Докато стигне до долу, едната от плитките й вече се бе разплела. Подобно на огнен водопад ярката й златисточервена коса се спусна по семплата сива вълна на късата й пелерина.

Всички слуги припряно се покланяха на Мег по пътя й към страничната крепостна постройка, която бранеше входа към кулата. Никой не бе изненадан от простите й дрехи, защото бяха свикнали с приумиците на своята господарка. Мег бе оставена да расте на воля в Блакторн още от тринадесетгодишна, когато кралят се бе противопоставил на женитбата й с Дънкан от Максуел. Сега, на деветнадесет години — възраст, на която повечето жени с нейното положение вече имаха съпрузи и рояк деца — тя беше стара мома, чийто баща отдавна бе загубил надежда да се сдобие с наследници.

Мег кимна на слугата, който разтвори вратата пред нея, и пристъпи през прага, за да се озове на върха на стръмната каменна стълба, спускаща се към покрития с калдъръм двор на крепостта. Докато слизаше по обвитите в мъгла стъпала, меките й кожени пантофки не издадоха и звук. Лека и гъвкава като котка, тя се спусна в просторния двор, където вятърът фучеше из хамбарите и кухненските постройки и рошеше перушината на птиците, чакащи със завързани криле и крака да бъдат заклани за утрешното пиршество.

Сивото небе над нея беше набраздено с ясносини ивици. Бледият диск на слънцето прозираше едва-едва през воалите от мъгла. За Мег крехкото сребристо сияние на пролетта беше като дар от бога, повдигаше духа й. Вляво от нея се чуваше звънкия зов на птиците в гълъбарника. Отдясно долетя пронизителния, остър вик на млад исландски сокол, когото изваждаха от клетката му, за да го обучават на двора.

Мег тръгна към крепостната порта, но не бе направила и две крачки, когато една черна котка с три бели крачета и изумително зелени очи се спусна към нея с щастливо мяукане и навирена пухкава опашка. Мег се наведе, разпери ръце и животното скочи в скута й, уверено, че ще го уловят и прегърнат.

— Добро утро, Черньо — каза Мег с усмивка.

Котаракът измърка и потърка глава в рамото и брадичката й. Дългите му бели вежди и мустаци изпъкваха ярко на фона на черното му лице.

— Ах, каква мека козина имаш. Обзалагам се, че е по-мека и от кралското наметало от невестулки.

Черньо измърка в знак на съгласие и се взря в господарката си с немигащи зелени очи. Нашепвайки му гальовни слова, Мег го понесе към портата.

— Добро утро, милейди — поздрави я вратарят, като докосна почтително шапката си.

— Дал бог добро, Хари. По-добре ли е синът ти?

— Да, слава на бога и на вашето лекарство. Момчето ми пак припка като кученце и си вре носа навсякъде като коте.

Мег се усмихна.

— Това е чудесно.

— Ще се отбиете ли при соколицата на свещеника, след като се погрижите за билките си?

Смарагдовите й очи се взряха тревожно в лицето на Хари.

— Как е малката ми ловджийка? Все още ли отказва да се храни?

— Да.

— Ще отида да я видя.

Вратарят се отправи, накуцвайки, към огромната двукрила порта, от която започваше подвижният мост, водещ към външния двор на крепостта. В едното от масивните дървени крита се врязваше малка врата. Хари я отвори и на пода на тъмната вратарска къщичка се очерта правоъгълник от сивкава дневна светлина. Мег тръгна да излиза, но вратарят се приведе към нея и каза тихичко:

— Сър Дънкан питаше за вас.

Мег се извърна рязко към него.

— Да не би да е болен?

— Той ли? — изсумтя Хари. — Той е здрав като дъб. Не, чудеше се дали вие не сте болна. Тази сутрин ви е нямало на службата.

— Добрият ми Дънкан. Колко мило, че е забелязал.

Хари се покашля. Малко бяха хората, които биха нарекли Дънкан „мил“. Но господарката на Блакторн беше друидска вещица. И имаше дарбата да укротява и най-свирепите същества.

— Дочух, че не е бил единственият, дето е забелязал — вметна вратарят. — Норманският лорд здравата се бил разлютил, като не ви видял.

— Кажи на Дънкан, че съм добре — каза Мег, като забърза към вратата.

— Мисля, че вие ще го видите преди мен.

Мег поклати глава и разплетените й коси заблестяха като огнени вълни. Без да спира, тя отвърна през рамо:

— Баща ми нареди да не ходя при него след утринната служба. А тъй като Дънкан напоследък не се отделя от ложето на татко… — Тя сви рамене.

— Какво да кажа на лорд Доминик, ако ме пита за вас? — попита Хари, като хвърли лукав поглед към господарката си.

— Ако пита, макар че се съмнявам, кажи му истината. Не си виждал добре облечена жена да излиза от крепостта тази сутрин.

Вратарят погледна простите дрехи, в които беше облечена, и се разсмя. Но изведнъж смехът му секна и той тъжно поклати глава.

— Вие сте досущ като майка си — не ви свърта сред тия каменни стени. Тя беше като сокол — жадуваше за свобода.

— Е, сега е свободна.

— Моля се да сте права, господарке. Бог да дава мир на клетата й душа.

Мери отвърна поглед от мъдрите, избледнели от годините сини очи на Хари. Цялото му изражение издаваше съчувствието, което изпитваше към нея. Тя беше друидка, дъщеря на друидка, и също като майка си щеше да бъде свободна единствено в смъртта.

От другата страна на езерото едно синьо рибарче очакваше с надежда някоя рибка да раздвижи спокойната водна повърхност. Сред тръстиките, подобно на каменна статуя, бе застинала призрачносива чапла. Гарвани грачеха по назъбените стени на върха на кулата. В тон с техния грак един от градинарите сгълча помощника си, задето е стъпкал някакво младо, едва поникнало стръкче.

За миг на Мег й се стори, че нищо не се е променило, че все още е дете и чува гласа на майка си, припяващ тихичко песни за изгубена любов, докато старата Гуин бродира руни на долната й туника, където човек може да ги почувства, без да ги вижда, че никакъв надменен нормански рицар не е пристигал в кулата да дири съпруга, земи и наследници, устремен към бъдещето, в което никой не можеше да прозре.

Мег си пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си с чистия мразовит въздух, наслаждавайки се на свежия му пролетен аромат. Силен порив на вятъра грабна полите й и шибна безмилостно голите й глезени, сякаш я предупреждаваше, че идва една тревожна пролет, разтърсвана от предсмъртните гърчове на отминаващата тежка зима.

Писък на ястреб отекна над ланшното стърнище, където бяха започнали да никнат нови зелени кълнове. Друг ястреб-врабчар се рееше над ливадата в търсене на първата за деня плячка. Преди няколко дни соколът на свещеника се носеше точно като него, преди да се спусне стремглаво към жертвата си. Но жертвата, макар и вече омаломощена от друг, по-голям сокол, бе три пъти по-едра от младата соколица. Преди свещеникът да успее да се намеси, храбрата птица бе получила тежка рана.

Мег рязко се завъртя и тръгна обратно към вратарската къщичка. Разсадите можеха да почакат. Соколът — не.

Сякаш очаквал, че ще се върне толкова бързо, Хари разтвори вратата още преди да бе изкачила стъпалата и я пропусна обратно във вътрешния двор. Вътре Мег пусна Черньо на влажните обли камъни, което накара котарака да я изгледа изненадано със зелените си очи.

— Сега не можеш да дойдеш с мен. Отивам при соколите.

Котаракът премигна, сетне се зае спокойно да ближе козината си, сякаш и за миг не се бе надяват да го заведат да палува из тревите в билкарника на Мег.

Още щом Мег се запъти към дървената постройка, която приютяваше многобройната армия от ловни птици на Блакторн, соколарят се спусна към нея. На лицето му беше изписано облекчение.

— Благодаря ви, господарке — каза Уилям, като докосна челото си за поздрав. — Страх ме беше, че ще сте твърде заета с приготовленията за сватбата и няма да имате време за соколчето.

— За нищо на света — тихо отвърна Мег. — Животът би бил несравнимо по-беден без тези свирепи малки създания. Носиш ли ръкавицата ми?

Уилям й подаде специалната кожена ръкавица, която бе измайсторил преди години за майка й. Ръкавицата прилягаше съвсем точно и на дъщерята. Изпъстрена с белези и резки от дългогодишната употреба, кожата бе мълчаливо свидетелство за острите като бръснач нокти на ловните птици.

Мег отиде до отделението, в което се намираше ранената птица. Трябваше да се наведе лекичко, за да влезе, но вътре отново можеше да стои изправена. След миг очите й привикнаха към полумрака и тя веднага съзря женския сокол-врабчар. Беше кацнал на един прът в най-тъмната част на помещението.

Приближи се до нея и й протегна ръка, но тя отказа да кацне на нея. Тогава Мег подсвирна лекичко. Соколицата пристъпи нерешително от крак на крак. Накрая със сковани, бавни движения, влачейки раненото си крило, се премести на ръката й.

Мег отиде до вратата на птичарника и огледа соколчето на дневна светлина. Вместо да блестят, очите на птицата бяха замъглени. Вместо лъскави и преливащи от сивосиньо до жълтеникавокафяво, перата й изглеждаха бледи и опърпани. Ноктите й дращеха неуверено по кожената ръкавица.

— Ах, малка моя — натъжено прошепна Мег. — Скоро ти ще летиш в небеса, които никой смъртен още не е виждал. Дано бог облекчи по-скоро болката ти.

Постави соколчето обратно на пръчката и дълго остана до него, говорейки му с тих, напевен глас. Постепенно замъглените му очи се затвориха. Мег почака още малко, за да е сигурна, че няма да обезпокои птицата с движенията си, сетне се запъти към изхода.

Когато излезе навън, зад гърба на соколаря стоеше Доминик льо Сабр.

Без да иска, Мег забави крачка, щом вдигна поглед към мрачните му сиви очи и към изсеченото му ъгловато лице. Докато останалите мъже бяха или с дълги бради, или въобще без бради, този воин имаше късо подрязана черна брада и мустаци. А и нямаше дълги, развети коси, които да смекчават резките черти на лицето му, гъстата му черна коса бе подстригана късо, за да се скрива напълно под бойния шлем.

Висок, силен, застинал неподвижно, Доминик льо Сабр омагьоса Мег за миг… два, три. Сетне със същата непоколебимост, с която бе почувствала повея на смъртта над соколчето, тя почувства необикновената способност на Доминик да се владее, желязното му самообладание, непозволяващо никакви чувства, никаква нежност — нищо, освен хладната пресметливост и стремежа към власт и продължение на рода.