— Местиш ли се? — попитах. Освен дивана с плюшена тапицерия, на който седнах, единствените други мебели в стаята бяха фотьойлът със същата тапицерия, масичка за кафе и ваза с бели лилии. Стените бяха голи, а вградените книжни лавици — празни.

— Предпочитам всичко да е просто — отговори тя и седна насреща.

— Затова ли никога не пожела да ме видиш? — Въпросът несъзнателно изскочи от устата ми. Тя трепна, сякаш я бях шамаросала. — Извинявай, не се изразих правилно. Просто исках да кажа…

— Не се извинявай. — Тя поклати глава, поуспокоена. — Имаш основание за всичко онова, което изпитваш в момента — объркване, разочарование, гняв. Не си знаела толкова неща. Много съжалявам за това.

Кимнах и вперих поглед в скръстените си в скута ръце. Сега, когато най-после бях при нея и разговаряхме, трудно си спомнях всичко, което исках да й кажа.

— Но на теб са ти разказвали за мен, нали? — попитах тихо. — Татко редовно ти е пращал новини.

— Така е. По моя молба.

— Казала си, че ще ми разкажеш за майка ми всичко, което поискам да знам.

— Да. — Тя се наклони към мен. — Какво искаш да знаеш, Ванеса?

Коя е била Шарлот, защо е постъпила така. Защо татко не е могъл да й устои, въпреки че е обичал мама. Защо е напуснала така внезапно след година, оставяйки ме в семейство, което никога нямаше да ме разбере, както тя би ме разбрала. Въпросите се въртяха като вихрушка в главата ми, докато се почувствах замаяна.

— Как са се запознали? — попитах най-накрая.

Бръчките й станаха още по-дълбоки, когато бегло ми се усмихна. Ясно забелязах приликата с единствената снимка на Шарлот, която бях видяла, но Вила явно беше доста по-възрастна от сестра си; предположих, че е в началото на шейсетте.

— В книжарницата на Шарлот. Баща ти влязъл да разгледа книгите и бил впечатлен от колекцията първи издания. Двамата се заговорили и оттогава той я посещавал на всеки няколко седмици.

— Тя знаела ли е, че той е женен?

— Да.

— И въпреки това го е поощрявала?

— Не бих го нарекла точно така. Беше й приятно в компанията му, но тя уважаваше семейното му положение.

— Тогава как се е стигнало от обикновени разговори… до нещо повече? — попитах.

Тя замълча.

— Сложно е да се обясни.

Тъкмо отворих уста да възразя, но си спомних разгорещения коментар на Кейлъб относно квантовата физика и настроението на капитан Монти.

— Ясно — казах.

— Ванеса — започна меко тя, гледайки ме в очите, — ще ти кажа истината. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. За да го направя обаче, трябва първо да ти обясня особеностите в организма на сирените и техните потребности. Няма да ти е никак леко, макар да не ми се иска да те съкрушавам.

— Няма такава опасност. — Вените ме заболяха, когато кръвта запрепуска устремно из тях. — Ще го понеса.

Ъгълчетата на устата й се отпуснаха надолу в момент на колебание — или тъга — но тя все пак продължи.

— В имейлите си до мен баща ти ми разказа какво е станало това лято. Каза ми за злополуката с Джъстин и как в края на лятото си скочила от скалата и си свършила в болница.

Лицето ми пламна; вкопчих здраво ръце една в друга, за да не започна да си вея.

— Ти неволно си се трансформирала онази нощ, нали?

Преглътнах мъчително.

— Така мисля.

— Значи вече си даваш сметка колко е зависимо от солената вода тялото на сирената и че колкото по-дълго се лишава от нея, толкова по-слаба и немощна става. — Вила се поколеба. — Как се справяш с това?

— Достатъчно добре, предполагам. Понякога всичко ми е наред. Друг път имам чувството, че всеки момент ще припадна. Вземам солени вани, пия с литри солена вода, но тялото ми реагира различно всеки път.

— Готварска сол ли използваш?

Кимнах.

— Природно солената вода е несравнимо по-ефективна. Затова повечето сирени са се заселили близо до океана. Животът е много по-лесен, когато не ти се налага да пътуваш дълго, за да се заредиш.

Да се заредиш. Сякаш солената вода е нещо като захарта, кофеина и никотина за другите, обикновените пристрастени.

— За съжаление — продължи тя и гласът й омекна, — солената вода не е достатъчна. Тя върши работа само за кратко след трансформацията, но с времето въздействието й отслабва.

— И какво става тогава?

Тя извърна очи към прозореца и погледът й се зарея далече над водата.

— Когато баща ти се запозна с Шарлот, тя никак не беше добре. Продължителното плуване в океана, което преди я зареждаше за дни напред, вече беше започнало да губи ефект само след часове. Тялото й я принуждаваше да премине към следващата фаза в своето развитие, въпреки че тя се съпротивляваше.

— Защо? — Нещо притисна гърдите ми. Независимо какво беше направила биологичната ми майка, никак не ми се понрави мисълта, че е страдала от заболяване, което не е могла да контролира. — След като не е била добре и е знаела как да промени това, защо е отказвала да си помогне?

Вила отново обърна очи към мен.

— Имаш си момче, нали?

Сега аз се дръпнах назад.

— Съжалявам, ако въпросът ти се стори прекалено личен, но отговорът е важен. — Тя замълча за миг, изчаквайки ме да размисля. — Има момче, нали? Той отначало е бил безразличен, но сега не се отделя от теб.

Едва ли говореше за Саймън. Дори преди да станем гаджета, той никога не е бил безразличен към мен.

Явно ставаше дума за Паркър.

— Откъде знаеш за него? — попитах. — Татко ли ти каза нещо? Но той пък откъде е научил?

— Разбира се, че не е той. Баща ти е прекалено загрижен как се развиват отношенията между вас двамата, за да обърне внимание на чувствата ти към някой друг от противоположния пол. Просто един ден те видях да говориш с красиво момче в „Бийнъри“ и събрах две и две.

— Представа нямам какво точно си видяла — отвърнах бързо, а жарта от лицето ми се спусна надолу по шията и стигна гърдите, — но не изпитвам нищо към Паркър.

— Сигурно нямаш чувства към него. Поне засега.

Отворих уста да споря, но млъкнах, когато тя протегна ръка и я постави върху коляното ми.

— Усетила си, че се чувстваш по-добре, когато той е до теб, нали? Когато произнася името ти или те докосва. Независимо колко жадна и изтощена си била преди това.

Отпуснах се на дивана, когато си припомних пръстите на Паркър върху прасеца ми на лятната естрада. Как лежа до него на яхтата. Как стоим съвсем близо един до друг на кулата за водни скокове. Ръцете му, които ме обгръщат на пейката пред болницата. Не исках да призная дори пред себе си — особено пред себе си — но той ме привличаше. И точно както каза Вила, аз се чувствах по-добре, по-силна, дори странно приповдигната всеки път, когато той е близо до мен.

— По този начин действа твоята сила, Ванеса — внимателно каза тя. — Ти може и да не си даваш сметка, че изпращаш сигнали, но наистина е така. През цялото време. Когато той откликне, твоите способности — а и тялото ти — укрепват. Колкото по-увлечен е той, толкова по-силна ставаш.

Не исках да ставам по-силна. Не и ако заради това трябваше да бъда с Паркър, а не със Саймън.

— Ами гаджето ми? — попитах, умишлено пропускайки „бивше“. — Аз го обичам и…

— Той също те обича. Ако е било така и преди твоята трансформация, значи силите ти не му влияят.

Тя замълча, сякаш си даваше сметка, че това е отговор на въпроса, който ме мъчеше, откакто двамата със Саймън станахме нещо повече от приятели. Оцених жеста, че ми дава възможност да обмисля чутото. Ако наистина е така, значи Саймън ме обича — наистина ме обича. Не просто си го въобразява, принуден от моята сила, която не му е оставила друг избор.

Не че това вече имаше някакво значение.

— Точно заради това се чувстваш различно, когато си със Саймън и когато си с Паркър — продължи след малко тя. — Саймън може и да те задоволява емоционално… но това е единственото, на което е способен.

Затворих очи и се опитах да овладея главозамайването.

— Ами Шарлот? Когато е срещнала татко…

— Тогава тя се чувстваше изключително немощна. Налагаше се да направи нещо, преди тялото й окончателно да я предаде. Но тя се съпротивляваше, защото не искаше да върши онова, което я принуждаваха. Не беше съгласна. — Вила въздъхна. — Майка ти, Ванеса, беше готова по-скоро да се раздели с живота, отколкото да разбие живота на друг човек.

— Но все пак го е направила — вметнах.

— Да. За нещастие не само нейният живот беше заложен на карта. Има хиляди сирени, които живеят в малки крайбрежни селища по целия свят. За добро или зло, Уинтър Харбър е доста влиятелен град и неговите обитателки приемат това положение изключително сериозно. Когато се разбра, че Шарлот доброволно се отказва от дарбите, с които е надарена, започнаха да валят заплахи. Към семейството й, към нейните приятели… към всички нейни близки. Сирените са обединени в малки затворени общества и загубата дори на един-единствен член може непоправимо да повлия на бъдещото поколение. Ето защо другите сирени приеха отказа на майка ти като лично предизвикателство. Накрая тя трябваше да избира между това да промени един живот, или да умре тихо, като при това навреди на десетки други.