавни парчета, които постоянно пускаше!

— В случай че убийствено обидното ми писмо е постигнало целта си, и аз ще замина за Париж — каза Бенедикт.

— Както и аз, след шест месеца, след като приключи курсът. Ще ме изпратят там да получа бойното си кръщение, да покажа какво съм научила, пише го черно на бяло в договора!

— Страхотно — ентусиазира се Бенедикт. — В такъв случай ще си наемем апартамент трите заедно!

Прекалено е хубаво, помисли си Мартин. Не си падаше по този вид мечти. Не ти позволяват да действаш и носят нещастие. Но пък колко щеше да е хубаво! Трите заедно. В голям апартамент. В Париж…

Глава 12

Когато сутринта влезе в голямата зала на отдел „Външна информация“ на третия етаж на сградата на вестник „Фигаро“, кацнала на кръговия площад на „Шан-з-Елизе“, Емил Буше не се изненада, че я намира празна. Той винаги пристигаше пръв. Пръв прочиташе нагънатите на хармоника до телексите рула с телеграми и новини, пръв преглеждаше националния печат, пръв отваряше кореспонденцията си.

Както обикновено, и тази сутрин остави шлифера си на старата закачалка, оправи възела на вратовръзката си пред огледалото и се опита, за кой ли път, да приглади къдравата си гъста коса. Намокри пръсти и ги прокара през нея да я поизправи поне малко, но се отказа и се зачете в програмата си за деня.

Обичаше да е сам в просторната кореспондентска зала. За миг си представяше, че той е главният. Срещите и задачите за деня му действаха опияняващо: дванайсет и трийсет, обяд с господин Тху, член на виетконгската делегация на мирната конференция за Виетнам, на авеню „Клебер“, която тъпчеше на място. Емил въздъхна дълбоко. Познаваше добре господин Тху, голям чешит, хитрец, който щеше да му пусне някоя незначителна информацийка, след като го умори с безкрайните си пропагандни тиради. Петнайсет часът — планьорка. Пак ще трябва да води битки за материала за Айзенхауер. Знаеше наизуст аргументите на главния редактор. „От какъв зор ще си губиш времето с някакъв некролог! Сякаш не ти стига работата с Виетнам! По-добре остави хризантемите на ония, на които им плащат за това, и кажи какво успя да изкопчиш от твоя виетнамски селяк!“

Признаваше, че наистина не се нуждаеха от него за съчиняването на некролога, бил той на Айзенхауер. Който и да е от колегите беше способен да го направи. Низо например. Той обожаваше да се рови из архивите. Въпреки това…

Емил Буше много държеше на генерала президент. Не че му се възхищаваше кой знае колко, но той си беше значима фигура и споменаването му изискваше един, да го наречем, военен лиризъм, една тържественост, каквито на Буше определено му се удаваха. Точно този вид материали го отличаваха от колегите от гилдията. Затова настояваше да получи въпросните пет колонки. И щеше да ги получи… Шестнайсет и трийсет, интервю с генерал Статъм, бивш адютант на Айзенхауер в Лондон. Ще ги принуди, ще им писне да му отказват и накрая ще му го възложат. Вчерашният вестник лежеше на бюрото му. Запрелиства го наслуки, но много скоро, тъй като собственият му подпис го привличаше като магнит, се зачете в статията си. Заглавието отново го грабна: „Ракетен обстрел по мира“. С удоволствие отбеляза, че силната идея, прокарана в увода, не се бе оказала еднодневка. Четенето така го погълна, че не чу Низо да влиза.

— Е, Нарцис, оглеждаме ли се?

Жан-Мари Низо остави нещата си на бюрото, което беше точно срещу това на Буше.

Този не си дава зор, каза си Емил Буше, идва все по-късно на работа.

— Ами да, да ти кажа, братче, според мен статията ми доста си я бива.

— Да — кимна Низо, — няма какво да се каже. Качество „Буше“.

Емил се подразни от безразличието на Низо, но не можеше да му се сърди, защото Низо никога не препрочиташе материалите си.

Отново разтвори бележника с дневната си програма. Вечеря у Раул Фрелар, бивш радиожурналист, който възнамеряваше да се заеме с издаването на ежедневник. Емил изобщо не мислеше да напуска „Фигаро“, но знаеше, че на вечерята ще присъстват всички влиятелни фигури на журналистическото поприще. Щеше да прибави още някое и друго име към списъка си с полезни контакти. Преценяват журналиста по връзките му. Още когато стажуваше, му набиваха това правило в главата. Бележникът с имената вече бе изгубил първоначалния си вид, почти се беше разпаднал, връзваше го с ластик, но бе препълнен с телефони, които си заслужаваше да има.

— Господин Буше. — Портиерът бе подал глава на вратата. — Някаква девойка твърди, че имала среща с вас.

— О, боже! Да изчака пет минути.

Най-после щеше да види лудата, която го бомбардираше с писма от шест месеца насам. Тя коментираше всяка негова статия и даваше мнението си, като доразвиваше някоя подробност и настояваше да я приеме. Пишеше, че искала да стане журналистка. Всяка седмица получаваше поне десет писма от този десен. Ако трябваше да отговаря на всяко едно…

Последното й писмо го накара да отстъпи. Беше пълно с обиди, впрочем доста забавни. Тя твърдеше, че „журналист, до такава степен лишен от любопитство, по-добре да стане чиновник. Или продавач на връзки за обувки. Или крояч на панталони, който седи по турски на дебелите си кълки и наблюдава минаващите влакове…“.

Не поемаше кой знае какъв риск, като я приемаше — ако се окажеше прекалено досадна, портиерът щеше да го отърве от нея. Някой и друг любезен лаф, една-две изтъркани фрази за прекрасния и благороден репортерски занаят, след което учтиво, но твърдо я отпращам по живо, по здраво.

Емил Буше никога не рискуваше, не беше по тази част. Предпочиташе да работи здраво, да напредва бавно, да се налага постепенно, без да вдига шум и без да изразява открито мнението си. Следваше тази линия още от постъпването си в Центъра за обучение по журналистика. И досега неотклонно се придържаше към нея. След края на обучението кандидатства за място на стажант във вестник или списание, воден от мечтата да види името си напечатано под някоя статия. Славата. В радиото и телевизията нещата бързо се меняха, образите, звукът засенчваха имената. За разлика от вестника… Във вестника журналистът наистина съществуваше, настаняваше се в живота на читателите, появяваше се всеки ден, подхранваше мечтите им, особено ако работеше в отдел „Външна информация“.

Най-важното в случая беше, че за целта не се изискваше продължително обучение, нито унизителни поклони и ласкателства. Изстрелваш се право на върха с бодро перо и впечатляващо слово.

„Фигаро“ предлагаше три стажантски места, „Монд“ — две. Емил би предпочел „Монд“, но още през първия си работен ден двайсет и четири годишният стажант се смая, като откри, че е станал част от един от най-старите вестници на света, в който бяха писали някои от най-прочутите писатели: Жорж Санд, Балзак, Нервал, Зола, Доде, Верлен, Маларме, Толстой, Жюл Ренар…

Стъпвайки на мраморния под във фоайето, той сякаш се бе озовал в историята на Франция. Всичко наоколо олицетворяваше френските традиции и добрия вкус: високите тавани, дебелите мокети, дългите коридори с големи прозорци, през които струеше дневната светлина, портретите на велики мъже, историческите първи страници, поставени в рамки и окачени по стените, раболепните разсилни по етажите. От първия ден откри за себе си едно кралство. Щеше да се труди упорито, да стане шеф на отдел, после заместник главен редактор, после главен редактор, после…

Още в журналистическото училище бе разбрал какво уникално положение заемаше „Фигаро“ във френския печат. „Вестник «Фигаро» е барометърът на живота. Когато оборотът му расте, Франция процъфтява…“

Пет години по-късно щастието на Емил оставаше непомрачено. Всяка сутрин вървеше със същото вълнение по стъпките на френската история, крачейки по мраморния под на фоайето.

От известно време вестникът изпитваше трудности, съвсем нормално. Журналисти и собственици бяха на нож. Едните отстояваха правото си да се изразяват свободно, другите искаха да влияят върху списването на вестника. Конфликтът се изостри и някои започнаха да споменават думата стачка. Никой не искаше да отстъпи. „Журналистиката не трябва да зависи от парите, чуваше се по коридорите. Нека финансистите се грижат за парите си и да ни оставят да си правим вестника на спокойствие.“ Емил отказваше да се намесва. Не стигаха дотам да го обвиняват в малодушие, по-скоро го укоряваха за безразличието му. „Статутът на журналист е поставен на карта, старче, ще се преборим, само ако сме единни.“

Емил възразяваше наум, че няма за какво да се бори. Досега не бе имал цензуриран материал.

Заради вестника Емил Буше пренебрегваше личния си живот. Запази само няколко приятелки, които посещаваше тайно в два часа през нощта след някое особено бурно връзване на броя или след официална вечеря с парижки знаменитости.