— Изглеждаш твърдо убеден.

— Убеден съм.

София се обърна и го погледна втренчено, омагьосана от отраженията на пламъците в очите му.

— Тъжно ми е за майка ти — каза. — Знам, че й е олекнало, но…

— Да. И на мен ми е мъчно. Но някак си ще й се реванширам.

— Мисля, че най-силното й желание е било да те запази.

— Така си казах и аз. Но сега искам да те попитам нещо. И искам да помислиш, преди да ми отговориш. Важно е.

— Да?

— Свободна ли си другата събота? Искам да те заведа на вечеря.

— На среща ли ме каниш?

— Започвам отначало. Така се прави, нали? Уговаряш си среща.

Тя го целуна за пръв път през този ден.

— Не смятам, че трябва да започваме от самото начало. А ти?

— „Да“ ли е това, или „не“?

— Обичам те, Люк.

— И аз те обичам, София.

* * *

Правиха любов тази нощ, после пак в понеделник сутринта. Станаха късно и закусиха. Разходиха се, а после София гледаше от топлото бунгало как Люк товари багажа в пикапа. Отпиваше от чашата с кафе и мислеше, че сега не са същите както преди. За няколко месеца се бяха опознали и връзката им неочаквано бе прераснала в нещо по-дълбоко.

След няколко минути поеха по планинския път, спускащ се към магистралата. Слънцето се отразяваше в снега и ги заслепяваше. София поглеждаше към Люк, все още несигурна какво ще се случи, когато се дипломира през май. За пръв път обаче се питаше дали Люк няма да поиска да тръгне с нея. Не сподели мислите си с него, но се почуди дали нейните планове не са изиграли роля в решението му да се откаже от своята кариера.

Тези въпроси се въртяха в ума й, когато гласът на Люк наруши тишината:

— Видя ли го?

Тя отвори очи, усетила, че Люк забавя скоростта.

— Нищо не видях — призна.

Той изненадващо удари спирачките и паркира пикапа до бордюра, без да откъсва очи от огледалото за обратно виждане.

— Стори ми се, че виждам нещо. — Изключи двигателя и включи мигачите. — Ще се върна след секунда.

— Какво има?

— Не знам. Ще проверя.

Взе си якето от задната седалка и изскочи от пикапа, обличайки се в движение. София надзърна през рамо и забеляза, че току-що са подминали завой. Люк се огледа наляво и надясно и прекоси шосето. Едва тогава тя видя, че мантинелата от отсрещната страна на пътя е счупена.

Люк надникна надолу към стръмнината и бързо погледна към нея. Макар и отдалеч, тя долови напрежението в изражението и жестовете му. Излезе бързо от пикапа.

— Обади се на „Бърза помощ“ — извика й. — Една кола е излязла от пътя и ми се струва, че вътре има човек.

Той прескочи счупената мантинела и изчезна.

30.

София

По-късно тя си спомняше последвалите събития като серия от бързо сменящи се кадри — обади се на „Бърза помощ“, видя как Люк се спуска по стръмнината, втурна се паникьосано обратно към пикапа за бутилка вода, когато Люк й извика, че шофьорът е жив. Улавяйки се за храсти и клони, тръгна към колата и забеляза смачкания покрив, огънатите врати и паяжината от пукнатини по предното стъкло. Люк се опитваше да отвори вратата до шофьора, едва запазвайки равновесие по полегатия склон, който няколко крачки от предницата на автомобила се превръщаше в надвиснал над пропаст скат.

Най-ярко обаче си спомняше как гърлото й се сви при вида на стареца с костелива глава, отпусната върху кормилото. Редичка коса покриваше скалпа му, осеян с петна, а ушите му изглеждаха несъразмерно големи. В челото му зееше рана, рамото му беше изметнато, а устните — изсъхнали до кръв. Сигурно изпитваше жестоки болки, но по лицето му се четеше блажено спокойствие. Когато Люк най-сетне успя да отвори вратата, тя пристъпи по-близо, залитайки по хлъзгавата стръмнина.

— Чувате ли ме? — приведе се Люк към стареца. — Можете ли да се движите?

София долови паниката в гласа му. Той протегна ръка и докосна леко врата на стареца да провери пулса.

— Пулсът е слаб — каза й.

Старецът простена едва чуто. Люк посегна инстинктивно към бутилката с вода, наля в капачката и я поднесе до устните на мъжа. Повечето се разля, но капките намокриха устните му и той успя да погълне мъчително една глътка.

— Как се казвате? — попита Люк.

Думата се изтръгна със свистене от гърлото на стареца. Полуотворените му очи изглеждаха отнесени.

— Айра.

— Кога се случи това?

Отговорът дойде бавно:

— … ъб… ота…

Люк погледна смаяно към София и после пак се обърна към стареца:

— Извикахме помощ. Линейката ще пристигне скоро. Дръжте се. Искате ли още вода?

Отначало София не беше сигурна, че Айра го чува, но той отвори уста и Люк пак поднесе капачката до устните му. Старецът преглътна няколко капки и прошепна нещо неразбираемо. После дрезгаво и задъхано изрече:

— Ис… мо… за… Ру…

София и Люк се спогледаха и поклатиха глави. Люк се приведе отново към него.

— Не разбирам. Искаш ли да се обадя на някого, Айра? Имаш ли съпруга? Деца?

— Ис… мо…

— Искаш какво?

— Не… исмо… в… кола… Ру…

Люк се обърна нерешително към София. Тя пак заклати глава, запълвайки автоматично празнините с буквите от азбуката. К, л, м, н, п… Писмо?

— Мисля, че говори за писмо.

Наведе се към Айра и усети немощното му дихание.

— Да — отрони той и очите му пак се затвориха.

Дъхът му излизаше през гърлото, все едно някой разклаща камъчета в буркан. София огледа вътрешността на колата и разпилените предмети под огънатото навътре табло. Заобиколи колата, подпирайки се на предния капак.

— Какво правиш? — попита я Люк.

— Искам да намеря писмото му…

Другата страна на колата бе пострадала по-малко и вратата се отвори сравнително лесно. На пода имаше термос и два смачкани сандвича. Малък найлонов плик със сушени сливи. Бутилка вода… и в ъгъла — пощенски плик. Тя се протегна, но краката й се плъзнаха и без малко да изгуби равновесие. Пресегна се още по-напред и улови крайчеца на писмото. Вдигна го и го показа на Люк.

— Писмо до съпругата му — обясни му, затвори вратата и се върна до него. — Това казваше.

— Когато говореше за Ру?

— Не за Ру — поправи го и му показа надписа върху плика, преди да го пъхне в джоба си. — Рут.

* * *

Полицай от пътния патрул пристигна пръв. Спусна се по склона и с Люк прецениха, че е рисковано да местят Айра. Екипът за спешни случаи и линейката обаче се забавиха и дори когато най-после дойдоха, стана ясно, че няма безопасен начин да го извадят от колата и да го изкачат с носилка по стръмнината. Щяха да са им необходими три пъти повече хора и даже тогава пак нямаше да е лесно.

Накрая извикаха влекач и спасителната операция се забави още повече. Камионът пристигна, паркира на най-подходящото място, спуснаха метално въже с кука и го закачиха за задната броня на колата. Хората от екипа за спешни случаи овързаха Айра с предпазните колани, за да намалят друсането. После влекачът издърпа бавно колата на шосето.

Докато Люк отговаряше на въпросите на полицая, София остана до стареца. Парамедиците го качиха на носилка, сложиха му кислородна маска и линейката потегли.

След няколко минути Люк и София останаха сами. Той я прегърна и тя се сгуши в обятията му да почерпи сили от него. Внезапно обаче си спомни, че писмото е останало в джоба й.

* * *

Два часа по-късно седяха в претъпканата чакалня на отделението за спешна помощ в местната болница. Люк я държеше за едната ръка, а в другата тя стискаше писмото и току поглеждаше буквите, изписани с трепереща ръка, и се питаше защо съобщи името си на медицинската сестра и помоли да я уведомят за състоянието на Айра, вместо да й даде писмото и да продължат към Уинстън-Сейлъм.

Спомни си обаче лицето на Айра и колко държеше да намерят писмото. Писмото не биваше да се изгуби в болничния хаос. Искаше да го даде на лекаря или още по-добре — на самия Айра.

Така поне си казваше. Знаеше само, че умиротвореното лице на стареца я накара да се запита в какви мисли или сънища се е унесъл. Беше чудо, че на тази възраст е оцелял с такива рани. Още по-чудно й се струваше, че досега нито един приятел или роднина не се е втурнал разтревожен в спешното отделение. Айра беше в съзнание, което означаваше, че би могъл да каже на лекарите да се обадят на някого. Къде бяха близките му тогава? Защо още ги нямаше? В такъв момент човекът се нуждаеше от подкрепа повече от всякога и…

Люк се помести, прекъсвайки размишленията й.

— Нали знаеш, че вероятно няма да ни позволят да го видим? — попита я.

— Знам — кимна тя. — Но искам да разбера как е.

— Защо?

Тя погледна писмото.

— Не знам.

* * *

След още четирийсет минути един лекар влезе в чакалнята, отиде първо до рецепцията и после, след като медицинската сестра ги посочи, тръгна към тях. Люк и София станаха.