„Спомняш ли си какво направи с бутилката вода на пейката при Харвард скуеър“, попита тя.

Кимнах, припомняйки си как водата кипеше и се превръщаше на пара в пластмасовата бутилка.

„Помниш ли как го направи?“

„Мисля, че да.“

„Когато ме чуеш да пея за теб, искам да го направиш отново. Става ли!“

„Тук ли? Със…“

Канех се да я попитам дали очаква да повторя това с водата в цялото езеро, но тя беше изчезнала, преди да успея да го направя.

„Ами Саймън?“, изкрещях подире й. „А какво ще стане с Пейдж!“

Никакъв отговор.

Лежах под кануто, вдишвах солената вода и се опитвах да овладея мислите, които се стрелкаха като торпеда из главата ми. Отдалече се носеше шум на връхлитаща вода. Чуваха се викове, последвани от стонове и плач. По едно време се разнесе един-единствен пронизителен звук. Започна сякаш в центъра на мозъка ми и се разля наоколо, докато по едно време цялото кану взе да се тресе.

Заковах поглед в един гладък камък. Гледах го, докато картината започна да се размива пред очите ми и не се появи образът на Зара. Рейна. Пейдж. Толкова силно се напрегнах да се съсредоточа — вече виждах, вместо да мисля и наблюдавах, вместо да чувствам — че не съм усетила кога във водата около мен започнаха да се появяват мехурчета, сякаш се канеше да заври. Видях Джъстин, съсредоточих се в усмивката й, в трапчинките по бузите й, в ясните й сини очи. Мехурчетата набъбнаха и се завихриха, ставайки все по-големи и по-бързи.

Видях Саймън. Как се разхожда из двора на „Бейтс“, как ме държи в прегръдките си в каруцата. Как ме гледа в болничната стая; как се обръща да види дали вървя след него, докато скитаме из гората; как първо на мен предлага купата с пуканки, докато четиримата с Кейлъб и Джъстин гледаме филм преди години.

Видях Паркър, облегнат на гардеробчето ми в училище. Наведен над мен да превързва коляното ми на лятната естрада в парка. Да се хвърля през борда на яхтата. Да посяга към ръката ми.

Водата се развълнува и кипна, стенейки като океана, когато блъска брега след буря. Кануто се вдигна над пясъка и се понесе встрани, увлечено от бодната вихрушка. Аз го последвах. Силата беше толкова могъща, че изтръгна маската и бутилката от мен. Опитах се да й се противопоставя, но бях прекалено изтощена и тялото ми отказа да се подчини.

Докато зад мен не се появи някой. Притисна ме към себе си, обви грижовни ръце около кръста ми, около раменете ми. Едно лице се опря в моето и аз разпознах близките черти незабавно.

Бе дошъл за мен. Някак, сигурно с помощта на Шарлот и Пейдж, беше успял да ме открие в тази пералня от двайсет акра.

Тялото ми отново се изпълни с живот. Сложих длани върху раменете му, за да го насочвам. После се извих и поех направо, усещайки подводните течения с цялото си тяло, заслушана в тях, яхайки ги към брега, към виещите сирени, към червените и сини светлини, които проблясваха над водата.

Когато главата ми най-накрая разцепи повърхността, видях, че полицаите са в нашия заден двор. Заедно с Бети, Оливър и Кейлъб. Успях да се добера само до платформата за скокове на трийсетина метра от брега. Повдигнах отпуснатото тяло на Саймън върху подскачащата над водата метална стълбичка и го притиснах с моето. Устните ми, опрени във врата му, се стоплиха от лекия отслабващ пулс.

Останах така, докато пристигне помощ, броейки секундите между два удара на сърцето, също както някога ги броях между изтрещяването на две гръмотевици. През цялото време шепнех едни и същи думи отново и отново.

— Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно…

Глава 28

— Точно в този момент Хавайският университет изглежда доста добър вариант.

Свалих надолу вестник „Глоуб“ и погледнах Пейдж, която седеше на градинския стол край мен. Тя разтри длани, после ги сви на шепи и започна да духа в тях.

— Какво ще кажеш — палми, топла тюркоазна вода…

— Аз пък си мислех, че искаш да стоиш колкото се може по-далече от водата.

Усмивката й угасна. Тя вдигна ципа на пухената си грейка, скръсти ръце и зарея поглед над езерото.

— Останали са ни само диетични дъвки без захар. Дали да не изтичам до магазина за още бонбони? Дечурлигата, дето обикалят и викат „Лакомство или пакост“ са бъбриви, а не ми се ще да ни излезе име на единствената къща без шоколад.

Някъде зад нас се разнесе оглушително и дълго дрънчене, сякаш чиниите от цял сервиз изпопадаха на пода, после гласът на мама взе да вика татко.

— Едва ли сега това има някакво значение — казах.

Тя се намръщи.

— Наистина ли ще я продадат?

Погледнах към езерото. Гладката му неподвижна повърхност отразяваше голите върхове на дърветата и сивото небе.

— Наистина се канят да опитат.

— Но не живеят ли тук…

— Открай време — довърших. — Да.

Тя се наклони към мен и снижи глас, сякаш не бяхме единствените, които седят навън в този студ.

— Нали майка ти знае? Не й ли обясни, че тоя път са си отишли завинаги и че случилото се от миналата седмица никога няма да се повтори?

— Обясних й. Но след като са я лъгали двайсет години, сигурно вече не знае на какво да вярва.

— Баща ти обаче не знае каква точно е била… е Шарлот?

— Не. Защото никога не е отнемала човешки живот; когато я види пак, тя ще изглежда с десетилетия по-възрастна от годините си. А за да е още по-сигурно, си боядисва косата и носи цветни лещи. — Погледът ми отново попадна на вестника. На първа страница беше публикувана снимка на мъж с шапка и фланелка на „Ред сокс“, който крещеше одобрително от трибуната на стадион „Фенуей парк“. Под снимката имаше заглавие, което бях препрочела стотици пъти през последните двайсет и четири часа: „Тялото на изчезналия служител от градската служба «Чистота» Джералд О’Мали, 43, е открито в Южен Бостън“.

Макар да го видях само веднъж, веднага го познах. Джералд О’Мали беше оня работник от „Чистота“, който ме заговори пред къщата на Вила… Пред къщата на Шарлот. По думите на Шарлот, след като съм си тръгнала онзи ден, те се върнали да съберат боклука от другата страна на улицата. Тя ги проследила, докато следвали обичайния си маршрут към брега, и тогава, както каза, направила онова, което трябвало да направи.

Кълнеше се, че в този ден за първи път е отнела човешки живот. И че го направила само за да се сдобие с необходимата сила и да ме отърве от сирените на Уинтър Харбър. Каза, че променила името си, когато пристигнала в Бостън, за да скрие от татко и от всички останали коя е всъщност. Бързо се състарила, защото отказвала да се поддаде на нуждите на тялото си. Когато животът изтекъл от тялото на онзи мъж и се влял в нейното, тя се подмладила с години.

Също като мама, която стоя заключена в стаята си цели два дни, след като разбра истината за моята биологична майка, за татко и за мен, аз не знаех на какво да вярвам вече. Ето защо, след като благодарих на Шарлот, задето е помогнала на Пейдж да ни спаси двамата със Саймън от завихрените във водовъртежа и задушени сирени, й казах, че имам нужда известно време да не се виждаме. Трябваше ми време да размисля — за предпочитане без наблизо да има някой, който чете мислите ми.

— Защо го направи, Пейдж? — попитах тихо.

— Ванеса… нали вече ти казах?

— Пак ми кажи. — Погледнах я. — Моля те.

Тя се облегна и несъзнателно притисна към гърдите си оранжевата пластмасова тиква, която стоеше в скута й.

— Миналото лято, когато загубих… всичко… исках да имам нещо, което да е само мое. Вие и вашите бяхте страхотни, дето ме прибрахте, но те си оставаха твоите родители. Живеех във вашата къща, ходех в твоето училище. После, насред цялата тая истерия с колежите, си дадох сметка, че се стремя към едно бъдеще, което не е моето. Ако не се беше случило всичко онова през лятото, аз щях да си завърша тукашната гимназия и сигурно нямаше да продължа в колеж. Най-вероятно щях да работя в ресторанта, да се омъжа за някой местен рибар — Джонатан със сигурност щеше да ме зареже заради някоя гениална красавица от Бръшляновата лига, която родителите му одобряват — и да народя милион деца.

Посегнах да хвана ръката й. Тя не се дръпна.

— После… Знам ли. Бети ме убеждаваше да се трансформирам, защото Рейна и Зара така са искали, но дори те да нямаха нищо общо с това, мисля, че пак щях да се изкуша. — Тя замълча. — Поне тази сила щеше да си е само моя, разбираш ли? Щях да я използвам, както аз го разбирам — да помагам на хората, не да им вредя.

— Но…

— Ванеса… — Тя бегло ми се усмихна и стисна ръката ми. — Знам, че е трудно и прекалено сложно. Но вече няма връщане назад.

Насилих се да отвърна на усмивката й, като в същото време си я представях как се дави със солената вода в океана, преди тялото й най-накрая да приеме новата си функция. За нещастие, когато й описах собствените си преживявания, само бях затвърдила нейното решение да премине през всичко това — особено я беше окуражила мисълта, че двете заедно имаме по-голям шанс да надделеем над сирените веднъж завинаги. Малко след като тръгнах уж на училище, а вместо това отидох при Шарлот, Пейдж помолила мама за колата, уж за да се поразсее, и поела към Мейн. Открила Бети в нейната стая. Баба й стояла вцепенена пред отворения прозорец, но Пейдж успяла да я извади от транса, като я викала високо по име и я прегръщала силно.