На всичко отгоре се старая, мия си косата, излъсквам се, парфюмирам се… Заради някакъв дръвник с глава на костенурка. Как да се облека? Не прекалено секси, ще вземе да си помисли, че съм му в кърпа вързана, но достатъчно все пак, за да ме целуне, както го направи оня път насред тротоара.

Той я чакаше на бара в хотел „Ленокс“ пред чаша уиски. Пиеше на едри глътки, сякаш се наливаше с най-обикновено червено вино. Взе си чашата и седна на пианото. Раменете му се тресяха, пееше песента на „Бийтълс“ „Obladi, oblada, life goes on…“ очите му искряха.

— Хайде да ядем, гладна съм — каза Жюлиет.

Той кимна, стана от пианото и отиде при бармана. Плати си уискито и му прошепна на ухото:

— Може ли да ми дадеш стая за тази нощ?

Усмихнат, барманът кимна.

— Окей, имаш късмет, шефът е в Цюрих, обаче утре в осем да те няма. Ясно?

Луи му пусна една банкнота от петдесет франка в ръката. Ще я чукам, и то в луксозен хотел…



Отидоха да вечерят. Влязоха наслуки в един ресторант на улица „Верньой“. Докато тя търсеше в менюто най-евтините блюда, той си взе още едно уиски. Разговорът не вървеше. Гледаха се и тя се изчервяваше. В брадата му се бяха заплели нишки от лимон, но не я отвращаваха. Очите му искряха, зъбите му блестяха, ръцете му не намираха покой и на нея й се искаше да я прегърне. Веднага. Защо да чакат, след като може да бъде прекрасно още сега. От време на време вдигаха поглед и се усмихваха един на друг, след което отново се вторачваха в чиниите си, ядяха бавно и без охота. Той помоли за сметката, плати и предложи: „Да тръгваме“. Тя го последва.

— Ще дойдете ли с мен в хотела?

— Да.

— В стая?

— Да.

— Защо?

— Защото ви желая.

Тя не сведе поглед, не се изчерви.

Гледаше го в очакване.

Легнаха в голямото легло.

Не губиха време.

Той я сграбчи, разтвори краката й, зарови лице в нея и започна да мърмори напевно: „Обичам това нещо, обичам това нещо“.

Твърдението й се стори малко безлично, после изобщо престана да мисли.

Тя свърши в устата му. Той свърши в нея. Толкова бурно и с такава сила, че се преви надве и извика.

На сутринта барманът Албер се появи със закуската. Ароматът на кафето го събуди. Той отвори едно око, погледна я и каза:

— Бяхме страхотно нетърпеливи вчера.

Тя направи опит да се гушне в него, но той я избута и грабна чашата с кафето. След малко попита:

— Ще си уговаряме ли среща, или ще оставим на случая?

— Нека оставим на случая.

Облякоха се. Надникнаха в коридора и се измъкнаха от стаята. Навън ги посрещна сива и студена ранна утрин.

— Ами… тогава… Привет. Доскоро.

— Доскоро.

В канавката се разхождаха гълъби. Един черен и кльощав метач небрежно размахваше метлата. От хлебарницата се носеше мирис на прясно изпечен хляб, зарзаватчията нареждаше портокали на витрината.

На първите страници на вестниците Жюлиет прочете: „Свръхзвуковият самолет «Конкорд», облог за десет милиарда“. Облог. Отново се намесваше случайността.

Чувстваше се уморена и задоволена. И леко изненадана от тази нощ, напълно различна от съботните нощи, на които бе свикнала в Питивие. И твърдо решена да я повтори.

— По дяволите! Пак забравих да го попитам как се казва!

Глава 10

Казва се Луи. Луи Гаяр5.

По-рано не харесваше името си — как е възможно човек да изпитва чувство на безпокойство, притеснение и страх с такова име! Сега го развяваше като знаме. „Луи Гаяр“, звънко се провиква на прослушванията, на които се явява. Или Гаяр Джуниър, когато се вижда като холивудска звезда. И още, кратко и ясно, „Гаяр“, когато се обажда на някое момиче. Задължаващо име и физиономия на костенурка! Злополука при триста четирийсет и седмото делене на клетката и ето на, пропуснал съм да се сдобия с брадичка. Благодаря, татко. Благодаря, мамо.

Заради вас съм принуден да се крия зад тази тридневна брада, а ненавиждам брадатите.

Татко и мама. Анри и Реймонд Гаяр, по баща Морен. Учители в Понсе сюр Лоар. Анри и Реймонд бяха женени от дванайсет години, когато на 2 октомври 1940 година обявиха радостната вест — раждането на първия им син Луи, който така си и остана единственият.

Луи растеше в празния училищен двор, мечтаеше в класните стаи, притихнали след шест часа, когато звънецът оповестяваше края на учебните занятия, изгълтваше си супата на края на масата, сред тетрадките с контролни, нашарени с червено мастило. Вечер излизаше в празния двор, вдигаше очи към небето, наблюдаваше звездите и се прибираше, за да открие имената им в краткия астрономически атлас. „Луи ще стане астроном — казваше майка му. — Да му купим телескоп.“ „В никакъв случай — възпротивяваше се баща му. — Ще стане учител като мен.“

Луи се чувстваше по-близък до звездите, отколкото до родителите си и техните мании: ежедневна баня, безупречно сресване на крив път, вечер щателна инспекция дали са му чисти ушите и дали се е измил „между пръстите на краката“, „Луи, покажи на мама“. Никакви кръпки на панталоните, никакви синини по коленете. В училище странеше от побойниците. Дори не му се налагаше да ги избягва — синът на учителя беше неприкосновен. За сметка на това момичетата го харесваха и Луи нямаше нищо против. Изпращаха му рисунки в час, а после му позволяваха да им диша във вратовете.

Лятната ваканция беше голямото събитие на годината. Тримата вземаха влака до Авиньон, после автобуса до Ла Фрескиер, малко селце в долината на буйната река Юбе. Отсядаха в хотел, на пълен пансион, който струваше дванайсет франка на човек. През целия август Луи строеше малки баражи на ручея Беус и повдигаше камъните, за да открие някоя пъстърва. На отиване и на връщане автобусът спираше във фермата на семейство Доминиси и пътниците слизаха, за да видят местопрестъплението, като се разхождаха на групи. Тези спирки бяха звездният миг на Анри Гаяр, който с времето си беше спечелил славата на хроникьор на произшествието, разиграло се на това място. „Малката Дръмънд била влачена в продължение на стотина метра, преди да бъде жестоко умъртвена.“ Луи слушаше и трагедията се разиграваше пред очите му. Беше далече по-интересно от звездите. Ставаше дума за труповете на трима британци, открити между железопътната линия и река Дюранс. Доминиси бяха семейство убийци, то си личеше по престъпните им физиономии. Дядото с хитрото си и лукаво изражение си играеше на котка и мишка с правосъдието. Бабата се подхилваше подигравателно с беззъбата си уста. Луи беше далече от безупречните тетрадки, от леко накуцващия си баща с бастун в ръка, далече от бифокалните очила на майка си, от старателното миене и четкане преди лягане, далече от молитвата с долепени длани и от чаршафите, които ухаеха на сапун.

По време на седмата им лятна ваканция в селцето Луи се запозна с Албер Каст, пенсиониран полковник, чиито „червени“ убеждения били причина за преждевременния край на кариерата му. Полковникът се привърза към Луи. „Ей, юначе…“, провикваше се той гръмогласно от време на време, когато го вземаше със себе си на дълги разходки. Докато се катереха по околните височини или ловяха риба в Юбе, полковник Каст не млъкваше и за миг. Говореше за живота, за любовта, за смъртта, за политиката, за родителите… Луи слушаше и за пръв път усещаше в себе си желание да заприлича на някого. Не беше сигурен, че разбира всичко, но това, което запомняше, го превърташе в ума си по цяла нощ. „Полковник Каст е голяма работа!“, бе възкликнал пред баща си, преливащ от ентусиазъм. „Полковник Каст е никой и повече няма да се занимаваме с него“, бе отвърнал Анри.

На следващото лято не отидоха никъде. Луи се мотаеше в училищния двор в Понсе. Не поглеждаше към звездите, опитваше се да си спомни какво говореше полковникът. „Човек трябва да е истински, юнако… Не хитрувай, бъди такъв, какъвто си, дори това да ти носи неприятности.“ Лесно е да се каже. По-сложно щеше да е да се приложи в живота.

Далече от полковник Каст, сам под козирката на училищния двор, на Луи му останаха само целувките, които си открадваше от Елизабет, дъщерята на хлебаря, просто така, заради тръпката.

Луи порасна, взе си матурата с оценка много добър и отиде войник. Неговият полковник не приличаше на полковник Каст, а старшината се провикваше: „Хей, юнак“, само за да разсмее ротата. Включи се в театралната трупа и написа пиеса, която постави заедно с другите кашици. В нея се подиграваше с полка и със старшината. Резултатът бе осем дни арест, наказание, което посрещна невъзмутимо — щом реагираха по този начин, значи се бе справил добре. Освен това цяла седмица в карцера можеше да си припомня с огромно удоволствие какви чувства бе изпитал на сцената. Изведнъж се беше превърнал в друг човек. Почувства как най-после се е превъплътил в себе си, в истинския Луи Гаяр.

Разбира се, изтече много време и трябваше да премине през множество перипетии, преди да изостави всичко, за да стане истински артист. Но сега най-после живееше според принципите на стария Каст. Беше „истински“. Дори ако понякога това му причиняваше болка.

Обичаше да хвърля в смут охранените си сътрапезници, като заявяваше гръмко по повод гражданската война в Биафра и гладните дечица в тази страна, че „вярва в една-единствена кауза и тя се нарича Аз“. „Много е лесно така, много е лесно“, мърмореха, докачени, благопристойните люде и бързаха да напуснат масата под някакъв скалъпен претекст. Луи не се даваше толкова лесно и отиваше да сее раздор на друга маса. И без това не можеше да затвори очи преди разсъмване. Ако останеше сам вкъщи, обикаляше напред-назад, ядеше среда от хляб или кускус, накиснат в топла вода от чешмата, за да набъбне. „Заради язвата, обясняваше с ръка на стомаха, ям само нощем.“ Падаше си по болести и по доктори. Знаеше всичко на тема сърдечни трансплантации. Четеше вестниците единствено за да е в час с подготовката на полета на „Конкорд“ или с взрива на третата френска атомна бомба.