— Имаме, разбира се, впрочем здравей и на теб! — отговори тя кратко. — Може да провериш на информацията. В момента съм в обедна почивка!

Смотанякът събра всичките си сили, за да направи решаващия скок.

— А дали не би искала да… да… да се помотаем заедно на гробището?

Тя ме изгледа продължително.

— О, сигурно питаш това всички момичета! — каза, след което се усмихна като дете по време на лятната ваканция.

От този момент нататък имам бели петна, но знам, че вече нищо не беше неловко или неестествено.

Тя си взе палтото и тръгнахме. Мислех си колко е хубава, даже вълнената й шапка ми харесваше.

Отидохме в някакъв ресторант и нямам представа какво ядохме или за какво говорихме. С изключение на едно нещо. Като понечих да платя за двама ни, каза: „Да, благодаря. Защото днес ставам на трийсет и пет. И това ще бъде моят подарък.“

Тогава осъзнах две неща наведнъж.

Тя не очакваше други подаръци.

И аз бях влюбен в нея.

Не засвири симфоничен оркестър. Почувствах се по-скоро като онзи път, когато случайно се бях допрял до електрическата ми ограда.

11

Бележникът ми е пълен

с именни дни без именници

и обещани пълнолуния,

само трябва да си вземеш…

Бях в библиотеката и говорех с едно сърдито момиченце, което смяташе, че Снежанка е тъпа. „Да не познае собствената си мащеха, когато тя отива при нея с ябълката! Колко е зле!“ Засмяхме се.

Някой ме потупа по рамото. Помислих, че е дългата ръка на закона, ала се оказа Горският собственик! Носеше ужасното си ватирано яке, но си беше свалил шапката и по челото му се спускаха пепелявожълти кичури коса. Изглеждаше ядосан и избълва някакво неразбираемо обвинение с предизвикателен тон. Реших, че е дошъл да ми иска обяснение защо не се грижа добре за гроба, и ми отне известно време да осъзная, че търси книга.

— Провери на информацията, аз съм в обедна почивка! — троснато му отговорих.

Лицето му потрепери неконтролируемо. След това той попита дали имам желание да се помотаем на гробището.

Момиченцето го зяпаше с интерес.

И изведнъж ми стана ясно, че до този момент много неща бях изтълкувала погрешно и че имаше още толкова, за които даже и не подозирах.

Така че отидохме на обяд. Той поглъщаше огромни количества телешко задушено с цвекло и хляб и се наливаше с мляко, като леко сърбаше, докато аз просто седях и се греех на топлината на неговата усмивка. Без шапката и с оживено от разговора лице вече не ми изглеждаше мрачен или потиснат, просто много истински. А косата му беше приказно забавна.

Говорехме весело, скачахме от тема на тема и не споменахме нито дума за Кристева и Лакан — доколкото си спомням, ставаше въпрос за Дядо Коледа, различните етапи в изливането на цимент, жълтите овесарки, църквата „Свети Петър“ и ноктите на палците на краката. Схващаше толкова бързо, че довършваше изреченията ми. Направо изпитвах чувството, че между нас протича телепатична връзка.

Казах му, че имам рожден ден, и той някак си разбра, че не бях получила никакви подаръци.

— Идваш с мен! — заяви, сложи си шапката и решително ми навлече палтото. След това почти на бегом ме заведе в „Домус“ и започна да ми купува подаръци. Не ме попита какво искам, само ми казваше да затварям очи, когато се спираше на нещо. Минахме през всичките три етажа, след което седнахме в кафенето и си поръчахме пастички. Той сложи грижливо пакетите на масата и ме погледна с очакване. Хвърлих се върху тях с искрено нетърпение и ги отварях един след друг, като възкликвах: „Ах!“, „Колко хубаво!“ и „Но не трябваше!“.

От първия етаж ми беше купил обици с Мики Маус, сапунче във формата на пеперуда и лилави чорапогащи. От следващия — лъскава червена топка, плакат с тъмния силует на двойка влюбени в огромна раковина, плаваща към изгряващото слънце, и една също толкова ужасна шапка като неговата, но без надписа „Горски собственици“.

В последния пакет открих хармоника.

— Можеш ли да свириш на хармоника? — попита той.

Поклатих глава.

— Чудесно! И аз не мога! Знаех си, че имаме нещо общо.

Точно когато щеше да започне третата си пастичка, замръзна на място. Беше си погледнал часовника.

— Трябва да тръгвам! — извика. — Отдавна трябваше да съм вкъщи!

Той скочи толкова рязко, че хартиите и подаръците се разхвърчаха на всички страни, и хукна към ескалатора. Като стъпи на него, се обърна и изрева:

— Как се казваш?

Почувствах се наистина глупаво, когато в отговор изкрещях „Десирееееееее“. На посетителите наоколо им изпопадаха ченетата в пазарските чанти от изненада.

— Кааааак? — чух от ескалатора, но след миг вече беше изчезнал.

— А ти сигурно се казваш Пепеляшка — промърморих аз, забила поглед в пастичката. — Пази си ботушите!

Атмосферата в стаята за персонала беше особена, когато се върнах от обедна почивка с три часа закъснение и без торта.

12

Излезе ми през носа. Нямам предвид подаръците, не! Но когато влетях в обора с час и половина закъснение, кравите ме посрещнаха със сърдито мучене. Бяха изяли всичката храна и се бяха пльоснали в изпражненията си и бяха толкова вироглави, че употребих няколко часа, за да успея да ги издоя. Чак след като бях измил всичко, се усетих, че в общия бидон съм изсипал и млякото от крава, която съвсем наскоро беше лекувана с пеницилин. Това означаваше само едно: трябваше да изхвърля продукцията от цял един ден и освен че щеше да ми струва хиляди крони — пари, които не можех да си позволя да загубя, щеше да ми се наложи да извозвам млякото с часове. Но пък си струваше. Определено.

Не съм правил такава грешка, откакто бях на петнайсет. Тогава майка работеше като домашна помощничка и след училище аз отговарях за следобедното доене. Веднъж ми предстоеше важно контролно по математика и тъй като исках да имам добра оценка, си блъсках главата над някаква теорема. Нещо, което един фермер не може да си позволи. Фермерите трябва да са точни като пилоти на изтребители във всеки един миг, повтаряше татко. В противен случай скоро ще се озоват под колелата на някой трактор или ще получат някой рог в кръста, или ще си порежат крака с резачката за дърва. Онзи път се наложи да излеем седемстотин литра мляко; татко пъхна главата си в кофата с дъждовна вода, но не каза почти нищо. Знам, че цял живот се беше обвинявал за това, че загубих пръстите си от триона, когато бях на четири.

А на добрата си оценка по математика не успях да се зарадвам. След като татко умря, напуснах училище и поех работата. Майка не искаше да става така и твърдеше, че по-скоро би се отказала от фермата, въпреки че тя се бе предавала по наследство в рода й. Взех решението си една лятна нощ, като я видях да стои под голямата офика на двора, с ръце около дървото и поглед, зареян в сенокосните ливади.

И се чувствах истински мъжкар, когато бившите ми съученици ми идваха на гости, а аз карах мощния трактор из двора, скачах от него, обут в подкованите си ботуши, и плюех тютюн. Нещата вървяха с помощта на дядо. Но откакто той умря, посетителите ми започнаха да намаляват. Явно им омръзна постоянно да съм навън и да върша някаква работа, като идват на гости, и да говоря само за кланичното тегло на животните и за цената на дървесината, когато все пак се появя. Разбирам ги.

Имам цял куп задачи. Трябва да наблюдавам внимателно кои крави са разгонени — не мога да си позволя да изпусна нито едно разгонване. Да измия браната, преди съвсем да се е задръстила. Да се обадя на ветеринарната лекарка. И на банката, утре. Изоставам със счетоводството. И почти нямам дърва.

Вътре е кучешки студ — не успях да запаля печката, преди да отида в обора. Ще мине поне един час и чак тогава ще мога да се изкъпя. Утре сутрин трябва да насека още дърва, преди да издоя кравите, за да взема душ след това. Защото после ще отида до града отново, за да я намеря. Уф, мамка му! Утре идват осеменителката на кравите и ветеринарната лекарка, а никога не знам кога точно да ги очаквам! По дяволите, по дяволите!

Не смогнах да си купя и храна. Херингата в отдавна отворената консерва със сигурност не става за ядене и е опасна за здравето — ако взема да се натровя и се спомина, тя дори няма да разбере. Понеже не знае как се казвам! Дали ще се чуди защо не съм я потърсил повече?

Но аз знам как се казва тя! Или поне подозирам. Вземам в ръка малко омекнал сухар, намазан с почти гранясало масло, и се залавям да търся Валин в телефонния указател.

Намирам девет резултата, ала нито едно женско име. Има Д. Валин на улица „Кофердистгатан“ — не разбрах как се казва, когато изкрещя името си, но ми прозвуча като нещо, което започва с „Д“. Само Смотанякът се обажда на непознат номер и пита дали може да говори с „някого с Д“.

В петък обаче ще отида до града, някъде по обяд.

О, не! Петък е денят за млечни проби и асистентът по контрола на млякото ще дойде. Мамка му! Мамка му! Мамка му!

На следващата сутрин се събуждам на дивана в хола с половин сухар в ръка и широка усмивка на лицето.