След час се обадих на Хауи. Казах му, че възнамерявам да разпродам на търг цялата колекция и като добър войник той не оспори решението ми. Не възрази и когато му съобщих, че искам търгът да се проведе в Грийнсбъро. Щом му обясних обаче как точно държа да се организира, той мълча стъписано толкова дълго, та помислих, че линията е прекъснала. Най-сетне Хауи прочисти гърло и ме уведоми за всички последствия от решението ми. Аз му казах, че поверителността е най-важна.

През следващите месеци уточнихме подробностите и още два пъти ходих в кантората на Хауи да се срещам с представители на „Сотбис“. Разговарях и с няколко изпълнителни директори на еврейски благотворителни организации; сумите, които щяха да получат, зависеха, естествено, от резултатите от търга. Оценителите седмици наред каталогизираха и заснемаха цялата колекция, за да преценят стойността й и да удостоверят произхода й. Крайната цена на колекцията зашемети дори мен, но всъщност това нямаше значение.

Когато предварителната подготовка за търговете — защото бе невъзможно всичко да се продаде за един ден — приключи, се срещнах с Хауи и с представителя на „Сотбис“. Още веднъж уточнихме задълженията им и изисках да подпишат няколко документа, че първоначалният ми план няма да бъде променян. После подписах завещанието си пред четирима свидетели. Изрично отбелязах, че то е окончателно и няма да бъде променяно или допълвано при никакви обстоятелства.

След това седнах в дневната у дома и се взрях в портрета на Рут, изморен и доволен. Липсваше ми, навярно повече от всякога в този миг, но се усмихнах и изрекох думите, които знаех, че иска да чуе.

— Те ще разберат, Рут — казах. — Най-сетне ще разберат.

* * *

Следобед е и аз усещам как се смалявам — като пясъчен замък, който вълните отмиват една по една.

Рут ме поглежда угрижено.

— Трябва да поспиш отново — казва ми нежно.

— Не съм изморен.

Рут разбира, че лъжа, но се преструва, че ми вярва, и казва с пресилено безгрижие:

— Нямаше да бъда добра съпруга на другиго. Понякога съм прекалено упорита.

— Вярно е — съгласявам се с усмивка. — Щастливка си, че те търпях.

— Говоря сериозно, Айра.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна. Скоро, мисля си. Скоро ще отида при нея. Трудно ми е да говоря, но събирам сили да отговоря:

— Ако не се бяхме срещнали, животът ми нямаше да е пълен. Щях да се скитам по света и да те търся, дори да не знам кого търся.

Очите й просветват и тя протяга ръка да ме погали по косата. Допирът й е гальовен и топъл.

— И преди си ми го казвал. Много обичам тези думи.

Затварям очи и когато след малко ги отварям със сетни сили, Рут е избледняла, станала е почти прозрачна.

— Изморен съм, Рут.

— Още не е време. Не съм прочела писмото ти. Новото, което ми написа. Помниш ли го?

Съсредоточавам се, помня го откъслечно.

— Не съвсем — отронвам.

— Кажи ми какво си спомняш. Каквото и да е.

Известно време събирам сили, опитвам се да дишам дълбоко и чувам немощното свистене, което издават гърдите ми. Вече не усещам сухотата в гърлото си. Изпитвам само смъртна изнемога.

— „Ако има друг живот, ще се намерим отново, защото без теб няма небесни селения.“ — Замлъквам, останал без дъх.

Струва ми се, че я трогвам, но не съм сигурен. Гледам я, но тя почти е изчезнала. Долавям обаче тъгата и съжалението й и разбирам, че си тръгва. Тук и сега тя не може да съществува без мен.

Тя също го разбира и макар да продължава да избледнява, се премества по-близо до мен. Прокарва пръсти през косата ми и ме целува по бузата. На шестнайсет е, на двайсет, на трийсет, на четирийсет, на всяка възраст едновременно. Толкова красива, че очите ми се пълнят със сълзи.

— Харесва ми какво си ми написал — прошепва ми. — Искам да чуя и останалото.

— Едва ли — отронвам и ми се струва, че една от сълзите й капва върху лицето ми.

— Обичам те, Айра — промълвява тя, диханието й погалва нежно ухото ми като ангелска милувка. — Помни колко много значиш за мен.

— Помня…

Тя ме целува отново и очите ми се затварят, навярно за последно.

29.

София

В събота вечерта, докато колегите й празнуваха поредния уикенд, София пишеше курсовата си работа в библиотеката. Телефонът й изжужа. Използването на телефони бе разрешено само на определени места, но тя видя, че наблизо няма никой, и погледна екрана, намръщвайки се при вида на подателя и текста.

„Обади ми се“, пишеше й Марша. „Спешно е.“

Кратко послание, но все пак най-дългото, откакто се бяха скарали. София се почуди как да постъпи. Да й напише отговор? Да я попита какво става? Или да й се обади?

Изобщо не й се говореше с Марша. И тя като повечето момичета от пансиона сигурно беше на парти или в бар. Най-вероятно пиеше и нищо чудно с Брайън да се бяха скарали, а София не искаше да я въвличат в техните отношения. Не искаше да слуша как Марша се оплаква от него, нито пък се чувстваше готова да я подкрепи, особено след като тя продължаваше да я отбягва толкова старателно.

Сега обаче настояваше София да й се обади. Защото било спешно!

Тази дума можеше да се тълкува всякак, помисли си София. Размисли още няколко секунди, взе решение, запази написаното и изключи компютъра. Прибра го в раницата, облече си якето и тръгна към изхода. Отвори вратата и в лицето неочаквано я блъсна арктически студ. Земята бе покрита със сняг. През последните два часа бе застудяло значително. Щеше да замръзне, докато се прибере.

След като се обади на Марша, разбира се. Пренебрегнала гласа на разума, София влезе обратно във фоайето и набра номера й. Тя вдигна при първото позвъняване. София чу музика и какофония от десетки гласове.

— София? Слава богу, че се обади!

Тя си пое рязко дъх.

— Какво има?

Музиката стихна. Марша несъмнено търсеше по-тихо място. Захлопна се врата и гласът й прозвуча по-тихо, но паникьосано:

— Веднага се връщай в пансиона.

— Защо?

— Люк е тук. Паркирал е на улицата отпред. Чака от двайсет минути. Идвай бързо.

София преглътна.

— Ние скъсахме, Марша. Не искам да го виждам.

— О… — ахна объркано тя. — Това е ужасно! Знам колко го харесваше…

— Това ли беше? — прекъсна я София. — Трябва да…

— Не, чакай! — извика съквартирантката й. — Знам, че си ми сърдита, и знам, че го заслужавам, но не се обадих за това. Брайън разбра, че Люк е тук. Мери-Кейт му каза преди малко. Той пие от часове и не е на себе си. Събира момчетата да си разчистят сметките. Опитах се да го разубедя, но знаеш какъв е. А и Люк няма представа какво го чака. Дори да сте скъсали, едва ли искаш да пострада…

София вече бързаше към пансиона и почти не чуваше гласа на Марша, заглушен от ледения вятър.

* * *

Тя избираше най-преките пътища към пансиона и докато прекосяваше безлюдния кампус, се обади няколко пъти на Люк, но телефонът му беше изключен. Изпрати му и кратко съобщение, но не получи отговор.

Пансионът не беше далеч, но студеният февруарски вятър вилнееше и вледеняваше ушите и страните й, а краката й се плъзгаха по пресния сняг. Обувките й подгизнаха от кишата. Снегът продължаваше да се сипе като пелена, заледяваща опасно шосетата.

Тя затича и пак набра номера на Люк. Никакъв отговор. Излезе от кампуса и се спусна по улицата. Зад ярко осветените прозорци на пансионите се мяркаха студенти. По тротоарите неколцина крачеха бързо, устремени от едно парти към друго върху крилете на обичайната съботна забрава и разточителство. Пансионът й се намираше в далечния край на улицата. Присвивайки очи, тя различи очертанията на пикапа на Люк.

В същия момент забеляза група момчета да излизат от съседната сграда. Петима или шестима, предвождани от висок младеж. Брайън. Последва ги друга фигура и макар лампите да я осветиха за кратко, докато притичваше по верандата и по стъпалата, София веднага разпозна съквартирантката си. Викът на Марша достигна до нея слабо, заглушен от зимния вятър. Молеше Брайън да спре.

София хукна напред. Раницата я удряше по гърба, а краката й продължаваха да се пързалят. Приближаваше, само четири блока я деляха от Люк, но напредваше бавно. Брайън и приятелите му вече бяха наобиколили пикапа. Не виждаше дали Люк е вътре. Марша извика отново, този път ядосано:

— Не ставай глупак, Брайън! Престани!

Още три блока. Видя как Брайън и един от приятелите му отвориха вратата на пикапа и след кратка борба издърпаха Люк навън.

— Оставете го! — изкрещя София.

— Спри, Брайън! — додаде Марша.

Брайън — най-вероятно пиян — не им обърна внимание. Люк залитна и се озова право в ръцете на Джейсън и Рик — същите двама, с които Брайън бе дошъл на родеото в Маклийнсвил. Четирима други го обкръжиха.

Паникьосана, София се втурна по средата на улицата точно когато Брайън заби юмрук в лицето на Люк и главата му се отметна назад. Тя си спомни записа в интернет и сърцето й се вледени.