Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

На следващата сутрин надникнах в стаята на Пейдж, която още спеше — също като предишната вечер, когато се прибрах. Поговорих с мама и татко на закуска, а после, вместо да отида на училище, хванах автобуса за южен Бостън. Вила не ме очакваше, а нямах телефонния й номер, за да предупредя за идването си, но независимо от това трябваше да отида някъде. Немислимо беше да се видя с Паркър точно сега — особено след като част от мен копнееше да го срещне и да продължим оттам, където бяхме прекъснали предишната вечер. Тогава просто избягах и се шмугнах в нас само с едно „довиждане“. Пък и не вярвах Вила да има нещо против да я посетя без предупреждение.

Изобщо не съобразих, че тя може и да не си е вкъщи.

Застанах на стъпалата пред вратата, трепереща в студената утринна мъгла, и почуках. Изчаках няколко секунди и опитах пак. Когато вратата остана затворена, се надвесих през металния парапет и потропах по стъклото на прозореца. През прозрачната завеса забелязах, че дневната е пуста.

Предположих, че може би е отишла да поплува и седнах на най-горното стъпало да я изчакам. Извадих телефона от раницата си и за хиляден път, откакто видях колата на Саймън снощи, проверих дали имам ново съобщение.

— Добро утро, слънчице.

Вдигнах очи. Мъж на средна възраст ми се усмихваше от отворения прозорец на камиона от „Чистота“, паркиран през улицата.

— Какво прави хубаво момиче като теб в тая част на града?

Сведох поглед, притиснах телефона към ухото си и се престорих, че слушам някой, който говори от другата страна на линията.

— Искаш ли да се повозиш? — провикна се колегата на мъжа. Тъкмо натика голям черен найлонов чувал с отпадъци отзад в камиона и тръгна към мен.

Страхувайки се, че ако заговоря, гласът ми ще ги съблазни още повече, аз само поклатих глава и се втурнах надолу по стълбите. Напукана дървена портичка делеше полянката пред къщата на Вила от задния двор и почувствах истинско облекчение, когато я бутнах и тя поддаде неохотно. Затворих я след себе си и я залостих с тежка маса от ковано желязо, за всеки случай.

Задният двор на Вила всъщност се оказа патио24.

Също като мебелировката в дома й, той беше просто подреден, с градинска маса, столове и няколко керамични саксии, в които имаше повехнали невени. Към задната врата водеше тясна дървена стълба.

Щом седнах на единия от столовете, главата ми внезапно започна да пулсира, после спря. След няколко секунди това се повтори. Не болеше, но определено усещах напрежение в черепа, сякаш някоя голяма вена натиска челото ми отвътре.

„От стреса е… Ти откачаш и тялото ти реагира…“ Затворих очи и си поех дълбоко въздух, опитвайки да се отпусна. Пулсирането стана още по-силно, по-бързо. Отворих очи и взех да ровя из раницата за бутилката с вода. Отметнах глава назад да отпия голяма глътка и забелязах, че кремавите завеси на втория етаж се веят през трите отворени прозореца. Платът се вдигаше и спускаше като подхванат от внезапен игрив ветрец, само дето не духаше никакъв вятър. Не се усещаше даже полъх. Студеният въздух беше напълно неподвижен.

Но още по-странно беше, че при всяко повдигане на завесите главата ми започва да пулсира. Щом се отпуснеха надолу, напрежението стихваше.

Скочих от стола и хукнах по стълбите нагоре. Задната врата беше заключена, но прозорецът до нея се оказа леко повдигнат. Покачих се на перилата и избутах прозореца нагоре, докато отворът не се увеличи с още няколко сантиметра, после пъхнах ръка през него. Оттук нямах никакъв шанс да стигна кръглата дръжка на вратата, но като протегнах показалеца и средния си пръст, успях да вдигна резето. Скочих от перилата и отворих вратата отвън.

Досега бях влизала само в дневната на Вила, но лесно открих стълбите към втория етаж — на гърба на безукорно чиста кухничка. Постоях нерешително на площадката, ужасена от мисълта какво ще заваря горе, но после пулсирането се засили и аз продължих по стълбите. Ако Вила е изпаднала в беда, ако сирените бяха дошли за нея, като са разбрали, че е свързана с мен, тогава трябваше да направя всичко възможно, за да й помогна.

Дори това да означава да се изправя срещу Рейна и Зара. Докато стигна последното стъпало, напрежението в главата ми беше станало постоянно и се засили, когато минах по коридора и погледнах в двете празни стаи; накрая имах чувството, че главата ми е стисната в някакво голямо менгеме. Усещането не беше приятно, но поне не беше и особено болезнено. Когато стигнах последната врата в края на коридора, друга сила набъбна в главата ми, противопоставяйки се на напрежението отвън.

Тънки струйки студена пара се просмукваха изпод затворената врата. Приближих, задържах дъха си и се ослушах… но единственото, което долових, беше плющенето на завесите по стъклата и стените. Вдигнах ръка да почукам, но после се отказах.

Стиснах кръглата дръжка на вратата и ръката ми тутакси отскочи от нея към устата, за да потисне вика. Отначало помислих, че металът е нажежен до червено, но когато опитах пак, този път потупвайки леко с пръст, за да нагодя кожата си към температурата, разбрах, че е студен. Като лед.

Завъртях дръжката и бутнах вратата. Тя не помръдна. Опитах отново, този път натискайки с рамо, и тя леко се открехна, преди пак да се затвори. Усещайки се силна, както не се бях чувствала месеци наред, аз се облегнах на нея и натиснах с всички сили. Вратата поддаде и аз влетях в стаята, падайки тежко на колене.

Затворих инстинктивно очи. Стоях свита на пода и чаках Рейна и Зара да се появят, а заедно с тях и болката.

Нищо такова не се случи обаче. Напрежението в главата ми остана, но това беше всичко.

Отворих колебливо очи да видя дали не очакват да ги погледна, преди да нападнат, и бавно се изправих, когато видях, че ги няма. Освен мен в стаята имаше само още една жена.

Вила. Седеше във вана с цвят на слонова кост и оформени като птичи пръсти крака, с изправен гръб и изопнати рамене. Лицето й беше обърнато към отворения прозорец насреща, затова не ме видя. Бавно пристъпих към нея през сивкавата студена мъгла. Когато приближих, забелязах, че ваната е пълна със синьо-зеленикава вода… която прави мехури и кипи, сякаш отдолу бумти буен огън. Водата се плискаше през ръба на ваната и аз отскочих назад, когато част от нея попадна върху крака ми. Но и водата, също като парата, която се виеше над нея, беше студена. Достатъчно бе да изстине с още няколко градуса и Вила вече щеше да седи в леден блок.

Но тя и сега приличаше на замръзнала. Даже не помръдна, когато заобиколих ваната и застанах пред нея.

Дългата й бяла коса падаше свободно върху раменете, които сега изглеждаха кокалести, а не меки като преди и стърчаха, изпъвайки тънката материя на нощницата. Китките й също ми се видяха много по-мършави, а кожата — сивкава. Само преди два дни лицето й беше белязано от меки, плитки гънки, но сега беше цялото провиснало. Набръчканото чело, клепачите, бузите и устата сякаш се стичаха надолу, като че ваната беше вакуум, който се опитва да я всмуче.

Вила изглеждаше стара. Болна. Единствено живо нещо в нея бяха устните, които потрепваха трескаво, сякаш безмълвно нашепваха някакво неразбираемо заклинание… и очите й. Макар и полускрити от увисналата кожа, все още се виждаше, че са сребърни, сияйни и лудо се въртят в орбитите, без да мигат.

Стоях пред нея и се тресях от студ и страх, без да знам какво да правя. Явно сега не изпитваше болка, но дали доскоро не я е боляло. Ами ако беше изпаднала в някакъв вид хипноза? Ако сирените от Уинтър Харбър са открили начин да контролират и нея, както стана с Бети? Ако е послужила за капан, с който да ме примамят по-близо към себе си? Дали тя не беше спусъкът, който, щом го дръпна, щеше да алармира сирените за моето присъствие?

Пристъпих още по-близо и отворих уста. Тъкмо се канех пак да извикам името й, когато напрежението в главата ми внезапно изчезна. Гледах Вила, но виждах Рейна. Зара. Сива вода. Червена лодка. Гребло, облепено с лъскави стикери. Момиче с празни очи и отпусната уста, което се носи по гръб над водата към неясния хоризонт.

— Това аз ли съм? — прошепнах. — Аз ли…

— Ванеса.