Брайън усети заплахата с известно закъснение и очевидно реши да я пренебрегне.

— Не си пъхай носа в чужди работи.

— Последен шанс — предупреди мъжът. — Не искам да прибягвам до други средства, но ще го направя.

Твърде уплашена да се извърне, София забеляза как хората около плевнята ги наблюдават. Зърна как двама мъже станаха от гумата на трактора и тръгнаха към тях. Други двама, нахлупили ниско каубойските си шапки, се отделиха от парапета и също приближиха.

Брайън ги измери с поглед, после се взря през рамо в мъжа, който му говореше.

— Какво? Повика приятелчетата си?

— И без тях ще се оправя с теб — заяви непознатият с равен тон.

При тези думи Брайън блъсна София настрани, освобождавайки я от зловещата си хватка. Обърна се към мъжа:

— Сериозно ли го искаш?

София се обърна и разбра защо е толкова самоуверен. Брайън бе висок почти два метра и тежеше над сто килограма. Пет пъти седмично тренираше във фитнеса. Мъжът бе с цяла педя по-нисък от него и слаб. Носеше каубойска шапка, видяла и по-добри дни.

— Върви си по пътя — предупреди го той. — Да не усложняваме положението.

Брайън не отговори. С изненадваща бързина се нахвърли върху по-дребния мъж, разперил ръце да го събори. София позна движението — стотици пъти го бе наблюдавала как събаря съперниците си на игрището и знаеше какво ще се случи. Ще наведе глава и ще блъсне противника с крака, поваляйки го като отсечено дърво. Брайън направи точно това, но опасенията й не се оправдаха. Брайън връхлетя върху мъжа, който отмести крак и го блъсна. Използвайки инерцията му, той го запрати по лице на земята.

— А сега се успокой — посъветва го невъзмутимо каубоят, опрял ботуш в гърба му.

Брайън се загърчи под ботуша и понечи да се изправи, но другият крак на каубоя се стовари светкавично върху пръстите на ръката му. Брайън извика и в отговор ботушът притисна още по-здраво врата му.

— Спри да се движиш, че ще стане по-лошо. — Каубоят произнесе думите бавно и отчетливо, сякаш говореше на идиот.

Стъписана, София се взираше в каубоя. Позна мъжа, когото бе видяла да стои сам край оградата, и си отбеляза, че той не я поглежда. Беше се съсредоточил върху ботуша, все едно е приковал гърмяща змия към скалите. Което всъщност и правеше.

Брайън се заизвива отново. Каубоят пак го удари през пръстите, без да отлепя ботуша от врата му. Брайън простена приглушено и тялото му постепенно замря. Едва сега каубоят погледна към София. Сините му очи отразиха светлините край плевнята.

— Ако искаш да си отидеш, с удоволствие ще го подържа още малко. — Думите му прозвучаха нехайно, сякаш не се е случило нищо необичайно. Докато се чудеше как да отговори, тя забеляза разрошената му кестенява коса, щръкнала изпод шапката, и осъзна, че не е много по-голям от нея. Стори й се смътно познат, но не защото го бе забелязала по-рано до парапета. Беше го виждала другаде, навярно в плевнята, ала не бе сигурна.

— Благодаря — отвърна тя. — Ще се справя.

Чул гласа й, Брайън поднови битката, която завърши отново с удар по пръстите му и със стенания.

— Сигурна ли си? — попита я каубоят. — Май е ядосан.

Меко казано, Брайън бе разярен. Тя не успя да сдържи леката си усмивка.

— Научил си е урока.

Каубоят обмисли думите й.

— Попитай го за всеки случай — предложи й, побутвайки шапката си назад. — За по-сигурно.

Тя му се усмихна и се наведе.

— Ще ме оставиш ли на мира, Брайън?

Той приглушено простена:

— Махни го от мен! Ще го убия…

Каубоят въздъхна и натисна още по-силно врата му. Този път лицето на Брайън се сплеска върху пръстта.

София погледна първо към каубоя, после към бившия си приятел.

— „Да“ или „не“, Брайън? — попита го мило.

Каубоят я възнагради с широка момчешка усмивка, разкривайки равни бели зъби.

Едва сега София забеляза, че още четирима каубои са ги наобиколили. Почуди се възможно ли е събитията да станат още по-сюрреалистични. Почувства се като героиня от стар уестърн и внезапно осъзна къде е виждала каубоя. Не в плевнята, а по-рано, на родеото. Марша го нарече истинско изкушение. Ездачът на бикове, спечелил надпреварата.

— Какво става, Люк? — полюбопитства един от новодошлите. — Трябва ли ти помощ?

Синеокият каубой поклати глава.

— Всичко е наред. Но ако не спре да се върти, носът му ще се счупи.

— Люк ли се казваш? — попита го София.

— Да — кимна той. — А ти?

— София.

Той докосна периферията на шапката си и се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, София. — Сведе очи към Брайън и се поинтересува: — Ще оставиш ли София на мира, ако те пусна?

Брайън се предаде. Престана да се извива. Бавно, но сигурно натискът върху врата му намаля и той предпазливо вдигна глава.

— Махни си ботуша от мен! — изръмжа със страховито изражение.

София пристъпи от крак на крак.

— Пусни го — каза на каубоя.

Той се отмести встрани. Брайън веднага скочи на крака с напрегнато като пружина тяло. Носът и бузите му бяха ожулени. Между зъбите му имаше пръст. Каубоите затегнаха обръча около него. Той ги огледа трескаво.

Макар и пиян, не беше глупав. Погледна я гневно и отстъпи назад. Петимата каубои не помръдваха. Наблюдаваха го равнодушно, но София осъзна, че това е илюзия. Бяха готови за всичко, което Брайън реши да им поднесе. Той обаче отстъпи още една крачка и посочи Люк.

— Още не сме приключили с теб — просъска му. — Запомни го!

Помълча за ефект и погледна към София. В очите му се четеше гняв и разочарование. После се обърна и тръгна към плевнята.

3.

Люк

Обикновено не се намесваше.

Всеки, стъпвал поне веднъж в бар, е ставал свидетел на такива сцени. Събитията се развиват с абсурдна предсказуемост — двамина излизат да се повеселят, пийват повечко и разпрата, подклаждана от алкохола, избухва. Започват да си крещят, гневът се разпалва и в девет от десет случая мъжът сграбчва жената. За ръката, за китката, за лакътя, все едно. А после?

Тук сценарият се заплита. Преди няколко години, когато участваше в състезание по езда в Хюстън, попадна в подобно положение. Отдъхваше си в местен бар. Мъж и жена се спречкаха. След минута извисиха гласове и ситуацията загрубя. Люк се намеси и тогава, но жената и мъжът се нахвърлиха върху него, разкрещяха се да ги остави на мира и да си гледа своята работа. Жената му издраска лицето и му оскуба косата, а мъжът го нападна. За щастие се размина без поражения. Другите клиенти му се притекоха бързо на помощ и ги укротиха. Люк си тръгна веднага, клатейки глава. Зарече се да не се меси в чужди проблеми. Щом искат да се държат като идиоти, защо да ги спира?

Смяташе да се придържа към това решение. Не искаше дори да участва в партито, но един от колегите му настоя да отпразнуват завръщането му на арената и да вдигнат наздравица за победата. Да, спечели надпреварата — и за бързина, и за издръжливост. Не защото язди особено добре, а понеже никой не завърши състезанието в последния кръг. Спечели почти служебно, но понякога ставаше и така.

Радваше се, че никой не забеляза как треперят ръцете му преди това. Случваше му се за пръв път. Искаше му се да вярва, че е заради дългото прекъсване, но знаеше истинската причина. Майка му също я знаеше и му показа недвусмислено, че не е съгласна синът й да се връща на арената. Още щом спомена, че е възможно да се върне, отношенията им се обтегнаха. Обикновено й се обаждаше след състезанието, но не и тази нощ. Победата му нямаше да я зарадва. Написа й съобщение, че е добре. Тя не му отговори.

След две бири усети как горчивият вкус на страха се оттегля. Връщаше се в пикапа след първите два кръга — да се усамоти и да се успокои. Надпреварата се развиваше в негова полза, но той се изкушаваше да се откаже. Надмогна обаче вътрешния си глас и излезе за последната езда. Докато се подготвяше, чу говорителят да споменава за инцидента, принудил го да напусне за дълго арената. Бикът, който яздеше — буйно животно на име Пъмп или Дъмп — се завъртя диво още щом го освободиха и Люк едва успя да се удържи върху гърба му, докато чуе звънеца. Разкопча ремъците и се приземи тежко, ала невредим. Множеството го поздрави с одобрителни възгласи и той размаха шапка. Последваха обичайното потупване по гърба, поздравленията и почерпките. Как да откаже на толкова желаещи да му купят питие? И бездруго не бе готов да се прибере у дома. Трябваше да се поотпусне и мислено да проиграе ездата както обикновено. Хвърляйки поглед назад, винаги осъзнаваше грешките си. Длъжен бе да премисли необходимите корекции, ако иска да продължи да се състезава.

Припомняше си втората езда, когато видя момичето. Трудно бе да не забележиш русите коси, спускащи се като водопад по раменете й, и дълбоките очи. Личеше си, че и тя като него се е замислила за нещо. Беше красива, но по-силно го впечатли непринудеността й; беше от момичетата, които изглеждат еднакво добре и в джинси, и в официална рокля. Не приличаше на безмозъчна кукла, надяваща се да улови на въдицата си някой ездач. Имаше ги навсякъде; различаваше ги от пръв поглед — две такива му се представиха в плевнята преди малко — но не ги насърчаваше. Един-два пъти пробва забежки за една нощ, колкото да разбере, че неизбежно го изпълват с празнота.