— Аз съм доктор Дилън — представи се. — Казаха ми, че искате да видите господин Левинсън.

— Айра? — уточни София.

— Вие сте го намерили, нали?

— Да.

— А защо се интересувате от състоянието му?

София аха да му каже за писмото, но замълча. Люк усети объркването й и отвърна:

— Искаме просто да разберем дали е добре.

— За съжаление нямам право да обсъждам състоянието му, щом не сте роднини.

— Но той е добре, нали?

Лекарят ги изгледа изпитателно.

— Не би трябвало да сте тук. Радвам се, че сте го открили и сте извикали линейка, но нямате повече задължения. Не го познавате. — София гледаше лекаря, усетила, че се кани да каже още нещо. Той въздъхна и продължи: — Не знам какво става тук, но щом господин Левинсън чу, че сте дошли, поиска да ви види. Нямам право да ви уведомявам какво е състоянието му, но ще ви помоля да не се застоявате дълго.

* * *

Айра изглеждаше още по-дребен, отколкото й се стори в колата, сякаш се е смалил за няколко часа. Лежеше в повдигнато болнично легло със зейнала уста, с изпити скули. От ръката му излизаха тръбички на система. Машината до леглото му бипкаше в ритъма на сърцето му.

— Побързайте — предупреди ги лекарят и Люк кимна.

София пристъпи колебливо към леглото. Забеляза как Люк дръпва стола, опрян до стената, плъзва го към нея и отстъпва назад. София седна до стареца и се приведе към лицето му.

— Тук сме, Айра. Донесох ти писмото.

Показа му го и той си пое тежко дъх. Обърна бавно глава и погледът му се насочи първо към писмото, а после към нея.

— Рут…

— Да. Писмото ти до Рут. Ще го оставя до теб…

Той се втренчи неразбиращо в нея. Лицето му омекна. Той размърда леко ръка и София инстинктивно я улови.

— Рут — каза той и в очите му просветнаха сълзи. — Моя сладка Рут…

— Съжалявам. Не съм Рут — каза тихо тя. — Казвам се София. Ние ви намерихме днес.

Той примигна, после примигна отново, явно объркан.

— Рут?

Умолителният му тон я трогна до сълзи.

— Не… — каза тихо тя.

Ръката му трепна и се помести към писмото. Тя разбра какво иска и плъзна писмото към него. Той го взе, вдигна го, сякаш е огромна тежест, и го побутна към ръката й. Едва тогава тя забеляза сълзите в очите му. Айра проговори с по-силен глас и за пръв път думите му прозвучаха отчетливо:

— Моля те.

Тя взе писмото.

— Искаш да го прочета? Писмото, което си написал на съпругата си?

Очите му срещнаха нейните и една сълза се търкулна по изпитата му буза.

— Моля те, Рут. Прочети го.

Той издиша бавно, сякаш усилието да говори го е изтощило. София се обърна към Люк, чудейки се какво да направи. Той й посочи писмото.

— Прочети го, Рут — каза й. — Това иска да направиш. Прочети го на глас, за да го чуе.

София се втренчи в писмото. Струваше й се нередно. Айра беше объркан. Писмото бе лично. Рут трябваше да го прочете, не тя…

— Моля те — прошепна Айра, сякаш прочел мислите й.

С разтреперани пръсти София огледа плика и накрая счупи печата. Писмото се състоеше само от една страница, изписана със същия неравен почерк, с който бе надписан пликът. Все още нерешително, тя поднесе писмото към светлината. И зачете бавно:

„Скъпа моя Рут,

Рано е, твърде рано, но както винаги не успявам да заспя отново. Навън се зазорява и новият ден скоро ще засияе в ослепителна светлина, ала аз мисля само за миналото. В този тих час мисля за теб и за годините, които преживяхме заедно. Наближава годишнина, скъпа Рут, но не онази, която обикновено празнуваме. Наближава годишнината от деня, който постави началото на живота ми с теб, и аз се обръщам към мястото, където обичаше да сядаш, за да ти го напомня, макар да знам, че ти не си там. Бог, с мъдростта си, която не мога да твърдя, че разбирам, те повика при Себе си отдавна и сълзите, които пролях онази нощ, още не са пресъхнали.“

София спря да чете и погледна към Айра. Устните му се бяха свили, по набръчканото му лице продължаваха да се стичат сълзи. Тя се постара да запази самообладание, но гласът й пресекваше:

„Липсваш ми тази сутрин, както ми липсваше всеки ден през изминалите девет години. Изморих се да бъда сам. Изморих се да живея без твоя смях и съм отчаян, че повече никога няма да те прегърна. Но ще се зарадваш да разбереш, че когато тези мрачни мисли ме връхлетят, чувам гласа ти да ме кори: «Не унивай, Айра. Не се омъжих за черноглед човек».

Обърна ли поглед назад, спомените са толкова много. Какви приключения преживяхме, а? Това са твои думи, ти винаги описваше така живота ни. Казваше ми го, когато лежеше до мен, казваше ми го на Рош Хашана, казваше ми го всяка година. Винаги забелязвах доволни искрици в очите ти, когато го казваше, и в тези моменти изразът на лицето ти — повече от думите — изпълваше сърцето ми с радост. С теб животът ми наистина заприлича на фантастично приключение — живеехме простичко, ала твоята любов осейваше ежедневието ни със скрити съкровища.

Още не проумявам как ме озари щастието да споделя живота си с теб.

Обичам те сега, както винаги съм те обичал, и съжалявам, че не мога да ти го кажа. Пиша това писмо с надеждата някак си да успееш да го прочетеш и с тъга, че наближава краят на една епоха. Това, скъпа моя, е последното ми писмо до теб. Знаеш какво ми казаха лекарите. През август няма да успея да отида в Блек Маунтин. И въпреки това искам да знаеш, че не се страхувам. Времето ми тук привършва и аз очаквам спокойно предстоящото. Не тъгувам. Изпълнен с умиротворение, броя дните с чувство на облекчение и благодарност, защото всеки изминал ден е един ден по-близо до мига, когато ще те видя отново.

Ти не си само моя съпруга, ти винаги си била моята голяма, истинска любов. Близо седемдесет и пет години ти осмисляше съществуването ми. Време е да се сбогувам и пред прага на това пътуване ми се струва, че разбирам защо останах без теб — за да осъзная колко си неповторима и докато скърбя, да проумея отново смисъла на любовта. Разбрах, че нашата раздяла е само временна. Взирам се в дълбините на Вселената и знам, че наближава часът да те прегърна отново. Ако има друг живот, ще се намерим, защото няма небесни селения без теб.“

Обичам те: Айра * * *

Със замъглени от сълзите очи София видя как по лицето на Айра се изписва неземно спокойствие. Тя прибра бавно писмото в плика и внимателно го остави в ръката му. Лекарят вече стоеше пред вратата и София разбра, че е време да си вървят. Стана, Люк върна стола до стената и хвана ръката й. Айра отпусна глава върху възглавницата, отвори уста и задиша тежко и на пресекулки. София погледна лекаря, който бързаше към леглото му. Погледна за последно крехката фигура на стареца, и двамата с Люк излязоха в коридора, и най-сетне поеха към дома.

31.

Люк

Февруари отмина. До дипломирането на София оставаха няколко месеца. Раздялата на Люк и майка му с ранчото също наближаваше. Спечеленото от първите три състезания отсрочи с месец-два неизбежното, но в края на февруари майка му се обърна дискретно към съседите им, проучвайки дали искат да купят ранчото.

София започна да се тревожи за бъдещето си. От Денвърския художествен музей и от Нюйоркския музей за модерно изкуство нямаше никаква вест и тя се питаше дали ще се наложи да работи в закусвалнята на родителите си и да живее в детската си стая. Люк също не спеше нощем. Притесняваше се за бъдещето на майка си и се питаше как ще я издържа, докато си намери подходяща работа. И двамата обаче предпочитаха да не обсъждат бъдещето. Съсредоточаваха се в настоящето и търсеха утеха в сигурността, която им вдъхваха чувствата им един към друг. През март София идваше в ранчото в петък следобед и оставаше до неделя. Често се случваше да дойде още в сряда. Ако не валеше, по цели дни яздеха конете. София помагаше на Люк в работата, но понякога правеше компания и на майка му. Той винаги си бе представял живота така… но краят на този живот наближаваше и нищо не можеше да се направи.

* * *

Една вечер в средата на март, когато във въздуха се усещаше пролетта, Люк заведе София в клуб, където свиреше известен кънтри оркестър. Наблюдаваше я как държи бирата си, седнала срещу него до изподрасканата дървена маса, и потропва ритмично с крак.

— Ако продължаваш така — кимна към крака й, — ще си помисля, че музиката ти харесва.

— Наистина ми харесва!

Той се усмихна.

— Чувала ли си онзи виц? Какво става, когато пуснеш кънтри наопаки?

Тя отпи от бирата.

— Не съм го чувала.

— Съпругата, кучето и пикапът ти се връщат.

— Забавно — подсмихна се тя.

— Не се засмя.

— Не е чак толкова забавно.

Той се засмя.

— Разбирате ли се с Марша?

София прибра кичур коса зад ухото си.

— Отначало се чувствахме малко неловко, но сега всичко е почти постарому.