— Ти наистина си най-прекрасният сокол в цялото кралство — шепнеше тя. — Крилете ти са бързи като бурен вятър, ноктите ти удрят като мълнии, а смелостта ти надминава силата на гръмотевицата, която разтърсва земята. Ти никога не ще се отклониш от преследваната плячка. И ще носиш бърза и сигурна смърт.

Временната слепота, причинена от качулката, изостряше останалите сетива на соколицата. Под въздействието на мириса, допира и звуците, познати й още от нейното пристигане в новия птичарник, тя стоеше спокойно, макар и нащрек, съсредоточена изцяло върху жената, която я докосваше и й говореше толкова нежно.

Мег се извърна към Доминик. В очите й имаше ням въпрос. В отговор той започна да гали сокола по същия начин, по който го бе галила тя — по главата, гърдите и крилете, Движенията му бяха нежни, но уверени. Без да бърза, сякаш единствената му грижа бе да успокои и окуражи красивата пленена птица, суровият рицар я галеше и свиреше с уста мелодията на Мег.

Мег ги наблюдаваше като омагьосана. Соколът мърдаше нервно, несвикнал с миризмата на непознатия, но Доминик не проявяваше нетърпение. Времето минаваше, а той продължаваше да повтаря същия ритуал отново и отново, докосвайки птицата така, както бе правила Мег. Постепенно соколът се успокои, прие го.

Едва тогава Доминик му заговори ласкаво за изящния му клюн и за гордата извивка на главата му. Разтревожена от непознатия глас, птицата отново зазвъня с камбанките си. Но Доминик пак запази търпение и продължи да я успокоява, докато тя свикна и прие допира му, гласа му, галещия му дъх.

Мег, която несъзнателно бе затаила своя, въздъхна с облекчение и се усмихна доволно, без да откъсва очи от мъжа и от вече укротения сокол. Със своя нежен, но властен допир Доминик бе успял да опитоми непокорната птица. Дори когато я вдигна към светлината, за да я разгледа добре, тя се подчини без да помръдне.

— Много сте нежен с нея — тихо каза Мег.

— Соколите откликват най-бързо, когато човек е нежен с тях.

— А ако откликваха най-бързо, когато човек ги бие?

— Тогава щях да ги бия — отвърна сухо той.

Настъпи мълчание, в което Мег наново се замисли за изумителната способност на Доминик да се контролира. Ако не беше доловила болката, скрита дълбоко у него, щеше да го помисли за напълно студен човек.

— Хайде пак, Мег — прошепна Доминик. — Дай да погледам как ръцете ти я галят.

Но този път той не наблюдаваше сокола на китката си. Гледаше изящните ръце на Мег, полуразтворените й устни и гърдите й, които се надигаха под пелерината. И вдишваше с леко разширени ноздри аромата на билки, който се излъчваше от тялото на Мег като топлината, излъчвана от пламъка на свещ.

Обзе го огнено желание и това го смути. Знаеше, че воин, който не умее да се владее, прави грешки, фатални грешки.

Благодарение на своя дългогодишен опит той укроти с лекота нетърпението си. Не можеше да контролира реакцията на тялото си, но можеше да контролира своето поведение.

— Може би си струва човек да попадне в плен, щом ще го докосват такива нежни ръце — каза след известно мълчание Доминик. — И своите любими ли галиш така с дъха и пръстите си, прекрасна Мег?

Мег се обърна стреснато към него. Застанал съвсем близо до нея, той я гледаше втренчено, настойчиво. В полутъмния птичарник очите му блестяха като живак.

— Н-не разбирам от такива неща — заекна Мег.

— Нима мъжът ти е толкова студен и жесток?

— Не съм омъжена.

— Чудесно — каза Доминик, като духна лекичко към главата на сокола. — Защото не ми се ще да разкъсвам онова, що е било споено с божията благословия, а те искам за наложница. Имаш ли баща или друг роднина, на когото да платя цената ти?

Мег изправи рамене, вирна брадичка и каза с леден тон:

— Забравяте се, господарю.

Нескритият гняв в гласа й развесели Доминик.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Утре е сватбата ви!

— А, това ли? — Доминик се извърна и остави сокола на пръчката. — Сватби се вдигат заради земи и наследници — каза той.

После внезапно се обърна и притегли Мег към себе си, за да провери как ще реагира на подобна дързост. Когато сведе глава към нея като за целувка, почувства нежеланието в скованото й тяло, видя го в свирепия блясък на очите й. Тази жена бе горда и непокорна като сокол. И като сокол трябваше да бъде уловена с хитрост, а не със сила, ако човек иска да я покори.

Дявол го взел, можеше да е по-отзивчива и по-послушна.

Но тя не беше. Засега.

Като изруга наум, подразнен, че се налага да спазва всички ненужни правила на съблазняването, и то заради една проста ратайкиня, Доминик повдигна брадичката на Мег със свитата си длан. Ако цялата е студена като гласа си, каза си той, никога не ще успея да я съблазня. Това също трябваше да се провери.

— Малка соколице — прошепна Доминик, — бракът няма нищо общо с това.

Нежната чувственост, с която езикът му обходи долната устна на Мег, я свари напълно неподготвена. Тя застина неподвижно. По тялото й пробягваха странни, тръпнещи усещания, които я караха да се чувства крехка като пламъче на свещ, прекрасна като сбъдната мечта.

Как е възможно този тъй суров мъж да е толкова нежен с мен, удивено се запита Мег.

И нейде в душата й, стаена дълбоко като болката, скрита у Доминик, надигна отмаляло глава друидската надежда. Може би сега, след всичките тези хиляда години, сега най-после ще дойде краят на дългото чакане…

Но тогава Мег видя хладното спокойствие в погледа на Доминик и си припомни какво бе казал за сокола: че ако доверието на птицата може да се извоюва с бой, той би прибягнал до бой.

Опитва се да ме опитоми с нежност, точно както стори току-що с птицата. Но друидските очи виждат по-добре дори от очите на сокола!

Мег се отскубна от хватката му толкова рязко, че соколът разпери криле и изпищя тревожно.

— Стой мирно — каза Доминик. — Уплаши моята соколица.

Произнесе го тихо, но ледената заповедническа нотка в гласа му се чуваше съвсем ясно, досущ като звъна на камбанките, закачени на краката на птицата.

— Успокой я — прошепна Доминик.

— Успокойте си я сам — тихо отвърна Мег. — Тя е ваша пленница. Но аз, сър, не съм.

3

Застанал току до вратата на банята, намираща се на четвъртия етаж на кулата, Саймън наблюдаваше тревожно по-големия си брат. Откакто се бе върнал от птичарника сутринта, Доминик беше станал крайно раздразнителен. А новината, че преди утрешния сватбен пир не ще седне на една трапеза с бъдещата си съпруга, никак не бе допринесла за подобряване на настроението му.

— Женска стая — изсумтя презрително Доминик. Заметнал гневно назад черното си наметало и поставил свитите си в юмруци ръце на кръста си, той обходи с поглед голата каменна стая. От канала, който се оттичаше право в крепостния ров, ставаше силно течение. Нямаше стенни драперии и дървени паравани да омекотят мразовития студ. Ваната навярно бе достатъчно голяма за жена, но изобщо не стигаше за мъж.

Поне водата беше гореща. От нея се издигаше топла пара, която изпълваше с топлия си дъх ледената стая.

— Защо, в името на всички ангели на страшния съд, единствената баня в тази крепост — и то каква баня — се намира в женското крило? — възкликна Доминик.

— Джон никога не е напускал Къмбърланд — спокойно отвърна Саймън. — Никога не е имал възможност да научи — и да се наслади — на сарацинските удобства. Навярно смята, че къпането е опасно за мъжествеността му.

— За бога, нима този човек е правил нещо друго през своя живот, освен да пръска семето си из цялата околност, при това докато съпругата му все още е била жива?

Саймън благоразумно замълча.

— Крепостната стена е по-скоро от дърво, отколкото от камък — продължи гневно Доминик, — оръжейницата представлява един ръждясал килер, повечето ниви не са изорани, водохранилищата са надупчени като сито, пасищата — изядени до гола скала, в езерата има повече бурени, отколкото вода, в гълъбарниците цари пълна бъркотия и дори няма зайчарник, та да има откъде човек да си набавя месо за трапезата зиме!

— Градините са превъзходни — изтъкна Саймън. Доминик само изсумтя.

— И птичарникът е чист — продължи Саймън. Споменаването на птичарника беше грешка. Лицето на Доминик веднага придоби свирепо изражение.

— Бог да порази мързеливия стопанин на тази крепост — изръмжа той. — Да има толкова много, а да го използва тъй зле!

Саймън погледна крадешком към валета на брат си. Момчето изглеждаше смутено и той не го винеше. Малцина бяха виждали Доминик разгневен. И никой от тях не бе останал очарован.

— Готова ли е банята на господаря ти? — попита го Саймън.

Валетът кимна припряно.

— Тогава се погрижи за вечерята му. Кана ейл, не, всъщност няколко кани. Студено месо. Сирене. Дали онези от кухнята са успели да приготвят що-годе приличен пудинг?

— Не знам, сър.

— Провери.

— И междувременно — намеси се Доминик — открий къде се крие годеницата ми.

Младежът изхвърча от стаята с невероятна скорост, забравяйки даже да дръпне завесата след себе си.

— Толкова страх не е брал дори в най-лютите битки с турците — каза Саймън, като затвори завесата, за да прегради пътя на студеното течение, идващо откъм вратата. — Бедното дете се плаши от теб.

Доминик издаде звук, приличен по-скоро на ръмжене, отколкото на отговор.

— Да не би соколът ти да е болен? — попита Саймън.

— Не.

— Или птичарникът е зле поддържан?

— Не.

— Да повикам ли някоя от слугините да ти помогне с къпането?

— За бога, не! — възкликна Доминик. — Притрябвали са ми разни женички с лица като суроватка, които да хленчат и да подсмърчат при вида на белезите ми.

Следващите думи на Саймън бяха произнесени с глас, който бе не по-малко леден от гласа на брат му:

— Тогава може би ти се иска да се поупражняваш с меча и щита? За мен би било чест да ти доставя това удоволствие.