Госпожа Тюил ги бе наредила в една кошница и сега започна да ги вади и да ги връчва един по един на дъщеря си. Плетен шал от Минет, да се намята, докато чете в леглото. Жюлиет смигна на приятелките си. Чек от мама и татко, небесносиньо плюшено мече от Мартин и сребърна верижка от Бенедикт.
Жюлиет ги разцелува, завика, че е прекалено, че няма нужда…
„А той?“, зачуди се тя, взирайки се в дъното на панера. Нищо ли не ми е купил?
— And all the way from Disneyland for Miss Juliet Tuille6…
Жан-Франсоа размахваше един пакет и някаква кутийка. Жюлиет ги взе, пламнала от смущение. Не ме е забравил, сетил се е за мен, докато е бил там.
Тениска и часовник с Мики Маус. Единствена тя от цял Питивие щеше да носи такива.
Разцелува го и каза: „Благодаря, благодаря, толкова съм доволна“. Отиде и се гушна в майка си, защото всеки миг щеше да избухне в сълзи.
Жан-Франсоа Пенсон извади пура от калъфа си и я подаде на господин Тюил, който отказа.
— Аз пък искам една — звънко се провикна Жюлиет.
Госпожа Тюил я изгледа неодобрително.
Жюлиет взе пурата „Давидоф“, която й подаваше Жан-Франсоа.
— И аз искам — не закъсня да се обади Мартин.
— Ей, по-кротко, госпожици, ще ме оставите без пури, няма да имам какво да пуша после.
Първата ми пура. Пак ще си пожелая нещо. За всеки случай. „Света Схоластика, знам, че се повтарям, но непременно трябва да се омъжа за него. Не може да бъде другояче…“
Така един ден ще идваме на гости на родителите ми и децата ни ще сядат около масата.
Телефонът звънна и госпожа Тюил отиде да вдигне.
— Кой ли може да се обажда по това време?
Телефонът беше на стената, в антрето, до четката за дрехи и закачалката.
— Теб търсят, Жюлиет.
Жюлиет учудено повдигна вежди и стана от масата.
— Някакъв мъж — каза майка й с тайнствен тон, подавайки й слушалката.
— Ало — каза Жюлиет, правейки знак на майка си да се върне на масата.
— Най-готиното дупе на света, предполагам?
Жюлиет понижи глас.
— Откъде имате телефона ми?
— Елементарно, скъпа. Обадих се на бавачката ви. Държах се учтиво и възпитано. Обясних, че се интересувам от бетон и ми се налага да се свържа с вас колкото е възможно по-скоро. Номерът мина.
— Ясно.
Странно усещане, да говори с него в родния си дом.
— Какво правите в Питивие?
— Празнувам рождения си ден… с родителите ми.
— Вашият рожден ден?
— Да, станах на деветнайсет години.
— Бихме могли да си говорим на „ти“, предвид степента на интимност, до която стигнахме… — предложи той подигравателно.
— Добре. Щом искате… На мен ми е все едно.
Той гръмко се изкикоти в слушалката. След което, възприемайки ненадейно сериозен тон, добави:
— Кажи ми, нали не си с някой тип?
— Не… Не… Казах ви вече, с родителите ми съм.
— Добре, в края на краищата не ми пука. Прави каквото искаш, при положение, че не съм в течение. Кога се връщаш?
— В понеделник.
— Да се видим понеделник вечер тогава?
— Ами…
Ами ако Жан-Франсоа се окаже свободен в понеделник вечер…
— Ще трябва да поработя малко, имам толкова неща за четене и съм закъсняла. По-добре да си звъннем през деня.
— Ясно! Искаш да се срещнеш с някой друг, но още не знаеш дали ще е свободен.
— Не, не, уверявам ви.
— Добре, добре, съгласен. Ще ти се обадя в понеделник в седем — каза той и затвори телефона.
Дори не си спомняше за какво си говориха. На два пъти си пое дълбоко въздух, преди да се върне в трапезарията.
— Кой беше? — попита майка й подозрително.
— Господин Виртел… за някаква папка… оставих я на авеню „Рап“, а той я търсил под дърво и камък. Спешно му трябвала, затова се обади.
Мартин я срита под масата. Жюлиет се сепни и млъкна. Мартин й правеше знаци. „Стига, съвсем се оплете, не виждаш ли колко е часът?“
— Всички ли ще пият кафе? — попита госпожа Тюил. — Жан-Франсоа… Позволявате ли да ви наричам Жан-Франсоа?
Жан-Франсоа кимна. С удоволствие ще пие кафе, да, разбира се, може да го нарича по име.
Старанието на госпожа Тюил го развеселяваше и умиляваше. Очевидно си въобразява, че съм идеалната партия за женитба, а и Жюлиет е на същото мнение. „Типичното френско семейство!“, каза си той, правейки топчета със средата на хляба. Действа ми успокояващо. Някой ден с удоволствие бих влязъл в едно такова семейство, бих се оженил за някоя малка Жюлиет. След кафето ще ми предложат „два пръста отлежала гроздова“. Или може би една домашна черешова ракия. Господин Тюил ще избере темата на разговора „между мъже“: влязлото в сила ДДС, това, че и търговците вече са длъжни да внасят осигуровки за болест… Ще изброи причините за гнева си и ще заключи, че „това няма да мине току-така“. Двамата ще си приказваме, докато жените ще раздигат масата и ще мият чиниите. Той ще прави ласкателни намеци по отношение на хубавата ми професия, добрия стандарт, евентуалното наследство, разпръсквайки с ръка пушека от пурата, от която леко ще му се гади. Какви ли ги говорят родителите ми, за да си въобразяват хората подобни неща? А може всичко да се дължи на асоциациите, които будят думи като „Париж“, „рекламен бизнес“, „Ланча“, „Щатите“… Какво ирония! Какви наивници са обикновените хорица, колко е лесно да ги преметнеш!
— Кафето тук ли ще го пиете, или в хола? — запревзема се госпожа Тюил.
— Не, не, ще останем тук. Тук сме си много добре — отговори той.
Местенето в хола щеше да придаде скованост на семейната картинка, а като седиш на масата, се отпускаш, облягаш се на лакът, разхлабваш колана, изуваш си обувките незабелязано. Ако ме нямаше, господин Тюил щеше леко да се оригне, да си почовърка зъбите с подострена за целта кибритена клечка. Жилището е точно над магазина, мебелите са от масивен дъб. Навсякъде има покривчици и разни джунджурийки. Явно нищо не се е променило от двайсет години насам. А госпожа Тюил е прекалила с червилото и има доста вулгарен вид.
— Е, Жан-Франсоа, как е в Щатите? — попита Жанет Тюил.
Той започна да разказва, независимо от очевидната липса на интерес. За тях Щатите са толкова далече. Те не смятат, че някога ще отидат там, затова кимат, все едно слушат, и мислите им са заети с друго. Например с еспадрилите, които непременно трябва да поръчат, защото лятото наближава. Всяка година пропускат да поръчат еспадрили, което си е проява на небрежност. Еспадрилите се продават най-много в летния сезон…
Трите момичета се бяха събрали в долния край на масата до бабата, която беше задрямала. Жюлиет гледаше замечтано, Мартин разказваше за стажа си в Орлеан, Бенедикт си припомняше оскърбителните думи от писмото, което бе изпратила.
Часовникът на бюфета отброи единайсет удара.
На Жюлиет не й се спеше. От пурата леко й се гадеше. Остави я да угасне в пепелника. Мартин продължаваше да дърпа от своята. Беше облякла жълто поло, носеше жълти очила, в косата си бе забучила две жълти шноли, от което Жюлиет заключи, че при нея всичко е наред. Направеше ли си труда да съчетае цвета на очилата, пуловера и шнолите, значи беше в отлична форма. На Жюлиет й се прииска да я целуне. Впрочем тази вечер имаше желание да целува всички наред.
— Искате ли да потанцувате, Жюлиет?
Принцът бе отворил уста.
— О, да! — възкликна тя.
— Разрешавате ли ми да отвлека тези три девойки? — обърна се Жан-Франсоа към госпожа Тюил.
— Разбира се, Жан-Франсоа, щом са с вас…
— Ще се наложи да се понагъчкаме! — предупреди Жан-Франсоа, посочвайки спортния автомобил. — Другият вариант е да свалим гюрука.
Свалиха гюрука. Трите момичета се настаниха, като Жюлиет седна до него. При всяка смяна на скоростите, ръката му галеше коляното й.
Първият, на когото попаднаха в „Клуб 68“, беше Рьоне. Сам на бара. Мартин дебнеше реакцията на Жюлиет — тя едва го забеляза.
— А, Рьоне… Как си? Познаваш ли Жан-Франсоа Пенсон?
Рьоне поклати отрицателно глава. Жюлиет ги представи набързо един на друг и помъкна Жан-Франсоа навътре.
— Хайде да танцуваме, хайде де — подкани го тя умолително, когато пуснаха „Сюзан“ на Ленард Коен, — това е любимото ми парче.
Не беше съвсем вярно. Намираше го леко сълзлив, но беше идеален за флирт — шест минути бавен блус.
Той я притисна плътно до себе си. Тя примираше от удоволствие. Кога щеше да се реши? Кога? Не можеше да чака повече, вдигна глава да докосне устните му, той промълви едва чуто:
— Жюлиет…
И я целуна.
Жюлиет почувства как тялото й се превръща в огнено кълбо, а краката й омекват, сякаш са от пластилин. Залепи устни до неговите, за да не му хрумне да прекъсва целувката, и се обърна отчаяно към света Схоластика с молба да накара диджея да продължи с бавните парчета.
"Наричайте ме Скарлет" отзывы
Отзывы читателей о книге "Наричайте ме Скарлет". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Наричайте ме Скарлет" друзьям в соцсетях.