Давах си сметка, че трябва да съм спокойна. Колкото по-напрегната бях, толкова по-слабо щеше да бъде въздействието ми. От мен се очакваше да поддържам много деликатен баланс в разговора, като го оставя повече той да говори и да му покажа, че съм заинтригувана, но и да не мълча през цялото бреме, така че в същото време да го омайвам с гласа си. Най-накрая, когато се почувствах достатъчно спокойна, трябваше да го докосна. Не беше нужно да е нещо специално — бегло да го погаля с пръсти или да се опра на ръката му, когато тръгваме от ресторанта, би свършило работа — най-важното бе да стане естествено.

За нещастие напрежението да си спомня всичко това ме изнервяше още повече. Така че когато Паркър попита как е минал денят ми, отговорих кратко, че всичко е било наред, посегнах към чашата с вода и я бутнах от масата. Когато той започна да разказва какво е правил от сутринта до следобеда, аз опрях лакти на масата и се надвесих към него, при което масата се наклони на една страна и кошничката с хляба се озова в скута ми. Щом свещта на масата догоря, я вдигнах над главата си, за да дам знак на сервитьора да донесе нова и по ръкава ми потече тънка струя разтопен парафин.

В моите очи това бяха неопровержими знаци, които показваха, че върша нещо нередно. Не просто защото нямах понятие как точно да го направя, но и защото не биваше да го правя. Все още обичах Саймън, въпреки че той вече не ме обичаше, и не беше честно спрямо Паркър. А горкият Паркър си мислеше, че това е истинска среща. През годините сигурно е разплаквал не едно момиче, но това не значеше, че заслужава да постъпвам така с него.

Постъпката ми си имаше причина: да стана колкото се може по-силна, та когато настъпи моментът, да надделея над Рейна и Зара. Явно обаче трябваше да го направя по друг начин.

— Виж какво… — започнах, канейки се да попия парафина от ръкава си.

— Недей. — Той се протегна през масата и дръпна салфетката от ръката ми. — Като се втвърди, просто може да го изрониш. Ако сега го попиеш, само ще си съсипеш дрехата.

— О! — Погледнах парафина и оставих салфетката: — Благодаря.

— Имам предложение. — Той снижи глас. — Дай да успокоим малко темпото, а? Наблизо има едно местенце, където обичам да ходя. Храната не е кой знае какво, но е добра. Затова пък атмосферата е невероятна. Само дето сме свръхизтупани за там, но на мен не ми пука, ако и ти нямаш нищо против.

— Нямам против — отговорих, докато се надигах от стола. Излезехме ли на улицата, можех нарочно да си счупя токчето и с това извинение да се прибера вкъщи. Или пък да получа внезапен пристъп на измислена болест. Нямаше значение как ще стане, най-важното бе, че тръгването ни от ресторанта поставяше началото на края на нашата вечер заедно.

— Среща на сляпо — подметна към сервитьора Паркър, докато се измъквахме от сепарето. — Само дето не се оказа точното момиче.

Осъзнавайки, че говори за нас, рязко спрях. Той продължи да върви, докато гърдите му не докоснаха гърба ми, после хвана с две ръце талията ми и ме побутна напред.

— Попаднал съм на грешния човек — прошепна той. — Гарантиран начин да доведеш всяка романтична вечеря до жесток край.

По неизвестна причина неговите думи ме развеселиха. Нямах представа дали най-накрая рухнах емоционално заради преживяното през последните няколко минути, или пък мисълта да отидеш на среща с неподходящия човек наистина се оказа толкова забавна, но се смях през цялото време, докато излизахме от ресторанта и продължавах да се кискам, когато тръгнахме по тротоара. От дълго време не се бях смяла така. Усещането бе освежаващо, също като при внезапното ми потапяне в океана.

— Стигнахме — каза след няколко преки Паркър.

Изтрих насълзените си от смях очи и надзърнах в уличката, където просветваше фирмена табела с надпис „TACO“22.

Мъдреше се над нестабилна жълта барака, декорирана с изрисувани кактуси, сомбреро и магарета. Отпред на тротоара имаше десетина пластмасови стола — и никакви маси — по които седяха влюбени двойки и студенти от колежите, облечени в джинси и якета, нагъваха най-големите такоси, които някога бях виждала, и пиеха бира. Над главите им се пресичаха пъстроцветни ленти от разноцветни електрически крушки, а от касетофона на земята пред витрината гърмеше изпълнение на мариачи23.

— Май ще излезе, че облеклото ми не е на достатъчно високо ниво за такова заведение — казах.

Той се разсмя и това ме накара пак да се разкикотя. Дори не успях да си поема дъх, за да възразя, когато той вплете пръсти в моите и ме поведе по уличката.

Не разбрах дали стана така, защото се заливах от смях, или пък защото от топлата му кожа по ръката ми премина гореща тръпка.

Каквато и да беше причината, тръгнах с него. Взехме храна и намерихме два свободни стола точно в центъра на купона. Докато седях там с Паркър, заобиколена от непознати, дъвчех безразборно натъпканите такос и крещях, за да надвикам музиката и шума, приказвайки за телевизия, филми и други незначителни неща, аз се почувствах различна. Щастлива.

Нормална.

Не исках това да свършва. По всичко личеше, че и Паркър мисли така.

— Не че се фукам, или правя намеци за нещо друго — каза той, когато приключихме с яденето, — но у нас имам страхотен телевизор и музикална система.

— Така ли?

Той кимна и се ухили.

— „Лойс“ не могат да ми стъпят на малкия пръст.

„Лойс“. Киносалонът. Значи иска да отидем у тях и да гледаме филми. Най-вероятно на дивана. Седнали един до друг. В тъмната стая.

— Стана доста късно. — Намразих се заради тези думи, защото те угасиха усмивката му. — Май е време да се прибирам.

Той вдигна ръце в знак, че се предава, после, без да помръдва от място, ми протегна другата. Поех я без колебание.

Прибирах се у дома, вместо да отида с него в тях. Тогава какво лошо, ако държа ръката му на връщане?

Докато вървяхме, двамата с Паркър се редувахме да пеем — ужасно при това — песните от любимите си най-тъпи филми на всички времена. (Моята — „Опасна зона“ от „Топ Гън“. Неговата „Всичко, което правя, го правя за теб“ от „Робин Худ“.) Насред пътя вече се смеех толкова неудържимо, че се наложи да спра и да го помоля да млъкне за малко, докато се съвзема и продължа да вървя. Това забавяне удължи времето ни заедно с трийсет секунди, което ме накара да се почувствам щастлива.

— Сега вече го проумявам — казах, когато стигнахме нашата улица.

— Кое?

— Феноменът Паркър Кинг.

— Извинявай, аз да не би да съм феномен? — Звучеше поласкан.

— Много добре знаеш, че е така. — Спрях малко преди нашия вход и се обърнах с лице към него. — Твое магическо качество е да превръщаш всяко срещнато момиче в купчина сладникава размазня.

Той направи физиономия.

— Не може ли вместо това да ги превръщам в ангели? Или в небесна дъга, например. Във всеки случай нещо по-приятно от размазня.

Усмихнах му се, когато пристъпи към мен.

— Щом си проумяла този феномен — каза той с променен глас, — значи ли това, че вече си го изпитала върху себе си?

Сега моята усмивка угасна.

— Сигурно — отговорих, макар да знаех, че не трябваше да го казвам. Въпреки че беше истина. Точно защото беше истина.

Сърцето ми заблъска, сякаш искаше да изскочи от гърдите, когато той вдигна ръката ми, придърпа ръкава и внимателно орони от него засъхналия парафин.

— Също като нов — каза.

Говореше за тренчкота. Съвсем логично — с разума си съзнавах, че говори за него. Но всяка друга част от мен го тълкуваше различно.

— Паркър — прошепнах, наблюдавайки как устните му се приближават към моите.

Вместо отговор той ме целуна. Устните му бяха топли, солени, внимателни. Те нежно се притиснаха в моите, сякаш се боеше да не го отблъсна.

Точно това трябваше да направя. Трябваше да го отблъсна, да побягна по тротоара и да се прибера. Но аз отвърнах на целувката му, отначало леко, после все по-настоятелно. Когато устните ни се разтвориха и върхът на езика му докосна моя, рязко си поех дъх, сякаш някой ме е пробол.

Само че от това не болеше. Караше ме да се чувствам добре. Великолепно. Краката ми ме държаха все по-здраво, ръцете ми ставаха все по-уверени. Сърцето ми продължаваше да блъска в гърдите, но сега звучеше различно в ушите ми — силно, вместо немощно; възбудено, вместо изплашено.

А вкусът. Знаех, че устните му са солени от вечерята, но не беше само заради това. Вкусът им беше свеж и ободряващ, както си представях на вкус чаша океанска вода, след като седмици наред съм пила от чешмата. Всяка следваща целувка изостряше апетита ми за още.

— Намерете си стая! — провикна се някой от другата страна на улицата.

Осъзнавайки, че сме пред очите на всички насред тротоара, хванах реверите на Паркър и, продължавайки да го целувам, нежно го притеглих върху тясната ивица трева между две сгради.

— Ванеса… — изрече само с дъха си той и ме притисна с тяло, така че да се опра на стената зад мен.

Усетих как пръстите му се приплъзват надолу по шията и започват да ме разкопчават.

— Ела с мен.

— Къде? — Притворих очи, когато устните му минаха по цялата дължина на ключицата и стигнаха голото ми рамо.