Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

Видението изчезна.

— Какво правиш тук? — попита Вила.

Крехкото й тяло се виждаше през мократа нощница, а тя се опитваше едновременно да го прикрие с ръце и да се изправи.

Погледът ми се избистри и видях, че очите й отново са синкавозелени, не сребърни. Въздухът в стаята се беше прояснил, а водата във ваната не помръдваше. Завесите висяха неподвижно пред прозорците.

— Не трябва да си тук. — Тя посегна към халата на пода до ваната. — Слез да ме изчакаш долу. Сега — настоя, когато не тръгнах веднага.

Отидох долу. Пет минути по-късно тя дойде при мен в дневната. Сега се беше преоблякла в джинси и пуловер, а косата й беше увита в хавлиена кърпа. Носеше грим, но изглеждаше така, сякаш за два дни се е състарила с десет години.

— Защо не си на училище? — попита, докато бавно прекосяваше стаята, сякаш всички стави я боляха. Настани се срещу мен.

— Снощи се целувахме с Паркър.

Тя ме погледна. Разбрах, че не този отговор очакваше от мен и казаното определено не е онова, което исках да споделя. Какво пък, ако съм искрена с нея, може и тя да отвърне със същото.

— Момчето, с което се виждам — припомних й. — И което не ми е гадже.

— Разбирам. И как стана?

— Поканих го на среща.

Тя се намръщи.

— Защото не е имало с кого друг да вечеряш ли?

— Защото исках да ме хареса. Още повече отпреди.

— Ванеса, това не е игра. Мислех, че го знаеш.

— Така е, знам. — Наведох се към нея. — Искам да бъда силна. И да мога да помогна, когато дойде моментът.

Тя издържа погледа ми, но не каза нищо.

— Това време наближава, нали? — попитах. — Затова правиш всичко това. Опитваш се да ги чуеш, да разбереш какво замислят.

— Това, което правя, не те засяга.

Наведох се още по-напред.

— Но аз ги видях. Видях Рейна и Зара. Видях и червената лодка — моята червена лодка.

Сивкавата й кожа пребледня още повече.

— За какво говориш?

— Там, горе. Тъкмо се канех да те повикам, за да разбера дали си добре, и всички тези картини минаха през главата ми. После ти се събуди, или излезе от това състояние, каквото и да е то. — Замълчах. — Каквото и да съм видяла… това е част от техния план, нали?

Устните й се свиха, докато изучаваше лицето ми.

— Да — каза най-накрая. — Но няма да се стигне дотам. Те ще бъдат спрени много преди това.

— Как?

— Не ти трябва да знаеш.

— Но ако мога да помогна…

— Не можеш — сряза ме тя и се изправи. — Ти си мишената, но това не е твоята битка, Ванеса. То е нещо много по-голямо от теб. Те може и да са още слаби, когато са сами, но възвръщат мощта си, щом са заедно.

Аз също се изправих.

— А ти какво ще правиш? Ти си сама, пък и — без да се обиждаш — мисля, че мога да доплувам малко по-далече от теб. — Почувствах вина в мига, когато го казах, но такава беше истината.

— Няма нужда да се притесняваш, че съм сама. Макар отдавна да съм се откъснала от общността, все още имам някакви връзки. Просто ми трябва време.

— Ами ако нямаме време? — попитах. — Знаеш ли кога мислят да действат?

— Не и преди да съм готова за тях.

Пристъпих към нея.

— Вила, моля те. Семейството ми, приятелите ми, всички, които обичам… всичко е пълен хаос. Заради мен. Заради това, което съм аз. Сестра ми цял живот се опитваше да се разграничи от мен и това я уби. Майка ми е отгледала чуждо дете, защото баща ми я е помолил и оттогава той живее двойствен живот. Пейдж загуби семейството, защото замразихме залива. Паркър си мисли, че е влюбен в мен и иска да плаваме по света заедно, а аз само го използвам.

— Така ли е наистина?

Въпросът ме опари. Тръснах глава, за да проясня мислите си.

— Ами Саймън… Всичко, което прави, е продиктувано от любов и грижа за мен, а аз през цялото време го наранявам. — Започнах да примигвам начесто, защото очите ми се напълниха със сълзи. — Ако има начин да поправя онова, което съм разрушила, или поне да не влошавам повече нещата, искам да го направя. Имам нужда от това. Мисля, че ще мога да се справя с всичко останало — солената вода и вниманието на мъжете, с флиртуването и лъжите — ако помогна да спрем сирените, за да не вредят повече на други хора.

Тя мълчеше и за момент си помислих, че сериозно обмисля предложението ми. Но после сложи тънките си кокалести ръце върху раменете ми и ме погледна в очите.

— Съжалявам, че си наранена — каза тихо. — Съжалявам, че семейството ти е разбито. Но трябва да ми повярваш, че най-доброто, което можеш да направиш — единственото, което зависи от теб — е да отидеш на училище. Върви си вкъщи. Живей живота си по най-добрия възможен начин и един ден всичко това ще е останало далече зад гърба ти.

Тя не ме разбра. В този момент беше единственият човек на света, който наистина можеше да разбере какво преживявам… а тя не го усети.

Обляна в сълзи, аз се втурнах покрай нея и побягнах към външната врата.

— Ванеса!

Спрях, сложила ръка върху дръжката на вратата. „Ти беше права, аз сгреших. Двете можем да го направим заедно?“

— Както и да постъпиш оттук нататък, не се опитвай да чуваш мислите. Моите или на някой друг. Ако го направиш, всичко е свършено. Разбираш ли?

Не, не разбирах. Кое щеше да свърши? Нашите отношения? Та те не приключиха ли точно в този момент? И как би могло да ни навреди това, че знаем какво замислят сирените — така ще сме по-добре подготвени, това ще ни даде предимство.

— Да — казах въпреки това, излязох през вратата и я оставих да се затръшне след мен.

После се скитах часове наред. Вървях покрай брега през южен Бостън, стигнах до центъра, минах по моста „Лонгфелоу“ и поех към Кеймбридж. Вървях без да спирам, докато престанах да усещам краката си и небето не започна да прелива от синьо към розово по залез. Накрая ожаднях и спрях в едно кафене да си купя бутилка вода и няколко пакетчета сол. Седнах на една празна пейка на „Харвард скуеър“, заобиколена от колежани, които разговаряха, учеха, правеха всички онези неща, които правят нормалните младежи, и започнах да пия.

Не се опитвах да подслушвам нечии мисли. Но по едно време, както гледах празно пред себе си, някакво момиче с дълга кестенява коса и сини очи попадна пред погледа ми и се застоя така, оглеждайки списанията в будката за вестници.

Не беше Зара. Но колкото по-дълго я гледах, толкова по-неясна ставаше картината пред очите ми, докато накрая косата й ми се стори черна, вместо кестенява, а очите й — сребърни, вместо сини. Зави ми се свят, после главата ми се проясни и аз видях Зара да се навежда към зеленото субару с мейнска регистрация. Стоеше в светлината на уличните лампи пред момче, чието лице оставаше скрито в сенките.

„Не е особено верен, но пък е сладък…“

Точно това каза Зара за Саймън в онази нощ през лятото, когато почти успя да го омагьоса.

Споменът ме разтърси и ме извади от унеса. Погледът ми изведнъж се избистри и аз забелязах две неща едновременно.

Първото беше бутилката с вода. Стоеше в скута ми и бистрата течност вътре къкреше… също като водата във ваната на Вила. Докато я наблюдавах, къкренето се усили, мехурчетата станаха по-големи и взеха да подскачат нагоре-надолу, докато водата не се превърна в пара.

Второто беше мобилния ми телефон. Още докато се разхождах из южен Бостън, го бях извадила от раницата и оттогава го държах в ръка. Сега червената светлина сигнализираше, че има ново съобщение.