Коленете на Люк се подгънаха, Рик и Джейсън го пуснаха и той се строполи върху заснежения асфалт. София присви очи да долови движение, но Люк не помръдваше.

— Ставай! — изкрещя му Брайън. — Още не съм свършил с теб!

Марша застана пред него.

— Спри! — извика му и го бутна назад. — Достатъчно!

Люк се повдигна на лакти и се опита да се изправи.

— Ставай! — изкрещя отново Брайън.

София успя да си проправи път през обръча от момчета и застана до Марша между Люк и Брайън.

— Стига, Брайън! Махай се!

— Още не съм свършил…

— Стига! — извика София.

— Хайде, Брайън — примоли се Марша и се опита да го хване за ръката. — Да си вървим. Студено е. Замръзвам…

Люк се изправи на крака. Подутата му скула вече бе посиняла. Задъхан, Брайън блъсна Марша — не много силно, но я свари неподготвена и тя изгуби равновесие и падна. Той сякаш не забеляза. Пристъпи заплашително напред и протегна ръка да бутне София. Тя отскочи встрани и извади телефона си от джоба. Брайън сграбчи Люк и тя вдигна телефона.

— Давай! Ще запиша всичко! Ще те пратя в затвора! Ще те изключат от отбора! Заслужаваш си го!

Отстъпи назад, насочвайки камерата към уплашените лица на момчетата. Брайън се хвърли към нея, изтръгна телефона от ръката й и го стъпка.

— Нищо няма да запишеш!

— Аз обаче ще го направя — обади се Марша от другата страна на улицата, вдигнала телефона си.

* * *

— Сигурно си го заслужавам — каза Люк. — След това, което му причиних.

Седяха в пикапа, Люк — зад волана, а София до него. Заплахите бяха подействали. Джейсън и Рик в крайна сметка убедиха Брайън да се прибере в пансиона на момчетата, където сега той несъмнено се перчеше как с едно кроше е проснал Люк на земята. Марша не тръгна с тях. Върна се в пансиона на момичетата и София видя как лампата в стаята им светва.

— Не го заслужаваше — каза тя. — Доколкото си спомням, ти не удари Брайън. Просто го… събори на земята.

— С лице в пръстта.

— Да — призна тя.

— Благодаря, че се намеси. Ще ти купя нов телефон.

— Не е необходимо. Беше стар. Защо не ми отговаряше?

— Батерията се изтощи по пътя, а забравих да взема зарядното за колата. Не предполагах какво ще се случи.

— Написа ли съобщение на майка си?

— Да — кимна той.

Дори да се почуди откъде знае за това, не попита. София сплете пръсти в скута си.

— Досещаш се какво ще кажа сега, нали?

— „Защо дойде“? — присви очи Люк.

— Не биваше да идваш. Не искам да идваш, особено след състезание. Защото…

— Не искаш да живееш така.

— Да. Не мога да живея така.

— Знам. — Той въздъхна и я погледна. — Дойдох да ти кажа, че и аз не мога. Повече няма да се състезавам. Отказвам се. Този път завинаги.

— Наистина ли? — възкликна смаяно тя.

— Да.

Не знаеше какво да му каже. Да го поздрави? Да изрази съчувствие?

— Дойдох и да те попитам какво ще правиш през почивните дни. Имаш ли неотложна работа за понеделник. Тестове? Курсови работи?

— Имам курсова работа за четвъртък. Какво си замислил?

— Кратка почивка да си проясня ума. Преди батерията на телефона ми да се изтощи, говорих с мама и тя одобри идеята. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислех да отида в планината. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя още се колебаеше дали да му повярва. Наистина ли се бе отказал завинаги от родеото?

Гледаше я в очите.

— Да — кимна тя.

* * *

В стаята им Марша си събираше багажа в брезентова раница.

— Какво правиш?

— Тази нощ искам да се прибера у дома. Да спя в своята стая, в своето легло. Тръгвам след две-три минути.

— Не е необходимо. Това също е твоята стая.

Марша кимна, но продължи да прибира нещата си в раницата. София пристъпи от крак на крак.

— Благодаря за съобщението. И че ми помогна.

Тя я погледна за пръв път.

— Той си го заслужаваше. Държеше се… смахнато.

— Утре сигурно няма да помни почти нищо.

— Няма значение.

— Има, ако го харесваш.

След кратко колебание Марша поклати глава. София усети, че е стигнала до някакво заключение, макар и да недоумяваше какво.

— Тръгна ли си Люк?

— Отиде да зареди пикапа и да купи провизии. Ще се върне след малко.

— Сериозно? Този път ще заключи вратите, надявам се. — Марша закопча раницата и пак я погледна. — Чакай… защо се връща? Нали каза, че сте се разделили.

— Да.

— Но?

— Да го обсъдим следващата седмица. Сега не съм съвсем сигурна какво се случва помежду ни.

Марша кимна и тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Мислих доста — каза. — Имам чувството, че между вас двамата всичко ще е наред. И ако ме питаш, това е добре.

* * *

В планината бе натрупал сняг и на места пътищата бяха заледени. Стигнаха бунгалата едва в четири сутринта. Постройките приличаха на запустял заселнически лагер. Въпреки че никъде нямаше осветление, Люк паркира пикапа пред същото бунгало, където бяха отседнали предишния път. Ключът бе пъхнат в ключалката.

Вътре студът се просмукваше през тънките дъсчени стени и тя си сложи шапката, ръкавиците и якето, докато Люк палеше камината и печката. Бе будувала напрегнато по виещите се, заледени пътища, но сега изтощението надделя.

Легнаха си облечени — не свалиха дори якетата и шапките — и заспаха начаса. Когато София се събуди, къщата се бе затоплила значително, макар и недостатъчно, та да свали дрехите. Помисли си, че евтин мотел щеше да е за предпочитане, но погледна през прозореца и красотата на природата я заплени отново. От клоните на дърветата висяха ледени висулки, блещукащи под слънчевите лъчи. Люк беше в кухнята, откъдето се носеше миризма на бекон и яйца.

— Събуди се вече… — отбеляза той.

— Колко е часът?

— Наближава дванайсет.

— Явно съм била изморена. Ти откога си буден?

— От около два часа. Не е лесно да поддържаш топло това място.

Несъмнено, помисли си тя и се взря отново през прозореца.

— Бил ли си тук през зимата?

— Само веднъж. Бях малък. Цял ден правих снежни човеци и ядох замръзнали ментови дражета.

Тя си го представи като малко момче и се усмихна. После лицето й стана сериозно.

— Готов ли си да поговорим? Да ми обясниш какво те накара да размислиш?

Той набоде парче бекон и го извади от тигана.

— Вероятно най-после се вслушах в здравия разум.

— Само това ли?

Той остави вилицата.

— На финалите изтеглих Биг Агли Критър. И когато дойде моментът да го яздя… — Той поклати глава. — Както и да е, разбрах, че е време да се откажа. Осъзнах, че малко по малко убивам мама.

„И мен“ — прииска й се да каже, но замълча.

Той я погледна през рамо, сякаш чу неизречените думи.

— Осъзнах колко ми липсваш.

— А ранчото? — попита тихо тя.

Той сипа бърканите яйца в две чинии.

— Ще го изгубим, предполагам. После ще се опитаме да започнем отначало. Всички познават мама. Надявам се да си стъпи на краката. Тя, разбира се, ми каза да не се тревожа за нея. По-скоро трябвало да помисля за себе си.

— И какво смяташ да правиш?

— Още не знам. — Той остави чиниите на масата. Кана кафе вече чакаше върху нея. — Надявам се тези дни да ми помогнат да реша.

— Мислиш, че ще започнем отначало?

— Не — поклати глава той и й дръпна стола да седне. — Но се надявах да започнем отнякъде.

* * *

Следобед направиха снежен човек. Търкаляха лепкавите снежни топки и си разказваха какво им се е случило, докато бяха разделени. Люк й описа родеото в Мейкън и Южна Каролина и как вървят нещата в ранчото. София му обясни как заради разрива с Марша е стояла по цели дни в библиотеката и е научила колкото за две седмици напред.

— Това е едно от предимствата да отбягваш съквартирантката си — отбеляза тя. — Кара те да учиш по-усилено.

— Снощи Марша ме изненада — каза Люк. — Не очаквах да направи такова нещо. При тези обстоятелства, имам предвид.

— Аз не се изненадах — отвърна София.

— Наистина ли?

Тя се замисли. Запита се какво ли прави сега Марша.

— Добре де. Изненадах се малко.

* * *

Вечерта се сгушиха на дивана, завити с одеяло пред бумтящата камина.

— Ще ти липсва ли ездата? — попита София.

— Малко — отвърна той. — Но не достатъчно, та да опитам отново.