13

Ездачът е паднал от коня си,

тотемите са проядени от червеи,

а парният двигател трябва

да се създава отново и отново —

само изгревът не се променя…

Когато се прибрах, нетърпеливо изхлузих обувките си, скочих на дивана и махнах от стената една репродукция на Кете Колвиц14, която беше особено любима на Йорян. Представляваше рисунка с въглен на изморена, плачеща жена. На мястото й закачих плаката с влюбената двойка в раковината.

След това си свалих дрехите, сложих си обиците с Мики Маус и лилавите чорапогащи, сипах си една чаша студен гльог15 и си казах „Наздраве!“ сама. Това беше единственият алкохол, който ми се намираше вкъщи.

Прекарах цялата вечер в този тоалет, опитвах се да се науча да свиря „Да жънем, да жънем овеса“16 на хармоника и оставях мислите си да се реят без посока. Накрая отидох в банята и стоях дълго във ваната. Правех вълнички с червената топка и се галех със сапунчето във форма на пеперуда.

Имала съм и по-скучни рождени дни!

Точно когато се бях унесла, телефонът иззвъня. „Как е намерил телефонния ми номер?“ беше първото, което ми мина през ум. Но чух гласа на Мерта, обаждаше се от Копенхаген. Поздрави ме за рождения ден и се извини, че не е успяла да звънне по-рано. Оказа се, че с Роберт били арестувани, ала не разбрах по каква причина. Не можеше да ми обясни в подробности, защото все още беше в полицейския участък. Отговарях й разсеяно и накрая тя се усети.

— Случило се е — каза. Мерта веднага надушва всичко, освен когато е свързано с нея самата.

— Срещнах момчето от съседния гроб! — изкисках се аз.

Нетипично за нея, тя не отвърна нищо. След това някой изрева на датски и разговорът прекъсна.

Той не дойде в библиотеката в четвъртък. Изпуснах една кутия с читателски карти и изтрих важен документ от компютъра.

Не се появи и в петък. На обяд свалих обиците с Мики Маус. Лилиан ги погледна и се засмя и каза, че всъщност не са мой стил, ако питам нея. Аз също се засмях и отвърнах, че са ми подарък от едно от децата, които идват на часовете за четене на приказки.

До известна степен беше истина.

Около три следобед Улоф ми подаде телефонната слушалка.

— Някой иска да говори с „госпожица Валин“ — каза той. — Това трябва да си ти.

Стомахът ме сви, сякаш бях яла нещо развалено. Пръстите ми се плъзнаха по слушалката.

— Десире Валин на телефона.

— Десире? — попита. Произнесе го със силен диалект. Името ми прозвуча почти като „Дасирей“. Но без съмнение беше той. Познах гласа му.

— Казвам се Бени, Бени Сьодерстрьом. Реших да пробвам с името Валин. От надгробния камък.

— Да.

— Може ли да се видим утре? На входа на гробището, около един на обяд?

— Да — отговорих едносрично отново. Направо не можеше да вземе думата от мен.

Мълчание.

— Вече мога да свиря „Да жънем, да жънем овеса“ на хармоника — казах аз.

— Донеси хармониката и ме научи!

— Може ли да се свири на хармоника на гробищата?

— Обитателите едва ли ще се оплачат. А след това ще отидем да хапнем. Не съм ял нищо от два дни.

— Нито пък аз.

— Чудесно! — Той рязко затвори.

Улоф ме изучаваше с поглед. Трябва да е било странно да чуе подобен разговор. След това се усмихна тъжно и ме потупа по бузата. Животът го е научил на много неща. Може да разпознае една объркана тийнейджърка, дори и в тялото на зряла жена.

Преобърнах кутия с дискети и тупнах на пода, когато се наведох да ги събера. И не бях в състояние да спра да се смея.

14

Не намерих чисти чорапи, а помпата беше спряла и нямаше вода, така че когато влетях през входа на гробището с десет минути закъснение, знаех, че мириша на обор. Понякога, като отидеш до магазина в града, може да забравиш, че все още си облечен с гащеризона за обора, до момента, в който околните започнат да се отдръпват от теб, бърчейки нос. Вероятно си мислят, че имаш газове — в наши дни не са много хората, които могат да разпознаят нормалната миризма на обор.

Беше си сложила лилавите чорапогащи. Изобщо не се връзваха с палтото й.

— Мириша на обор, защото съм фермер — избълвах, преди дори да й кажа „здравей“. — Имам двайсет и четири млечни крави, плюс придружаващите ги. — Не бях успял да й разкажа за това миналия път.

— … и няколко овце — добавих глуповато. Погледнах я и се опитах да се изместя леко настрана. Исках да хвана посоката на вятъра.

Тя ме гледаше втренчено, без да каже нищо. След това лятната й усмивка бавно се разля по цялото й лице.

— Какво означава „придружаващите ги“? — попита.

Решихме проблема, като просто отидохме на басейн и по пътя аз й разказах, че това означава телетата. Взех под наем едни ужасни тъмносини плувки, купих си опаковка с шампоан и се измих старателно, после я срещнах пред самия басейн. Беше събрала правата си белезникаво руса коса на малко, мокро кокче. Едва я познах.

Банският й, естествено, беше бежов, а тялото й — слабо, почти мършаво. Ако не бяха малките й гърди с форма на сливи, би могла да попадне в категорията Мъже 14 — 16 години. И все пак тялото й бе по-скоро стегнато и жилаво, отколкото болезнено слабо. Движенията й бяха плавни и изразителни и аз като омагьосан следвах бледата й ръка, която рисуваше във въздуха картини на това, за което говореше.

Мислех си как винаги съм харесвал ярки цветове и сочни тела с месце — да има какво да се хване. И как щях да използвам само върха на показалеца си, ако някога докоснех малките й гърди.

Преди време гледах женско коли, което се опитвах да чифтосам с куче от същата порода с добро родословно дърво. Женското коли се катереше по стените и се мъчеше да избяга — просто отказваше да се чифтоса точно с това куче. След няколко месеца колито стоеше напълно неподвижно, докато една кръстоска между норвежко лосово куче и лабрадор се беше качила върху него.

За тези неща няма рецепта.

Направихме няколко дължини и покарахме велоергометър, после отидохме в кафенето и си поръчахме хрупкави сладкиши с бадемов пълнеж и захарна глазура. Говорехме през цялото време — най-вече тя.

По средата на едно изречение усетих как кракът й ме гали по прасеца и съвсем изпуснах нишката. Ехтящите детски крясъци от басейна се смесиха с пулсирането в ушите ми и ми се наложи да сложа хавлиената кърпа върху скута си. Палците на краката ни си играеха, а аз се мъчех да задържа погледа си върху лицето й. Виждах как устата й се отваря и затваря, но нямах ни най-малка представа за какво говори.

Внезапно тя хвана осакатената ми ръка и гризна леко гладките кокалчета без пръсти. Стоях напълно неподвижно.

— Сега отиваме у дома — каза.

Така и направихме. Отидохме в нейния бял и бежов апартамент.

Ще си спомням това, което последва, докато умра.

Тя отключи вратата, захвърли плажната чанта в един ъгъл, а палтото си в друг. След това се обърна към мен, свали светлосинята си тениска и наклони глава.

Аз започнах да се оглеждам крадешком наоколо, докато смъквах дънките си. И изведнъж съвсем ми омекна. Просто имах чувството, че се събличам в градската библиотека.

— Всичките ти проклети рафтове с книги ме нервират! — промърморих.

— Я виж ти! Това не го бях чувала! — Тя се усмихна широко, взе ръката ми в своята и отново докосна кокалчетата с устни.

После се любихме два пъти един след друг. Без финес, но ни беше толкова трудно да спрем, колкото да спреш влак стрела по високоскоростна железопътна линия.

На третия път прошепнах в ухото й:

— Сега сме като две кучета, които ще останат залепени едно за друго, освен ако някой не ги залее с кофа вода!

Тръгнахме из апартамента й, без да се отделяме един от друг. Тя изпържи яйца с бекон, докато аз бях в нея, отзад. Сложи престилка около корема си и я завърза на гърба ми.

Отидохме в банята и взехме душ като някое осмокрако праисторическо животно.

Мислехме да омотаем един чаршаф около себе си и така да излезем за вечерния вестник и да изкараме акъла на минувачите. Започнахме да упражняваме стъпките си, но преди да успеем да нагласим чаршафа добре, погледът й се замъгли и тя се строполи на килима в коридора. Изпъшка нещо за червени петна по гърдите, така и не разбрах какво искаше да каже.

По изключение не ми се налагаше да поглеждам часовника, защото бях убедил Бенгт-Йоран да поеме вечерното доене, ала нали трябваше да се мисли и за утрешния ден. Не можех да си представя да се отделя от нея дори и за секунда, затова я помолих да дойде с мен вкъщи.

Четвъртия път имах време да усетя, че тя го стискаше вътре в себе си. Там долу имаше толкова сила, колкото една опитна доячка от планините има в юмруците. Казах й го.

Потърка носа си в моя и промърмори:

— Мислиш ли, че мога да се науча и да доя?

15