Оказа се, че при сирените силата на любовта действа на жените по същия начин, както и на мъжете. Ето как Рейна и останалите бяха контролирали Бети.

Макар Саймън да се кълнеше, че сирените не биха могли да оцелеят сковани в леда в продължение на месеци, те все пак успяха. Намирали се в безсъзнание, докато ледът не започнал да се топи, но след това телата им поели солената вода и те бавно взели да се съвземат. Единствените мъртви били онези, които гмуркачите откриха още замръзнали; бяха извадени твърде рано на земята, а двамата мъже скъпо заплатиха за своето откритие.

Оцелелите сирени започнали с Оливър. Възползвали се от своята немощ, за да го убедят, че ако наистина толкова много обича Бети, трябва да направи всичко възможно да върне Пейдж у дома — въпреки нейното настояване, че в Бостън е най-добре за нейната внучка. Тъй като чувствата на Оливър към Бети били по-силни от страха му пред сирените, това дало ефект. Той направил както му казали, включително им сковал вани, помогнал им да укрепнат, за да могат да преследват своите мишени и да манипулират Бети така, че тя да манипулира Пейдж. Крайната им цел била трансформацията на Пейдж, за да имат още един член в оределите си редици. Тя трябвало да убеди и мен да се присъединя към тях… или да ме убие.

За щастие, щом Бети дошла на себе си, Оливър също се освободил. Неохотно — били твърде слаби, за да откажат — двамата помогнали на Пейдж за трансформацията в океана зад тяхната къща. Пейдж бързо се възстановила и двете с Бети започнали да се ослушват за другите сирени. Когато ги чули, побързали да предупредят силите на реда за опасност от нови случаи на удавяне и стигнали езерото секунди след Шарлот. Когато Кейлъб се върнал от яхтклуба, видял езерото да ври и светлинни лъчи да се издигат от дъното, затова се присъединил към останалите в нашия заден двор.

— Погледни всичко откъм добрата страна — каза малко по-късно Пейдж, откъсвайки ме от моите мисли. — Сега сме повече като сестри в сравнение с преди.

Преди да реша какво да отговоря, дочухме звънеца на външната врата, а Пейдж скочи и се втурна към къщата.

— Да се надяваме, че малките чудовища няма да имат нищо против дражета за освежаване на дъха — извика през рамо тя.

Малките чудовища. Говореше за дечурлигата, дето викат „Лакомство или пакост“, но въпреки това сравнението ми се стори странно. Също като всичко онова, за което избягвахме да говорим преди няколко седмици, сега не бързахме да обсъдим сериозно нейната трансформация и какво влече след себе си тя; едва тази вечер й бяхме отделили малко повече време. Но когато рано или късно стигнем до темата, първият от многото ми въпроси щеше да бъде как е възможно да се отнася така безгрижно към новото си състояние. Дали това просто беше защитна реакция, както се надявах… или наистина се радваше да е една от нас.

— Ментова?

Отметнах глава при звука на този глас. Саймън стоеше зад празния градински стол до мен и отваряше пакет дъвки.

— Надявам се да сте запазили по-вкусните неща за маскираните — добави той. — Нали не искате да ви излезе име, че сте единствената къща, където не раздават лакомства на Хелоуин.

Изправих се и приближих към него, а сърцето ми щеше да изскочи.

— Саймън…

Той протегна към мен ръка. Поех я предпазливо, страхувайки се, че ще се дръпне. Очите ми се навлажниха, когато не го направи. Двамата мълчаливо прекосихме поляната, отдалечавайки се от къщата.

След като се нагълта с езерна вода, достатъчна да напълни малък басейн, Саймън прекара четири дни в болница. През това време ходих да го видя най-малко десетина пъти, но всеки път някакви други хора — Кейлъб, техните родители, даже негови учители от гимназията — ни пречеха да поговорим. А сега не знаех откъде да започна.

— Пак си с очила — направих опит да завържа разговор след няколко минути.

Той се усмихна и несъзнателно намести рамката на носа си.

— Не са по-различни.

Спряхме на края на кея.

— От кое не са по-различни? — попитах.

— От лещите. Те бяха предложение на Райли. Според него трябваше да помогнат.

— Да виждаш по-добре ли?

— Може и така да се каже. — Той пусна ръката ми и пъхна длани в джобовете на палтото си. — Видях как те гледат момчетата, Ванеса. В училище, в кафенето. Естествено, тогава си мислех, че е заради изключителната ти красота и всяко момче, което не я оценява, сигурно е сляпо. Не можех да ги виня. Единственото, което ми оставаше, беше да поработя върху външния си вид, за да не се заглеждаш по други.

— Нямаше нужда да го правиш. Нямаше нужда да правиш каквото и да било.

— Правилно. Ти така или иначе щеше да скъсаш с мен.

Посегнах да хвана ръката му, но се отказах, когато усетих как тялото му се напрегна.

— Опитвах се да те предпазя — казах с треперещ глас. — Не знаех как да ти го кажа, но веднага разбрах, че не можем да останем заедно.

— Само си предполагала — бързо отговори той. — Не си го знаела със сигурност. Не би могла, щом като първо не си говорила с мен.

— Ожаднявам — казах и гърлото ми веднага пресъхна. — Когато съм щастлива, развълнувана, притеснена, гневна — всеки път. Налага ми се да изпивам литри солена вода всеки ден. Трябва да вземам солени вани и да плувам в океана колкото се може по-често. Не желая и ти да преминаваш през това.

— Ванеса — тъжно започна той, — когато обичаш един човек, ти не просто преминаваш през неговите проблеми. Нито ги търпиш, надявайки се всичко скоро да свърши. Вие двамата заедно ги решавате — не защото не искаш да си разваляш спокойствието, а защото животът на двама ви е свързан, пътищата ви са преплетени. Когато ти си щастлива, и аз съм щастлив, а когато не си… нищо друго няма значение.

Сведох поглед, бършейки навлажнените си очи.

— Не мислех, че ме обичаш.

— Не си… Как е възможно…

— Мислех, че само така си въобразяваш. Заради това, което съм аз. А така ми се искаше да повярвам, че чувствата ти са истински… но не бях сигурна.

Той нищо не каза. Когато отново вдигнах очи, беше зареял поглед над езерото със стисната челюст.

— Единственото, в което бях сигурна — продължих почти шепнешком, — е, че аз те обичам.

Челюстта му се отпусна, после той замръзна. Стисна очи с потрепващи клепачи, а адамовата му ябълка заигра.

— Колкото и да не приемах мисълта, че няма да съм с теб, не можех да си представя как те лишавам от един истински, пълноценен живот. И когато каза, че се местиш от „Бейтс“ в Бостънския университет — това щеше изцяло да промени живота ти заради нещо, което дори може да не е истинско… не можех да го допусна.

Той отвори очи. Проследих погледа му до квадратната платформа за скокове, на която преди няколко дни бях притискала тяло към неговото, сякаш проблемите ни са свързани. Преплетени.

— Онова беше истинско. — Той ме погледна, очаквайки очите ни да се срещнат. — Знаеш ли защо бях толкова сигурен?

Поколебах се, но кимнах.

— Когато те видях с онова момче, направо се сринах. Нищо не остана от мен.

Онова момче. Паркър.

— Саймън, нека ти обясня…

— И за трите пъти ли? — Тъгата в гласа му се загуби, той стана рязък и остър. — Наистина ли можеш да обясниш какво правеше на яхтата му, на оная снимка в клюкарския сайт, на тротоара пред вас в Бостън? Да не говорим за всичко онова, на което не съм бил пряк свидетел.

— Нищо не е станало — казах, усещайки как гърдите ми горят. — Само се целувахме, това е…

— Ванеса… — Той поклати глава. — Видях ви. Това не беше просто целувка. Нямаше нищо случайно.

Отвърнах очи. Дали да му кажа? Дали да призная, че това обожание ме прави силна. И причината защо имах нужда да бъда силна. Или пък да го оставя да повярва в най-лошото, за да може да продължи сам оттук нататък.

— Съжалявам.

Рязко обърнах глава към него. Той ме гледаше, а топлите му кафяви очи бяха пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам — тихо повтори, — че позволих на Зара да ме омагьоса. Съжалявам, че я целунах. Съжалявам, дето й признах, че… изпитвам към нея нещо, което чувствам само към теб.

— Недей. — Пристъпих към него, нежно обхванах с ръце лицето му и избърсах сълзите му. — Това вече няма значение. Нищо лошо не си направил.

Той взе ръцете ми и ги свали от лицето си.

— Наистина вече няма значение. Не бих направил това, ако чувствата ми към теб все още са силни като някога.

— Но аз те накарах да страдаш — настоях. — Всичко, което съм направила, или пък не съм, те е ранявало. Естествено е било да се чувстваш така.

— Чувстваш.

Видях как сълзите отново потекоха по страните му.

— Какво? — прошепнах.

— Аз се чувствам различно. — Ръцете му, все още стиснали моите, потрепериха. — Ето как разбрах, че е истинско. Ако не беше така, силата ти вече да ме е погълнала. Щях да съм забравил какво си направила, още преди да се наложи да ти прощавам. — Той замълча и си пое въздух, почти хлипайки. — Сега щях да те обичам даже по-силно отпреди.

Бавно отпуснахме ръце, после се дръпнахме един от друг, а аз едва осъзнавах какво е онова, което бавно пълзи по ръцете и краката ми.