Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

— Излиза, че татко просто е попаднал на неподходящото място в неподходящото време, така ли?

— Трудно е за вярване, но да, така е.

„Трудно е за вярване“ беше доста меко казано.

— Но как е успяла да му въздейства? Той е обичал мама… Жаклин. Знам, че е така. Нали ако е влюбен в друга жена, мъжът може да устои на сирената?

— За повечето мъже е така. Но майка ти… и ти… имате необикновено потекло. — Вила особено натърти на „необикновено“.

— Какво ще рече това?

Тя се изправи, отиде до отворения прозорец и вдиша дълбоко.

— Ти си потомка на малка група сирени, заселили се в Северна Канада, които се наричат ненофари21.

Ненофари. Спомнях си името от бележката за смъртта на Шарлот в албума на Рейна.

— Какво им е толкова необикновеното на тия… ненофари — казах предпазливо.

Тя се обърна към мен и се облегна с гръб на стената.

— Има два начина една такава група да укрепи общите си сили. За първия говорихме досега — използват силите си, като карат мъжете да се влюбват в тях. Вторият е да насочат тези чувства към децата си.

— Колкото повече мъже омагьосат и колкото повече деца народят, толкова по-силни стават като цяло, така ли?

— Точно така. През стотиците години ненофарите са успели да преодолеят както неблагоприятните природни условия, така и ограничените ресурси. Доколкото ни е известно, нито една друга група не е оцеляла при такива условия. Следващата по древност общност на сирени след ненофарите е малка група, която живее на Скандинавския полуостров, но тя е с двеста и петдесет години по-нова.

Направих усилие да открия смисъл във всичко това.

— Излиза, че съм плод на някакъв извратен естествен подбор, така ли?

— Може и така да се каже — отвърна Вила. — Силата на ненофарите се увеличава с течение на времето и всяко следващо поколение е по-силно от предишното.

— Какво общо има това с отношенията между Шарлот и татко?

Тя прекоси стаята и седна до мен на дивана.

— Когато някой мъж се окаже мишена на ненофарите, той няма никаква защита срещу тях. Ако е влюбен, това отначало ще го направи безразличен, но няма да го спаси — рано или късно, те го завладяват. Силата им е много мощна.

В главата ми внезапно просветна една картина от това лято.

— Сирените на Уинтър Харбър… Преди няколко месеца, в нощта, когато заливът замръзна, те се събраха на океанското дъно и подмамиха десетки мъже със себе си под водата с намерението да ги убият. — По лицето на Вила не се мярна никаква реакция, докато говорех. Явно чакаше, ако имам някакъв по-специален въпрос, да го задам. — Когато каза, че ненофарите завладяват мъжете… това означава ли, че просто ги карат да се влюбят в тях, или включва и убийство?

— Досега — каза тя с безизразно лице, — ненофарите са отнели живота на тринайсет хиляди четиристотин и дванайсет мъже. Когато е пълна, групата им се състои от единайсет членове.

— Чакай… — Задъхах се. — Може ли… Имаш ли…

Вила скочи и напусна стаята. Няколко секунди по-късно донесе кана със синьо-зеленикава течност и чаша. Трябваше да изпия три чаши, за да възстановя дишането си. Но това не ми помогна по-лесно да намеря необходимите думи.

— Случвало ли се е ти… — започнах. — Дали някога…

— Дали съм отнемала живот? — довърши вместо мен тя. Изчака да кимна, после помълча, докато обмисляше отговора си. — Не. Направих всичко възможно да го избегна.

Сипах си още една чаша. Ръцете ми трепереха толкова силно, че течността плисна от каната и се разля по масата.

— Знам, че ти е трудно да го приемеш. Жалко, че толкова време са те държали настрана от истината. — Вила протегна ръка, сякаш се канеше да отметне косата от челото ми, но после явно се разколеба и отпусна длан в скута си. — Ето защо Шарлот постъпи по този начин. Затова и баща ти направи всичко онова, за което вече знаеш. Нито един от двамата нямаше избор.

Изгълтах чаша с отвара, преди да проговоря отново.

— Защо го е оставила жив? Защо е напуснала Уинтър Харбър година по-късно, а после се е отказала от мен, когато я е открил?

— Независимо от причините, които я принудиха да започне връзка с него, Шарлот обичаше баща ти — не беше способна да извърши онова, което очакват от нея. Затова го остави да си тръгне, но направи така, че останалите сирени в Уинтър Харбър да мислят друго. Накрая се изплаши, че те могат да заподозрат нещо и да я накажат, като навредят на теб, затова избяга. Когато баща ти измина целия този път, за да ви намери, тя осъзна колко много той те обича и колко по-безопасно ще е да отраснеш при него, далече от нея. В края на краищата сирените не знаеха кой е той. Но започнаха да подозират, че нещо не е наред, когато здравето й отново се влоши. Това не би се случило — или поне не толкова скоро — ако беше взела живота му.

— Ами книжарницата? Пожарът?

Вила замълча.

— Това беше злополука. Майка ти вярваше, че ако прекъсне всякаква връзка с теб, ще успее да те спаси.

Погледнах я в очите.

— Затова ли никога не пожела да ме видиш? Защото и ти си свързана с нея?

— Да. Ето защо преди много време се заклех никога да не чета мислите ти, което всички сирени го могат в една или друга степен. Дори в моменти като това лято, когато отчаяно исках да се свържа с теб, за да разбера дали си добре. Ако го бях направила обаче, скоро и ти щеше да четеш мислите ми… а това още повече би усложнило положението.

Отместих очи от нейните и огледах излъсканата до блясък масичка за кафе, празните книжни лавици, камината, в която сякаш никога не е горял огън. След всичко, което току-що ми каза, и като знаех истината, която тя бе пазила само за себе си през всичките тези години, не можех да я виня, че предпочиташе простите неща.

— Те са се върнали — казах секунда по-късно, приковала очи в парчето водорасло, залепнало за стената на празната кана. — Ледът в Уинтър Харбър се разтопи и сега… сирените са се върнали.

— Знам. — Гласът й беше тих, непоколебим.

— Двамата с моя приятел… Ние ги спряхме миналото лято. — Погледнах я и сълзи напълниха очите ми. — Сега мисля, че са се върнали за нас.

Този път тя се поддаде на порива. Протегна ръце, прегърна ме и ме притисна до себе си. Галеше косата ми, докато сълзите мокреха рамото й.

— Вече не си сама, Ванеса. Те няма да те наранят — нито теб, нито някой друг — никога вече.

— Откъде знаеш? — прошепнах.

— Защото този път ще свършим работата докрай. — Тя ме притисна още по-силно и нежно ме залюля. — Ще ги удавим.