Слънцето залязваше и къщата беше тъмна. Единствената кола на алеята отпред беше на Саймън, затова с известна надежда реших, че останалите са някъде навън. Имахме толкова много да си кажем, че наистина трябваше да останем сами.

Позвъних на звънеца и отстъпих крачка назад да изчакам. След няколко секунди пак позвъних, после почуках. Никой не отговори, затова отидох до края на верандата и погледнах нагоре; прозорецът в стаята на Саймън, както и всички останали прозорци отпред, беше тъмен. Проверих телефона си, но там имаше само едно съобщение от Пейдж, изпратено преди часове, в което тя питаше къде съм и настояваше да поговорим. Отбелязвайки наум, че трябва да й се обадя колкото може по-скоро, набрах номера на Саймън, слязох по стълбите и тръгнах покрай къщата. Дневната гледаше към езерото откъм задната част; може би Саймън лежеше там пред телевизора, или просто спеше и затова не чуваше звънеца.

Телефонът му веднага се включи на гласова поща.

— Здрасти, аз съм. Тук съм, отвън. Звънях и чуках, а сега отивам отзад. — Направих пауза. — Обичам те, Саймън. И съжалявам за всичко.

Къщата тъмнееше и отзад, също както отпред. Все пак почуках на вратата, но не получих никакъв отговор. Надзърнах в дневната и видях, че е празна, а телевизорът не работи. Върху малката масичка нямаше никакви чинии, не се виждаха отворени книги по дивана, нямаше признаци той да ме е чакал тук.

Дали не беше променил решението си? Нищо чудно родителите му и Кейлъб да са го убедили, че не е добре двамата с него да се съберем пак и че след всичко преживяно е най-добре да си останем разделени. Сигурно точно заради това ги нямаше вкъщи — излезли са някъде на семейна вечеря, за да предпазят вкупом Саймън да не бъде наранен отново.

Тъкмо се обръщах да сляза обратно по стълбите, когато телефонът ми иззвъня.

— Здрасти! — казах с усмивка на облекчение.

— Здрасти, красавице! Днес ми липсваше в училище.

Стиснах здраво парапета и бързо се огледах, за да се уверя, че все още наоколо няма никого. Толкова се зарадвах на обаждането, че вдигнах, без изобщо да проверя кой ме търси.

— Паркър… Здрасти.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. — Загледах се във водата, като се опитвах да си представя как Саймън плува или седи на кея — само и само да изтрия от мислите си усмихнатото лице на Паркър и устните му, които се приближават към моите. Отворих уста да попитам дали не може да му се обадя по-късно, но от гърлото ми не излезе звук.

— Днес си мислех, че лятото отдавна отмина.

— Да — едва успях да кажа.

— И че не е зле да направим един пробен пробег.

— Пробен пробег? — повторих, докато вътрешният ми глас ми крещеше да затварям.

— Какво ще кажеш за Карибите? Ти и аз, ваканция за Деня на благодарността?

— Това звучи… — Гласът ми секна, защото разбрах, че съм забравила какво искам да кажа. Той се беше появил. Саймън гребеше в езерото.

— Ванеса?

— Трябва да затварям — казах.

Минах тичешком през задния двор, усещайки как краката ми се изпълват със сила, каквато не притежавах само преди трийсетина секунди. Явно не беше необходимо да съм близо до Паркър, за да почувствам ефекта от неговото възхищение.

— Саймън! — изкрещях, щом стигнах края на кея.

Той дори не вдигна глава. Доскоро гребеше, но сега лодката се носеше сама към средата на езерото. Сигурно затова не отговаряше на обаждането ми — в Уинтър Харбър обхватът на мобилните телефони беше слаб и ставаше още по-лош, когато се отдалечиш от сушата. Главата му беше наведена, докато разгръщаше страниците на някаква книга. Присвих очи и успях да забележа белите слушалки в ушите му.

Четеше и слушаше музика. Типично занимание за Саймън, но ме изненада, че не го прави в къщата, особено като знаеше за колко време се стига от Бостън дотук и че бях тръгнала веднага.

Пак го извиках и размахах ръце, но той седеше с гръб към мен. Наблюдавах го, очаквайки, че ще насочи лодката обратно, но той продължи да прелиства страниците, явно погълнат от книгата. Огледах брега с надеждата да зърна малката моторна лодка на Кейлъб, която обикновено държеше в яхтклуба, или някой каяк, изоставен от летовниците. Наоколо обаче не се виждаше нищо. Надзърнах дори в гаража на семейство Кармайкъл за резервна гребна лодка, то там имаше само инструменти. Изтичах отново на кея и пак се опитах да привлека вниманието на Саймън, като виках и махах с ръце.

Никакъв резултат. Лодката навлизаше все по-навътре.

Приклекнах на ръба на кея. Изгарях от копнеж да бъда със Саймън сега, в този момент, но бяхме разделени от седмици и можех да изчакам още няколко минути. Цветът на небето бързо преминаваше от лавандулов към сив и ако не носеше фенерче със себе си, скоро нямаше да има достатъчно светлина за четене. Тогава сигурно щеше да обърне към брега и да ме потърси.

„Та, като стана дума за вярност…“

Гласът проряза черепа ми. С вик стиснах очи и сграбчих главата си с две ръце.

„Само три прости думички и ти веднага се втурна насам…“

Болката се усилваше, люлеейки тялото ми на всички страни.

„Това можеше да компенсира всичко, което направи… Ако Саймън вече не си беше тръгнал…“

Престанах да се люлея. Престанах да дишам. Очите ми бавно се отвориха, сякаш се събуждах от сън. Лек порив на вятъра караше мъртвите листа по клоните на дърветата да шумолят и бръчкаше повърхността на водата… насочвайки лодката, която вече се носеше успоредно на брега.

Не знаех дали досега е лежала в лодката, или просто Саймън я е закривал с тялото си, но вече ясно я виждах. Седеше в единия край, облечена с джинси и униформеното вълнено яке на „Бейтс“. Все още беше изпосталяла, с бледа кожа. Дългата й коса беше подстригана на късо каре, което обрамчваше лицето й и подчертаваше силно изпъкналите скули.

Зара изглеждаше коренно различно и беше още по-зашеметяваща от когато и да било.

Едва се изправих на крака.

— Саймън!

Никакъв отговор. Само обърна поредната страница, сякаш беше съвсем сам в лодката.

— Саймън! Аз съм, Ванеса! Моля те, обърни се!

Гледах го как вдига айпода си и увеличава силата на звука. Когато беше попадал в мрежите на Зара, всеки път гласът ми го освобождаваше от магията, фактът, че спокойно седи само на две крачки от нея, говореше само едно — отново е в нещо като хипноза, но с музиката се опитва да я пребори.

Или пък да се изолира от мен?

„Спри.“ Думата лумна в съзнанието ми. „Моля те, той нищо не ти е направил. Остави го на мира.“

Не знаех как мислено да се свързвам с друга сирена и да нахлувам в главата й, както Зара току-що направи. Вила не ми позволяваше да слушам мислите на другите, нито искаше да им говоря. Зара обаче явно чу негласната ми молба; нищо не отговори, но се обърна в моята посока, лека усмивка изкриви устните й, а в очите й заигра слаба светлина, докато не засияха. После, когато се убеди, че е спечелила вниманието ми, тя се наклони напред и сложи ръка върху коляното на Саймън.

Той не трепна, както би се очаквало. Както на мен ми се искаше. Вместо това вдигна глава. Отвърна на усмивката й. Тя се приплъзна в лодката, докато помежду им останаха само няколко сантиметра, нежно задърпа айпода и накрая слушалките поддадоха, а тя му каза нещо и го накара да се засмее.

— Саймън!

Изкрещях толкова силно, че случайните минувачи се развикаха присмехулно в отговор; той обаче не ме чу. Или просто не ми обърна внимание. Прибра косата на Зара зад ухо й и я погали с пръсти по бузата, както хиляди пъти беше правил с мен. Тя склони лице в дланта му и очите им се срещнаха.

— Не — прошепнах, когато двамата още повече се доближиха един до друг. — Моля те… не го прави.

Но те го направиха. Точно пред мен, а аз нямах сили да отклоня очи. Саймън и Зара се целунаха. Истинска целувка, с прегръдка и впиване в другия, така че дъх да не ти остане.

Паднах на колене. Как се стигна дотук? Ако Зара е по-слаба отпреди, тогава как изобщо е успяла да впримчи Саймън, да не говорим, че го е накарала да се качи на лодката, да се остави да бъде отнесен в средата на езерото и да се целува с нея? Кога ли го беше омаяла — преди, или след молбата му да дойда?

В мига, в който си зададох въпроса, вече знаех. Станало е преди това. Защото ако Саймън все още ме обича, тя ще е безсилна пред него. Дори да бяха започнали да се целуват, щяха да спрат, когато го извикам.

Преди тази мисъл напълно да ме парализира, те спряха да се целуват. Зара се изправи и това леко разклати лодката, а тя, без да сваля очи от него, смъкна ципа на якето си. То се плъзна по ръцете й и падна в краката й. Тя се наклони първо наляво, после надясно и разбрах, че си сваля обувките. Навън беше най-много десетина градуса, но тя носеше отдолу само прилепнала трикотажна блуза без ръкави и джинси, сякаш сме в края на лятото, а не е есен. Саймън не остана безразличен към това и наблюдаваше всяко нейно движение, без да откъсва очи.

Докато тя не се хвърли във водата. Тогава той скочи на крака, книгата тупна на дъното на лодката и тя силно се залюля. Саймън загуби равновесие и на два пъти се стовари на тясната седалка, преди отново да се закрепи и да започне да сваля якето и пуловера.