— А не искаш ли?

— Искам само… да поговорим. И да си изясним някои неща.

— Като например — връзката ти с онова момиче.

— Няма никакво момиче! А какво ще кажеш за твоя английски денди?

— Саймън е…

— Привет! — Ето че едва бяха споменали името му и той не закъсня да се появи. С огромен букет от балони.

Клариса настръхна. Не можеше да понася балони.

Е, това поне улесняваше нещата. Никога нямаше да бъде с човек, който й носи балони.

— Изчезвай оттук — обърна се към него Джеймс.

— Не мърдам от тук — изпъчи гърди Саймън. — Смятам да се оженя за Клариса.

— Какво?! — подскочи Клариса. — Кой ще се жени? И… откъде измъкна това елече, Саймън?

— Харесва ли ти? От есенната колекция е.

— Достатъчно! — Джеймс се пресегна и се опита да хване Саймън за яката.

— Луд човек! Луд човек! Спрете го! — закрещя Саймън и се скри зад леглото на Клариса.

— Саймън, моля те, излез! — развика се и тя. — Имам нужда от малко спокойствие! Току-що родих!

— Нали чу какво каза тя? — заплашително го изгледа Джеймс.

— Тя говори така… само заради теб. С Клариса се познаваме от цяла вечност…

Джеймс се пресегна, хвана го за косата и се опита да го издърпа.

— Какво правите?! — закрещя Клариса. — Веднага престанете! Саймън, моля те. Аарон, тоест… Джеймс, е баща на бебето. Остави ни да си кажем две приказки.

— Но… аз мислех, че…

— Саймън, разбери най-после. Онази нощ не сме правили секс. Набий си го в главата.

— Както искаш… — сви рамене той. — Къде да оставя балоните?

— Горе, в детското отделение.

— Да. Добре. Ясно — каза Саймън с каменно изражение и излезе от стаята.

Клариса погледна бебето, което, слава Богу, беше проспало цялата грозна сцена и нямаше да запази спомен от нея. Джеймс седна, като дишаше тежко.

— Знам, че разводът нищо не решава — продължи тя прекъснатия разговор. — Жив пример за това са родителите ми. От друга страна, може да сме минали всички граници. Може толкова да съм те намразила, че да започна да слагам гвоздеи под гумите на колата ти и лайна върху листовете със сценария. Може да съм решила да превърна живота ти в ад.

— Достатъчно — засмя се Джеймс. — Пощади слуха на бебето. Нека първо да опознае добрите ти страни…

— Не ме прекъсвай. Нали искаше да поговорим. Опитвам се да ти кажа, че може да те мразя повече, отколкото си мисля, защото преживях тежко раждане, цялата съм разкъсана от тази голяма глава, шиха ме и ме натъпкаха с болкоуспокояващи, така че в момента съм доста замаяна и не мисля трезво.

Джеймс се усмихна.

— Освен това не ти трябва жена, която няма да спи с теб, защото никога, никога, никога, кълна се, няма да сложа нещо там долу. Освен торбичка лед.

Джеймс отново се усмихна. После целуна Клариса по челото и бебето по главичката.

— Обичам те, мъничък Джеймс.

Клариса го перна по ръката.

Той се ухили и каза:

— Връщам се след малко. Ще ти донеса нещо сладко.

— Шоколад!

— Ще видим… — Той й прати въздушна целувка.

— Проклети трапчинки… — промърмори Клариса зад гърба му. — Ау. Извинявай, бебчо.

В този момент видя същите трапчинки на бузките на бебето си и се усмихна.

Този покой продължи не повече от петнайсет секунди. Родителите й нахлуха в болничната стая сияещи, хванати под ръка.

— Сладкишче, да ти съобщим новината. С майка ти решихме да се оженим!

Тя се облегна на възглавницата и затвори очи.

29

Едно дълго, екзотично пътуване

Клариса не обичаше изненадите. Всичко неочаквано беше свързано със стрес, а това й идваше в повече. А каква по-неприятна изненада от една неочаквана смърт?

Майка й почина две седмици след раждането на бебето, преди още да го бяха кръстили. Клариса още живееше в къщата й — майка й й беше предложила да остане колкото иска, докато реши какво ще прави с Псевдо-Аарон. И така — Клариса спеше в детското си легло, а бебето — в кошче до нея. Майка й готвеше — любимите ястия на Клариса, които като дете беше опитвала доста по-рядко. Освен това се редуваха да преобуват бебето посред нощ, изобщо… майка й винаги беше до нея в първите най-трудни дни след раждането — когато зърната й бяха разранени и я боляха, когато бебето имаше колики и плачеше с часове… Никога преди майка й не беше изглеждала по-жизнена и тази нейна неизтощима жизненост вдъхваше кураж и на Клариса.

А после изведнъж, като гръм от ясно небе, дойде ударът.

Има много начини да умреш. Някои щастливци дори умират в съня си.

Майката на Клариса издъхна в тоалетната.

Също като Елвис. Клариса я откри седнала на тоалетната чиния, наведена напред, като че ли беше задрямала. Списанието се беше изплъзнало от протегнатата й ръка.

В първия момент Клариса си помисли, че майка й е заспала. Може би защото тя самата умираше за сън.

Излезе от тоалетната на пръсти и се върна в леглото.

Но когато след един час откри майка си в съвсем същата поза, се развика и едва не изпусна бебето.

С треперещи ръце набра номера на Грейви.

— Майка ми е мъртва.

— Не е възможно…

— Честна дума.

— Веднага идвам.

Грейви пристигна след десет минути — сигурно беше карала като бясна, защото обикновено й трябваха поне двайсет. Клариса я чакаше отпред на верандата, прегърнала бебето.

— Вътре е…

Грейви влезе навътре и след малко се върна.

— Наистина е мъртва. Ще се обадя на лекаря й.

Лекарят констатира смъртта и обясни, че тя най-вероятно се дължеше на недостиг на калий, електролитен дисбаланс, който е довел до сърдечен срив.

Всичко беше заради диетичния чай, заради вечната мания на майка й за отслабване.

Клариса пъхна бебето в ръцете на Грейви, изтича в кухнята и изхвърли проклетия чай в кошчето. Помисли си, че трябва да каже на баща си, който излежаваше присъдата си във федералния затвор и се обаждаше по два пъти на ден (дори ако трябваше да стои на километрична опашка зад разни татуирани типове), за да се чуе „с женичката си“ и да каже две приказки на бебето.

Не знаеше как да му каже за случилото се. Как се съобщават подобни неща?

— Кажи му го направо, без заобикалки — посъветва я Грейви. — Така е най-добре.

— Не, не бива — възрази Джен. (Приятелките й бяха побързали да дойдат веднага след като им се обади.) — Това може да го убие.

— Изчакай да излезе от затвора и тогава му го кажи — предложи Поло. — Все едно дали ще го разбере сега или след шест месеца.

— Кажи му, че е заминала на пътешествие — добави Сузи. — Дълго, екзотично пътешествие.

Джен избухна в сълзи.

— Къде… щяха да се женят?

— В задния двор — отвърна Клариса.

Задният двор беше гордостта на майка й — нейната градина, за която беше полагала толкова усилия, толкова нежни грижи.

Звънна телефонът. Беше 10:30. Часът, в който се обаждаше баща й.

— Здравей, Сладкишче! Как си, моето момиче?

Клариса направи знак на приятелките си да излязат. Никоя от тях не помръдна.

— Добре съм. Какво ново при теб?

Тя хвърли кръвнишки поглед на момичетата и в крайна сметка Джен отиде в кухнята. Грейви, Поло и Сузи останаха.

— Как е внукът ми? Има ли си вече име?

Грейви надраска нещо на едно листче и го подаде на Клариса.

— Кажи нещо повече… Как е там? С кого сте в една килия?

— С някакъв тип. Голям досадник, само хленчи. Къде е сладката ми женичка?

— А за какво е вътре? Финансови измами или нещо друго?

— Откъде да знам? Май беше убил някого. Но нали ти казвам, хич го няма. Съвсем се е скапал. Но това не ме интересува. Остават ми само две минути. Дай ми моето кубинско цвете.

— Боливийско, татко. Боливийско.

— Знам, знам, да не мислиш, че съм забравил? Дай ми моята Алехандра.

Клариса си пое дълбоко дъх и погледна приятелките си.

— Татко. Измислих име на бебето. Какво ще кажеш за Алехандро?

Тя се опита да изтрие сълзите, които се стичаха по бузите й. Грейви се приближи до нея и я прегърна през рамо.

— Харесва ми. Даже много ми харесва. А как смята майка ти?

Клариса замълча. Сълзите я задавяха.

— Татко — най-после каза тя, защото времето им изтичаше. — Мама… тя…

— Да? Тук съм. Слушам те.

— Тя почина. Сърцето й…

Тогава чу в слушалката силни, несдържани мъжки ридания.

Приятелките й се скупчиха около нея.