— В това няма никакъв смисъл.

Опитах се да й го обясня по същия начин, както Вила го обясни на мен.

— Сирените са загубили голяма част от силата си през трите месеца, докато са били в леда. За да укрепнат, те отново е трябвало да си намерят жертви, а в тяхното безпомощно състояние това е било несравнимо по-трудна задача. За да наклонят везните в своя полза, са започнали с мъже, които са били почти беззащитни. Такива, които не биха могли да им откажат, когато ги примамят. Затова Зара е излязла пред автобуса и е причинила катастрофата — за да ловуват сред вече ранените и пострадалите.

— Искаш да кажеш, че тия момчета са правили любов с група странни жени в болничните легла?

— Тия, които са успели да стигнат до болницата, са късметлии. Ония, които останаха във водата и бяха открити на брега край летището, те са се превърнали в плячка на сирените. И без това вече са били на крачка от смъртта, така че не са ги затруднили особено.

Лицето й се изкриви.

— Ами Колин Купър?

— Неговият случай е по-сложен. — Измъкнах изпод вестника тънка купчинка принтирани листове. — Според мен са попаднали на него онлайн, в сайт за запознанства, и са започнали да си пишат веднага, щом са разбрали за връзката му с „Хоторн“. Искали са да са сигурни, че ние ще научим. Според написаното тук той е страдал от депресия и веднъж за малко не си е отишъл заради предозиране на лекарствата. Писали са си седмици наред, докато си уговорят една-единствена лична среща, която според него е минала добре. На следващата обаче младата сирена е скъсала с него, очаквайки той да направи нещо драстично в отговор. Чакала го е край реката, когато е скочил.

— Откъде може да знаеш…

— Открих разпечатка на техните имейли в къщата на Бети.

Тя се втренчи в мен с ококорени очи и увиснала челюст.

— Отидох там след теб… След като те намерих във ваната. Когато Бети не дойде да те види в болницата, нито отговори на обажданията ми, взех да се притеснявам. Помислих си, че нещо й се е случило, ако ли пък не — да поговоря с нея за това, което ти се опита да направиш. — Взех ръката й в своята; тя се отпусна безжизнена, но поне не се отдръпна. — И за теб се тревожех.

Тя поклати глава. Когато заговори, гласът й потрепваше.

— Тя каза, че те са мъртви и не ги чува вече. Убеди ме, че е за мое добро — да се предпазя от останалите, като заприличам още повече на тях, защото ще мога сама да се защитавам, ако пак се наложи.

— Пейдж — казах тихо, стискайки ръката й, — когато отидох там, Оливър ме нападна. Удари ме и загубих съзнание.

— Че Оливър прилича на стогодишна развалина. Не би могъл и комар да убие, без да си счупи някой кокал.

— Значи е станал по-силен от заклинанията на Бети.

— Нейните заклинания ли?

Двете с Вила не бяхме много сигурни по този въпрос, но това беше най-доброто, което ни хрумна при липсата на повече доказателства.

— Според мен сирените успяват някак да контролират Бети, така че да действа в тяхна полза. И да накара Оливър да се грижи за тях… да накара теб да станеш една от тях.

Тя ме гледа втренчено известно време, после издърпа ръката си, блъсна настрана вестника и разпечатките на имейлите и взе списанието.

— Оценявам загрижеността ти, Ванеса, наистина. Но лятото свърши. Всичко приключи. Край. Трябва да продължиш напред.

Как ми се искаше това да е възможно.

— Видях ги — казах. — Видях Зара и поне още десетина. В мазето на Бети са, спят в дървени вани, пълни с океанска вода… В каквато сложиха и мен.

Списанието потрепери в ръцете й. Докато говорех, бях вперила очи в корицата; ако я погледнех, не бих могла да продължа.

— Ако знаеше всичко, ти едва ли ще искаш да се трансформираш, Пейдж — меко казах. — Повярвай ми. След това ще си немощна, слаба и жадна. През цялото време. Ще ти се наложи постоянно да пиеш и да се къпеш в солена вода. Накрая ще трябва да караш момчетата да тичат подир теб, за да имаш достатъчно сили да изкараш деня, без да припаднеш. Животът ти напълно ще се промени. Завинаги.

Настана продължителна тишина. Навън студеният есенен вятър виеше, запращайки мъртви листа срещу прозорците на стаята, които плющяха по стъклото. Вдигнах очи към Пейдж, но тя продължаваше да гледа втренчено в списанието, без дори да примигне.

— Откъде знаеш? — прошепна най-накрая.

Ето че дойде и този момент. Моментът на истината, която криех цели три мъчителни месеца. Произнесена веднъж гласно, тя щеше да стане много по-реална, отколкото досега.

Но и нямаше смисъл да отричам нещо, което, така или иначе, не можеше да се промени.

— Аз съм една от тях — казах.

Тя подскочи така, сякаш подът беше зейнал под краката й. В същия момент вратата се отвори и влезе мама, понесла поднос със сандвичи и вода с лед.

— Предположих, че ще си доста изморена и едва ли ще слезеш на вечеря. — Тя остави подноса върху нощното шкафче и извади термометър от джоба на жилетката си. Отначало Пейдж не го забеляза, но когато мама го размаха пред лицето й, отвори послушно уста. — Има достатъчно сандвичи и за теб, Ванеса.

— Благодаря — казах, — но имам други планове.

И двете ме погледнаха.

— Нещо като среща ли? — попита мама.

— Нещо като извънредни часове — отговорих, избягвайки питащия поглед на Пейдж.

Изправих се в края на леглото и изчаках мама, докато приглаждаше завивките на Пейдж и повдигаше възглавниците й. Откакто стана злополуката във ваната, тя непрекъснато полагаше нежни грижи за Пейдж и се стараеше нищо да не й липсва. Зае се с тази задача със същия плам и решителност, каквито по-рано влагаше в работата си. А това беше доста обнадеждаваща промяна. Това означаваше и че Пейдж рядко остава сама, което ми позволяваше спокойно да ходя на училище, да се срещам с Вила и да правя всичко друго необходимо, без да се боя от втори опит за трансформация.

Щеше ми се още да поговоря с Пейдж, но мама беше всеотдайна. След като оправи и възглавниците, тя провери термометъра, после седна на ръба на леглото, придържайки студен компрес до челото на Пейдж. Явно не бързаше да си ходи, пък и Пейдж нямаше нищо против присъствието й — сигурно се радваше на възможността да преосмисли всичко научено от мен.

След десет минути се извиних и обещах на Пейдж да мина да я видя пак, когато се върна.

Хукнах към стаята си, където бях струпала всичко необходимо за вечерта. Преди това прерових кутиите с дизайнерски дрехи на мама и си подбрах тясна минипола от черен сатен, червена копринена блуза без ръкави и черни обувки с десетсантиметрови токчета. Реших аксесоарите да са съвсем семпли и се спрях на черни тънки чорапи и рубинени обеци. Втален черен тренчкот щеше да завърши тоалета.

Развързах опашката си и разресах косата си, за да пада отвесно по гърба. Сложих фон дьо тен, руж, червило и спирала, всичките купени същия следобед, и напръсках шията и китките с парфюм, който ухаеше на ванилия и карамфил.

„Не е зле“, казах си, изучавайки външния си вид в голямото огледало, което ме отразяваше в цял ръст. Всъщност това изобщо не бях аз, но точно това целях. Грабнах телефона и малката чантичка от леглото, ослушах се иззад затворената врата, за да се уверя, че в коридора няма никой, и се втурнах надолу по стълбите.

— Ванеса! — извика татко откъм кабинета си, докато се тичах през дневната. — Ти ли си? Би ли дошла тук, моля те, искам…

— Излизам и ще се върна късно!

Изтрополих по външното стълбище и забързах по тротоара. Глезените ми се огъваха заради високите токчета, но аз се чувствах толкова нервна, че изобщо не можех да се притеснявам дали ще падна и ще си счупя нещо. След като дни наред планирах тази вечер, сега единственото ми желание беше тя да свърши колкото може по-бързо.

— Здрасти, красавице!

Заковах се на място, но сърцето ми продължи да препуска. Паркър стоеше под навеса на „Il Cappuccino“, италиански ресторант, който — ако се съди по неговия уебсайт — предлагаше изискана кухня и най-романтичната обстановка в Бостън. Той също се беше нагласил за случая и носеше черен панталон, бяла риза, вталена жилетка от костюм и раирана вратовръзка. На ръката си беше преметнал черно вълнено палто. Косата му беше пригладена назад, сякаш само е прокарал пръсти през нея след като си е взел душ и оттогава не я е докосвал.

„Не е кой знае какво… Вие сте просто приятели, излезли на вечеря… Нямаше да е по-различно, ако вместо него тук беше Кейлъб, Пейдж, или…“

Той ме целуна по бузата. Целувката му беше толкова лека и недоловима, че сигурно нямаше да усетя какво се е случило, ако коленете ми не се бяха подгънали, затова не ми оставаше друго, освен да се опра на ръката му — за равновесие, когато той ми я предложи.

— Страхотна идея — каза той. — Много се радвам, че го предложи.

— Аз също. — Опитах се да се усмихна, но само като го погледнах, пак се олюлях.

Вътре отказах да сваля тренчкота, защото исках тялото ми да остане скрито под дрехите. Докато вървяхме след хостесата през главната зала на ресторанта, разделена на уютни сепарета и осветена с приглушена светлина, се напрягах да си спомня всичко, което Вила ми беше казала за изпращането на сигнали. Не й споменах какво съм правила с Паркър, защото се боях, че няма да го одобри, пък и се смущавах от нея, но тя ми разказа най-важното за сирените, за да мога да се справя.