Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

— Есемеси или восък.

Вдигнах поглед от домашното си по математика. Пейдж седеше на леглото с отворена книга пред себе си.

— Между тези двете трябва да избира Саймън — продължи тя.

Сърцето ми пропусна един удар.

— За какво?

— За да се откъсне, когато заради теб загуби съня си, приятелите си и нормалния си начин на живот. Според тия книги единственият начин един мъж да се спаси от своята сирена е като мине на есемеси или си натъпче ушите с восък.

Втренчих поглед в нея. Тя се усмихваше насреща ми, но когато не отвърнах на нейната усмивка, лицето й посърна.

— Съжалявам — каза, — това не беше смешно. Ти, разбира се, никога не би могла, ти не си…

— Всичко е наред. Аз съжалявам. Сигурно ми трябва време да свикна с тая дума.

— Отнася се и за двете ни. Затова искам да науча колкото се може повече. Ако разбера що за същества са, защо постъпваш така, как всъщност го правят… Тогава сигурно всичко това няма да ми се струва толкова необичайно.

— Пейдж, ако наистина искаш да научиш нещо повече, защо просто не попиташ Бети?

— След като тя толкова време правеше всичко възможно да скрие истината от Рейна и Зара ли? Които пък на свой ред не само не се подчиниха на волята й, но и използваха наученото срещу нея. — Тя тръсна глава и обърна на нова страница. — Ако започна да разпитвам, това само ще й причини болка, а аз не искам да го правя. Тя и без това преживя достатъчно.

— Вярно, че положението никак не е розово — съгласих се, — но тя все пак ти е баба. И ще направи всичко за теб.

Сигурна бях в това. Нали точно Бети разреши на Пейдж да учи тази година в Бостън, лишавайки се от единствения оцелял член на своето семейство. Тя силно обичаше внучката си и искаше Пейдж да започне начисто, на ново място, далече от всичко, което би навявало само болезнени спомени.

— Искаш ли да ти кажа нещо невероятно? — попита Пейдж след малко. Книгата лежеше затворена пред нея и сините й очи бяха широко разтворени, сякаш се кани да сподели някаква тайна, която още не можеше да повярва, че се отнася до нея самата.

— Давай. — Спомних си за последната тайна, която сподели с мен преди няколко месеца, когато бузите й руменееха, а коремът й беше кръгъл и издаден напред. Тогава тази тайна едва не я погуби.

— Аз ги видях.

Пред очите ми проблесна сребърна светлина. Примигнах, за да я прогоня.

— Видях Рейна и Зара днес в парка. Провеждахме часа по английски там. Четяхме „Зимна приказка“ и историята ми се видя толкова отегчителна, че за малко съм затворила очи. Когато пак погледнах… ги видях. На брега. Гледаха право към мен.

Успокоителният глас на Саймън отново прозвуча в главата ми: „Всичко беше замръзнало… Каквото и да е имало във водата, то отдавна вече е мъртво…“.

— Пълна лудост — продължи Пейдж, когато не пророних нито дума. — Давам си сметка, че е точно така.

— Не е лудост.

— Но това е невъзможно. — Тя се смъкна от леглото и седна на пода срещу мен. — Нали и на теб ти се причуваше гласът на Джъстин? И то след като беше вече мъртва!

Кимнах.

— Може и това да е нещо такова. Сигурно ми се е привидяло. Не защото страшно ми липсват, а защото съм травматизирана — или както там му викат — след всичко, което се случи.

Тогава на мен гласът на Джъстин не просто ми се причуваше, но нямах нищо против Пейдж да мисли така. Поне засега.

— Няма нищо лошо в това те да ти липсват — казах. — Рейна беше твоя майка, а Зара — твоя сестра много преди да се… променят. Няма нищо лошо в това да ти липсват хората, за които си ги мислела.

Погледът на сините й очи стана твърд.

— Двете бяха избили десетки мъже и се канеха да избият още много, ако не ги бяхме спрели. Те убиха Джонатан. Затвориха баба Бети в стаята й за цели две години и бяха готови да я оставят да умре там. — Тя тръсна глава. — Не, те не ми липсват. И няма шанс някога да ми домъчнее за тях. Никога.

Никога не бях чувала Пейдж да говори така сурово за някого. Прииска ми се да сменя темата за доброто и на двете, но трябваше да разбера още нещо преди това.

— Какво направиха, когато ги видя? — Едва чувах собствения си глас, защото пулсът блъскаше в ушите ми.

Тя сви рамене и изражението й поомекна.

— Примигнах и те изчезнаха. Просто защото никога не ги е имало там наистина.

Разбира се, че не са били наистина там. Независимо що за същества бяха, те все пак имаха сърца. И се нуждаеха от кислород. Както каза Саймън, невъзможно е сирените да оцелеят, след като два месеца са били сковани в леда.

— Въпреки това е много мило от страна на Райли, дето взе тези книги за мен, колкото и безполезни да се оказаха. — Тя протегна ръка и вдигна „Одисея“ от леглото. — Той ми се вижда добро момче.

— Саймън едва ли щеше да се сприятели с него, ако не беше така. — Протегнах химикалката и потупах с нея чехъла на Пейдж. — А според него ти пък си много красива.

Това я накара леко да се усмихне, както се и надявах.

— Ами, май е така. Но той не е…

Гласът й заглъхна, но нямаше нужда да завършва изречението, за да разбера какво се канеше да каже. Райли, колкото и да беше добър и мил, просто не бе Джонатан.

Реших, че има нужда да остане за малко сама, затова затворих тетрадката и се изправих.

— Мама каза, че ще прави шоколадов кекс тая вечер. Проявяваш ли интерес?

— Огромен — отговори тя, притискайки корема си с ръце.

Когато се озовах в коридора и вратата на стаята се затвори зад гърба ми, аз се облегнах на стената и на свой ред притиснах корема си с ръце. Приготвих се да почувствам онова особено движение — сякаш нещо бързо се стрелка вътре като риба в аквариум. Така се движеше бебето на Пейдж, когато веднъж опрях длан о корема й. То беше болно и неспокойно, защото нейното детско тяло не беше готово да износи дете.

Благодарение на злополучната промяна през лятото обаче, когато водата в моите клетки беше заменена със солената вода на океана, сега моето тяло беше готово за това. Замислих се за последния път, когато двамата със Саймън бяхме заедно. Тогава много внимавахме. Винаги сме били предпазливи. Но аз продължавах да си повтарям всеки път, че това е за последно, независимо какво ще стане с нас. И вярвах, че наистина е така, докато… докато той не ме докоснеше отново.

Засега коремът ми беше спокоен и неподвижен. Временно успокоена, продължих надолу по коридора.

— Пристигаш тъкмо навреме — посрещна ме мама, когато влязох в кухнята. Стоеше край кухненския плот и пресяваше брашно в купата. — Първата партида е още във фурната. Но това… — Тя взе електрическия миксер от плота, измъкна една от бъркалките за месене на тесто и ми я подаде. — Я пробвай.

Опитах сместа с върха на езика и се обърнах, за да измия бъркалката на чешмата.

— Страшно е вкусно. Трябват ти още няколко седмици и ще станеш същинска Джулия Чайлд6.

Тя се разсмя.

— Нали си ми дъщеря, няма как да не кажеш точно това.

Вдигнах поглед. В отражението на прозореца над мивката я видях как отупва ръце в зелената си кухненска престилка, отрупана с къдри и волани.

— Днес след училище се опитах да си опека сандвич със сирене — казах. — Така го прегорих, че парчето чедър7 направо се изпари между филиите.

— Защо не ми каза. С радост щях да ти направя друг сандвич.

— Всъщност това беше подобрен резултат на последния ми опит. Какво да се прави — не мога да готвя, дори от това да зависи животът ми. — Бъркалката вече беше чиста, но аз оставих водата да тече. — Чудя се на кого съм се метнала. И двамата с татко сте толкова добри в кухнята.

Тя тъкмо вадеше тавата с кекса от фурната и замръзна така — с лице, надвесено над отворената вратичка. Това продължи само секунда — ако не следях умишлено реакцията й, едва ли щях да го забележа — но думите ми очевидно я хванаха неподготвена.

— Като стана дума за баща ти — каза тя с безгрижен глас, докато затваряше фурната и слагаше тавата на кухненския плот, — той работи отвън. Ще отидеш ли да го попиташ дали иска сладолед към своето парче кекс?

Спрях водата и вдигнах очи към отражението на мама в прозореца. Сърцето ми се сви при вида на татко, който пишеше на лаптопа си на малката веранда отзад.

— Разбира се. Ще му занеса и жилетка.

Наближаваше осем вечерта, но навън все още беше двайсетина градуса и въпреки това на мама идеята за жилетка не й се видя странна. Вероятно изобщо не ме беше чула какво казвам, потънала в собствените си мисли. Това обаче ми послужи като оправдание да се измъкна от кухнята, вместо направо да изляза през задната врата.

Кабинетът на татко представляваше малка стая в другия край на първия етаж. С месеци не бях влизала там, но когато открехнах вратата, той изобщо не ми се видя променен. Десетки книги бяха натрупани на разкривени купчини. От препълнените шкафове стърчаха листове хартия. По лавиците, върху широките подпори за ръце на любимото кожено кресло на татко и по пода имаше забравени чаши със старо недопито кафе. Единственото сравнително подредено място беше писалището, завряно в ниска ниша, което не позволяваше човек да застане изправен до него.