За всичко останало не му пукаше. Също както не му дремеше за окупацията на театър „Одеон“ от организацията за „революционно действие“, нито за разбунтувалите се студенти през май ’68: „Философи с бедна мисъл, които откриха задника си и видяха, че е мръсен. Край на завистта, край на отношенията, основани на силата, всички ще са равни в общество без печалби и началници, килограми от разлигавена добронамереност, от peace and love, от цветя в косите и всеобща любов в разни комуни… Пълни тъпотии! Като не са способни да се справят със собствената си мръсотия, се юрват да я споделят с другите“.

Една година след май ’68 подобни изказвания никак не допринасяха за популярността му, което си беше в реда на нещата. Не му дремеше, поясняваше, че говори „от опит“: бил живял сам, в двойка, в тройка, в група от десет. „Любовта не съществува — твърдеше той. — Въпросът е кой ще надделее“, а когато не беше на кеф, изтърсваше: „С две думи, путката или курът“.

После отиваше да си легне и си казваше: „Ама че си тъпак. Крайно време е да престанеш с тези дрънканици! И ти си като всички останали. Само дето не искаш да си го признаеш“.

Стана пианист, за да сваля момичетата. Беше забелязал, че се тълпят край пианото. Най-прекрасното дупе на света и то не направи изключение. Облакътена на пианото, подпряла брадичка с длан, тя го слушаше как повтаря облади, облада и в очите й се четеше неприкрито съгласие.

След като се раздели с Жюлиет в ранни зори, Луи отиде пеш до студио „Саунд“, за да запише мелодията на една съчинена от него реклама за някакво меко сирене. Хонорар пет хиляди франка. Така известно време ще мога да правя това, което ми харесва, да пиша музика, да се сдобия с агент, който да ми изнамери роля на млад любовник, за да си заслужи десетте процента. Достатъчно дълго се размотавах. На двайсет и осем години не мога да си позволя да наема стая в някой по-лъскав хотел. Много бързо я нацелувах, трябваше да я накарам да поизчака малко. Сграбчих я, сякаш… Следващия път ще я накарам да чака, да се поизпоти. Благовъзпитана девойка с плисирана поличка. Убеден съм, че мога всичко да си позволя с нея. Мило момиченце, вперило поглед в оная ми работа. Когато се прилепи до него през нощта, не му даде сърце да я отблъсне, както правеше с момичетата, с които преспиваше. Не обича да го докосват след… Тя се вкопчи в него като дете, което иска да го носят на гръб, с крака на кръста, хванало го през раменете, мушнало глава във врата му, и той остана неподвижен, не помръдна…

На стълбището на студиото се размина с асистента.

— Привет, Луи! Чакат те за запис.

— А ти накъде си се запътил? Приключи ли работния ден?

— Отивам за кафе, веднага се връщам.

— Вземи един скоч за мен, за отскок.

Има си навици — докато свири, цигарата дими, залепена на устните му, чашата с уиски, с топящи се кубчета лед, му е подръка.

Отби се в режисьорското студио, поздрави Макс, звукорежисьорът, и отиде да си седне в звукозаписа.

— Не съм много свеж тази сутрин, но ще се справя — заяви, пукайки с пръсти.

Макс протегна ръце с вдигнати длани, сякаш за да му даде знак, че няма закъде да бърза.

— Пускам ти инструментала… да чуеш какво направихме вчера, ще ти хареса.

Макс пусна записа. Луи се заслуша. „Хайде, давай, похапни от чудесното шамбурси.“ „Не е лошо, само как съм го извъртял. Ония ще продадат милиони опаковки от бялото сиренце. Тъпо е да го харизвам на рекламата, по-добре би било да си го запазя и да направя някой хит за певеца Луи Гаяр…“

Асистентът влезе с уискито в ръка.

— Благодаря. Колко ти дължа?

— Нищо. Макс плаща.

Той посочи към Макс, който кимна, сякаш да каже: „Нищо работа, остави, нищо не ми дължиш“. Луи вдигна чашата към Макс с жест на признателност.

— Започваме ли?

— Давай.

Луи гаврътна една ледена глътка, запали цигара, изкара няколко гами за разгрявка… добави партиите за пиано към бас китарата и ударните. Нанани, нанана, шамбурси… Пет хилядарки за четирийсет секунди. Дали да не взема да прескоча до Таити? Парите не ме блазнят, комфортът ме приспива, ако профукам всичките мангизи на Таити, като се върна, ще бъда притиснат от обстоятелствата и ще трябва да родя някоя идея… На Таити с нея, сред палмите, с колан от цветя на бедрата й и аз се опивам от аромата й… Добре звучи.

— Добре, сега да го направим отново. Малко по-бавно към края, ако обичаш.

Мелодията наистина си я биваше. Прозвуча ненадейно в главата му една сутрин, в ранни зори, докато кръстосваше парижките улици. Седна на една пейка, близо до някаква автобусна спирка. Автобусът се плъзна покрай него и той зърна нарисуваната красива усмихната блондинка. В главата му прозвуча нанани, нанана. Прибра се на бегом, записа нанани, нанана на магнетофона, след което легна и заспа. Щастлив.

— Да го повторим за последно! Просто още един път, за по-сигурно.

Димяща цигара, димящ лед. Лентата се завърта отново. Автобусът пак се плъзга покрай него. Трябва да се върна на онова място, да отключа спомена, като Пруст с вкуса на мадлената. В търсене на изгубения автобус.

— Готово. Получи се точно както го искахме.

Макс вирна двата си палеца във въздуха и му направи знак да отиде при него. Луи се протегна, разтри очи и стана от мястото си. Влезе в режисьорското студио и попита:

— Удовлетворен ли е клиентът?

— И още как! Потекоха му лигите от кеф. Ще ти даде нови поръчки. Франк ми каза да ти предам да минеш през него да си поприказвате по въпроса.

Франк беше собственикът на „Саунд“. Връстник на Луи, идеите направо извираха от акъла му, а и беше един хитрец… За по-малко от две години рекламната му фирма неизменно печелеше най-доходните поръчки.

— Имаш талант, момче. Защо не почнеш да пишеш музика за себе си?

Луи се усмихна на Макс. Нямам нужда от теб да ми го казваш, братче, каза си той. Обаче трябва да бъдеш учтив с хората, които те четкат, иначе те намразват и решават, че се дуеш. Стана от стола, сръчка приятелски Макс и тръгна към изхода. Стигна до вратата и се обърна:

— Моля те, кажи на Франк, че ще мина утре следобед за договора. Ако не може по това време, нека ми звънне.

Макс отново вдигна палец. Навън беше приятно. Не му се спеше. Язвата му не се бе обаждала тази нощ. Влезе в едно кафе и си поръча двойно кафе със сметана. Извади цигара от пакетчето „Марлборо“, запали я, върна обратно в кутийката изгорялата клечка и се облакъти на бара. Животът бе прекрасен. Собственикът побутна чашата към него. Луи благодари. Изпитваше нужда да се държи учтиво. „Хайде, давай, похапни от чудесното шамбурси…“

Глава 11

Happy birthday to you, happy birthday to you, happy birthday, dear Juliette, happy birthday to you.

Деветнайсетте свещички трепкаха пред Жюлиет. Насълзена, тя не откъсваше очи от тортата и от надписа, с който майка й бе поръчала да украсят шоколадовата глазура: „Честит рожден ден, Жюлиет“.

Пееха на английски заради Жан-Франсоа Пенсон, който се бе завърнал от Америка. Минавайки през Питивие, за да се види с родителите си, той се бе отбил в „Котаракът в чизми“, където госпожа Тюил го задърпа за ръката: „Как е животът в Ню Йорк?“, и добави: „Ако сте свободен, довечера празнуваме рождения ден на Жюлиет“.

Настаниха го отдясно на госпожа Тюил. Красив като парижанин. Непринуден като американец. С калифорнийски загар. Прекарал две седмици в Лос Анджелис. В Ел Ей, както казваше той.

Жюлиет седеше срещу баща си. Докато пееха, го чу да си мърмори: „… апибьорд дей ту ю, апибьорд дей ту ю“, и едва се сдържа да не избухне в смях.

Компанията включваше още Бенедикт, Мартин и баба й Минет.

— Хайде, духни, скъпа, угаси ги от първия път всичките и най-съкровената ти мечта ще се сбъдне.

Скръстила ръце на гърдите си, госпожа Тюил не изпускаше от очи дъщеря си.

Жюлиет си пое дълбоко въздух, изду гърди, както правеше Режина, преди да започне да се разпява в банята сутрин, и духна деветнайсетте розови пламъчета, умолявайки света Схоластика: „Моля ви, направете така, че да се омъжа за него. Знам, че бракът не е по вашата част, след като сте се отдали на пост и молитва, но ви умолявам от дъното на душата си…“.

Деветнайсетте свещички угаснаха едновременно и Жюлиет изръкопляска, увисна на врата на майка си, на баща си, разцелува Мартин, Бенедикт и Минет.

— А за мен няма ли целувка?

Жан-Франсоа стана от масата, прегърна я и леко я целуна в ъгълчето на устните, хвърляйки й поглед, преливащ от толкова обещания, че Жюлиет се обърка като малко момиченце. Обгърнал с ръка раменете й, той добави:

— Искам да вдигна тост за най-красивата, най-умната и най-многообещаващата девойка от улица „Курон“ и авеню „Рап“!

Присъстващите изръкопляскаха бурно. Минет замърмори: „Авеню Рап, авеню Рап“, и се наложи госпожа Тюил да остави чашата си, за да й обясни. Жан-Франсоа топна пръст в чашата с шампанско и сложи малко „Мое е Шандон“ зад ухото на Жюлиет, която се сгуши от удоволствие.

— А сега подаръците! — извика Мартин, според която празникът започна да нагарча от сладост.

— Да, подаръците, подаръците — възбудено скандираше Жюлиет.