Облегнатото на оградата момиче обаче го заинтригува. Имаше нещо различно у него, ала не успяваше да определи какво. Навярно беззащитното, уязвимо изражение, с което се взираше в далечината. Усети, че в момента най-много се нуждае от приятел. Размисли дали да не я заговори, но се отказа и се загледа в биковете в далечината. Лампите край арената светеха, но трудно различаваше животните. Очите му все пак потърсиха Биг Агли Критър. Бяха свързани завинаги. Запита се дали вече са го натоварили. Съмняваше се собственикът му да е решил да шофира цяла нощ. Предположи, че животното е още тук, но му отне известно време да го открие.

Пияният бивш приятел се появи, докато се взираше в Биг Агли. Неволно чуваше разговора им, но си напомняше да не се намесва. И нямаше да се намеси, ако огромният грубиян не беше я сграбчил. Беше очевидно, че тя не иска да има нищо общо с него и щом долови как гневът й се превърна в страх, Люк тръгна към тях. Знаеше, че решението му навярно ще се обърне срещу него, но докато крачеше към тях, си спомни изражението й и разбра, че няма избор.

* * *

Люк проследи с поглед как пияният бивш приятел се отдалечава и се обърна да благодари на колегите си за помощта. Един по един те се разотидоха и Люк и София останаха сами.

Над тях звездите се множаха в абаносовото небе. В плевнята оркестърът засвири стара песен на Гарт Брукс. С дълбока въздишка София отпусна ръце и се обърна към него с развята от есенния вятър коса.

— Съжалявам, че те въвлякох в това, но съм ти благодарна — изрече смутено.

Отблизо Люк забеляза необичайния зелен цвят на очите й и меката точност, с която произнася думите — напевна интонация, напомняща му далечни места. Смути се.

— Радвам се, че помогнах — смотолеви накрая.

Тя прибра кичур коса зад ухото си.

— Той… невинаги е толкова луд, колкото сигурно ти се стори. Излизахме и не е доволен, че скъсах с него.

— Досетих се — кимна Люк.

— Чу ли… нещо? — По лицето й се изписа смесица от смущение и умора.

— Трудно бе да не чуя.

Тя сви устни.

— Така си и мислех.

— Ако ще се почувстваш по-добре, обещавам да забравя.

Тя се засмя искрено и на Люк му се стори, че в смеха й долавя облекчение.

— И аз ще се постарая да забравя — каза тя. — Просто искам…

Люк довърши вместо нея:

— Предполагам, че всичко е свършило. Поне за тази вечер.

Тя се обърна и се взря в плевнята.

— Надявам се…

Люк провлече крака по земята, сякаш се опитва да изрови думите от пръстта.

— Приятелите ти са вътре, нали?

Тя проследи хората край плевнята.

— Да — кимна. — Уча в „Уейк Форест“ и съквартирантката ми реши, че е добре да изляза с момичетата.

— Сигурно се чудят къде си.

— Едва ли. Забавляват се и не им е до мен.

От ниските клони на дървото до оградата се обади сова и двамата се обърнаха натам.

— Искаш ли да дойда с теб вътре? В случай, че възникнат неприятности.

Тя го изненада с отговора си:

— Не. По-добре да остана отвън още малко. Тъкмо Брайън ще се поуспокои.

„Ако престане да пие“ — помисли си Люк и веднага си напомни, че това не му влиза в работата.

— Сама ли предпочиташ да останеш?

София се усмихна.

— Защо питаш? Отегчавам ли те?

— Не. Никак. Просто не искам…

— Шегувам се.

Тя се облакъти на оградата и го погледна. Той пристъпи колебливо към нея.

Погледът й се зарея към заоблените възвишения наоколо, характерни за тази част от щата. Люк я гледаше мълчаливо, чудейки се какво да каже.

— Колко години ти остават в колежа? — попита най-сетне. Банален въпрос, но друго не успя да измисли.

— Тази ми е последната.

— Значи си на… двайсет и две?

— Двайсет и една. — Тя се извърна към него. — А ти?

— По-голям съм.

— Не много, предполагам. Учил ли си в колеж?

— Не. Ученето не ми е стихията — сви рамене той.

— С езда на бикове ли се изхранваш?

— Понякога. Когато успея да се задържа върху тях. Често съм играчка, с която бикът се забавлява, докато успея да се смъкна от гърба му.

Тя повдигна вежди.

— Днес изглеждаше впечатляващо на арената.

— Запомнила си ме?

— Разбира се. Само ти успя да яхнеш всичките.

— Имах късмет — призна той.

Тя събра длани.

— Значи ти си Люк…

— Колинс — довърши той.

— Точно така — кимна тя. — Говорителят разказваше надълго и нашироко за теб.

— И?

— Честно казано, не обърнах внимание. Тогава не знаех, че ще ме спасиш.

Той се изненада, че не долови сарказъм. Посочи с палец към гумата от трактор.

— Онези там също ти се притекоха на помощ.

— Но не се намесиха. За разлика от теб… Може ли да те попитам нещо? Цяла вечер се чудя.

Люк отчупи една треска от оградата.

— Да?

— Защо, за бога, си решил да яздиш бикове? Толкова е опасно.

„Обичайният въпрос“ — помисли си той. Отговори както обикновено:

— Винаги съм мечтал да яздя бикове. От съвсем малък. За пръв път яхнах теленце, когато бяха на четири. В трети клас яздех млади бикове.

— Но как изобщо започна? Кой те запали?

— Татко — отвърна той. — Той обяздваше коне. Без седло. Участваше в състезания.

— Различно ли е от ездата на бикове?

— Правилата са почти същите. Осем секунди на гърба на коня, държиш се с една ръка, а животното се опитва да те хвърли от гърба си.

— Само че конете нямат рога като бейзболни бухалки. По-малки са и не са толкова злобни.

Той се замисли.

— Така е, предполагам — отвърна след малко.

— Защо тогава избра езда на бикове, а не родео?

Тя отметна косата си назад с две ръце.

— Дълга история е. Наистина ли те интересува?

— Ако не ме интересуваше, нямаше да попитам.

Той намести шапката си.

— Труден живот е това. Татко изминаваше по хиляди километри годишно от родео на родео само за да се класира за националните финали. Пътуването е тежко за семейството. Отсъстваше през повечето време, а и тогава от родео не се печелеше много. Като приспаднеш пътните разноски и таксите за състезанията, излиза по-добре да работиш на минимална надница. Татко не искаше да тръгна по неговия път. Чу, че ездачите на бикове започват да организират турнири и видя възможност за успех. Затова ме насочи към ездата на бикове. Пак се пътува много, но състезанията са през почивните дни, а наградите — по-големи.

— Значи баща ти е излязъл прав.

— Имаше страхотна интуиция. За всичко. — Думите се изплъзнаха неволно от устата му и изражението й му подсказа, че тя е разбрала. Въздъхна и добави: — Почина преди шест години.

Тя не отклони поглед от него. Импулсивно докосна ръката му.

— Съжалявам…

— Няма нищо. — Люк изопна рамене. Мускулите вече го наболяваха след ездата и той се опита да се съсредоточи върху това. — Както и да е… вече разбра защо избрах да яздя бикове.

— А харесва ли ти?

Труден въпрос. От доста време не бе подлагал на съмнение избора си. Ала сега? Не знаеше как да отговори, защото самият той се колебаеше.

— Защо ти е толкова интересно? — попита я.

— Не знам. Сигурно защото не познавам този свят. Или само от любопитство. Или пък за да поддържам разговора?

— Кое от трите?

— Ако ти отговоря — подхвана дяволито тя, а лунното сияние озари зелените й очи с изкусителни отблясъци, — няма да е забавно. Светът се нуждае от повече загадъчност.

Той долови предизвикателството в гласа й и нещо се раздвижи у него. Предизвикателството му харесваше.

— Откъде си? Струва ми се, че не си тукашна.

— Защо? С акцент ли говоря?

— Зависи откъде си. На север моят акцент ще е силен. Но не мога да позная твоя.

— От Ню Джърси съм. Без шегички, моля.

— Защо да се шегувам? Ню Джърси ми харесва.

— Бил ли си там?

— Бил съм в Трентън. Състезавал съм се на „Совърин Банк Арина“. Ходила ли си там?

— Знам къде е Трентън — отвърна тя. — На юг от мястото, където живея. По-близо до Филаделфия. Аз живея на север, до града.

— Била ли си в Трентън?

— Няколко пъти. Но не съм била на родео. Всъщност днес ми е за пръв път.

— Как ти се стори?

— Останах впечатлена, разбира се. И реших, че всички сте луди.

Той се засмя, очарован от искреността й.

— Ти знаеш фамилията ми, но не чух твоята…

— Данко — каза тя и добави, изпреварвайки следващия въпрос: — Татко е от Словакия.