— Аз те обичам, Ванеса — каза той, но гласът му се пречупи. — За добро или лошо, това никога няма да се промени. Само че точно в този момент усещам и нещо друго към теб. Много силно. Много болезнено.

Внимателно се вгледах в него, представяйки си какво би било, ако не мога да го видя, когато искам и когато имам нужда от него.

— За какво говориш? — попитах.

— Казвам… че май имам нужда от известно време, за да се справя с тези чувства.

Нямах право да питам за това, но трябваше да разбера.

— Колко време ти е нужно?

— Не знам. Надявам се да не е чак толкова много. — Той ме погледна с насълзени очи. — Но ти не си сама, имаш Пейдж. И семейството си. Там всичко е наред, нали?

— Ами да. Това стига ли ти? Въпреки че е съвсем друга тема.

— Винаги ще съм до теб, ако ти потрябвам — меко каза той, отстъпвайки назад. — Но ако се справиш някак и без мен за известно време… ще съм ти много благодарен.

Наблюдавах го как се отдалечава. Продължи да отстъпва заднешком още няколко крачки, после се обърна и бавно пое напред. Вместо да тръгне към нашата къща, откъдето дойде, той мина напряко през тревата отстрани — право към тях.

Не помръднах от мястото си още няколко минути. Стоях така, едва усещайки студения ветрец, смътно долавяйки момчешките викове откъм езерото, музиката, която се разнасяше в къщата, и кикотенето на маскираните деца по улицата. Чаках Саймън да се върне тичешком през поляната, да ме грабне в прегръдките си и да признае, че е направил ужасна, недопустима грешка. Да ми каже, че и двамата сме сгрешили, но заедно можем да поправим всичко, защото трябва да останем заедно, каквото и да се случи.

Но той не го направи. И когато първите снежинки започнаха да падат от небето, обсипвайки езерото и боцкайки разгорещената ми кожа, аз вече не го чаках.

Тръгнах бавно през ливадата. Стигнах къщата, влязох вътре, минах през дневната и покрай кухнята и махнах на татко, който увиваше чинии в опаковъчно фолио с балончета и ги подреждаше в кашони. Продължих по коридора, после нагоре към втория етаж и видях през прозореца на стълбището Пейдж да пуска пакетчета с дъвки в пластмасовите тикви на трио малки вещици. Горе подминах стаята на нашите и спалнята за гости, без да поглеждам вътре. В края на коридора завих и влязох през отворената врата.

Заварих мама в стаята, която навремето деляхме с Джъстин, да подрежда и сортира летните дрехи — нещо, което нямаше сили да направи при тръгването ни от Уинтър Харбър в края на лятото.

— Здрасти — казах.

Тя се обърна и бегло ми се усмихна.

— Здравей, скъпа. Как се чувстваш?

— Добре съм. — Пристъпих в стаята и обходих с поглед старите плакати с печени омари и ретро картичките от езерото Кантака, окачени по стените. — Ами ти?

— Малко съм луднала, но иначе съм добре. — Тя извади куп прилежно сгънати тениски на Джъстин от гардероба и ги сложи в отворения куфар върху леглото. — Баща ти каза ли ти, че вече получихме оферта? Още няма нищо потвърдено, но купувачът е готов да преговаря, когато вземем окончателно решение. — Тя спря за момент и сложи ръце на хълбоците. — Толкова неща има за уреждане обаче, че кой знае кога ще стане това.

— Още не мога да свикна с мисълта, че продавате къщата.

— Е, когато приливът се обърне, пред теб има само два пътя — каза тя с въздишка, насочвайки се към раклата с резервни завивки. — Или да стоиш, докато водата мие краката ти и да затъваш все по-дълбоко в мокрия пясък… или се махаш от пътя й. Може да се качиш нагоре по брега или изобщо да изчезнеш. Важното е да не позволиш да те погълне.

— Не ми се ще да бъда погълната.

Тя се обърна към мен, устните й образуваха тясна права линия.

— На мен също.

След минута продължи с опаковането, а аз се облегнах на вратата на дрешника. Обходих с поглед стаята и спрях очи на прозореца, зад който снегът се сипеше все по-гъсто и все по-бързо, а после се загледах в старинното огледало, което висеше до него. То беше изработено от потъмняло сребро, което обаче за миг засия като ново.

— Пазиш ли всички ония джунджурии от колежа, които накупи миналата година? — попитах, присъединявайки се към мама пред дървения шкаф.

Ръцете й замряха само за миг, преди да продължат със сгъването.

— Какви джунджурии?

— Ами порцеланови чаши и ключодържатели. Имаше чадъри и тениски, доколкото си спомням.

— Може би съм запазила няколко — отговори.

— Хубаво. — Замълчах. — Имам чувството, че ще ми потрябват.

Тя престана да сгъва и опакова и ме погледна.

— Защо?

Тогава, мислейки за Джъстин, за мама и татко, за Шарлот и Пейдж, за Саймън и Паркър, за това какво е да се изправиш срещу страховете си и да се опълчиш на призраците, които доскоро си се преструвал, че не съществуват, аз обявих на глас нещо, което — чак сега си дадох сметка — бях планирала от месеци.

— Защото имам намерение да кандидатствам в „Дартмут“.