Отминавайки и последната вана, рискувах да се затичам през оставащото до стълбището разстояние. Грабнах телефона и дрехите си и запрескачах по две стъпала наведнъж.

— Стой!

Познатият глас експлодира в главата ми като торпедо. Политнах към студената стена.

— Тя бяга!

— Леко, леко — успокои я Оливър. — Всичко е наред. Всички са тук.

Ударите на сърцето бумтяха в ушите ми. Когато Оливър не се втурна веднага след мен, се престраших да се наведа и да надзърна иззад стената на стълбището.

Тя седеше с изопнат гръб във ваната край писалището, сребърните й очи сияеха като падащи звезди и бяха насочени право към мен. Сега беше по-мършава, отколкото я помнех, а кожата й вместо да е златиста, имаше синкавобял цвят. Едва ли бих я познала, ако от страх не помнех и най-дребната подробност в чертите й.

Нито за миг не се поколебах коя е. Кльощава, или не, бледа или не, това пак си беше Зара.

Оливър вероятно си помисли, че тя сънува и макар да се обърна към мен, не ме забеляза. Той я погали по косата и нежно натисна раменете й надолу, скоро светлината в очите й се изгуби и тя ги затвори. После се отпусна и легна, без да се съпротивлява.

Краката ме боляха и тежаха като от олово, но аз го преодолях и се втурнах нагоре по стълбите, после през кухнята, дневната и най-накрая навън. Забавих се само за кратко на верандата, за да си нахлузя джинсите и пуловера и в мига, когато босите ми крака докоснаха тревата, побягнах с всички сили. Искаше ми се да ревна от облекчение, когато открих колата на същото място, където я оставих, и намерих ключовете в джоба на якето, но нямаше време за сълзи. Просто скочих зад волана и се изнесох по тясната алея, без дори да поглеждам назад.

Шофирах десетина минути, за да се отдалеча колкото може повече от Марчанд, после спрях и проверих телефона си. Нямаше есемеси, но в гласовата поща бяха оставени четири съобщения. За нещастие две от тях бяха от мама, едно — от татко, а последното беше от Паркър. Мама ме уведомяваше за Пейдж и за вечерята, татко молеше да му се обадя, когато имам възможност, а Паркър се обаждаше просто да ме чуе и да предложи да се видим по-късно.

Макар да се притеснявах, че Саймън не е отговорил на обаждането ми и не се бях отърсила напълно от преживяното, все пак ми стана приятно да чуя гласа на Паркър. Поне него все още го беше грижа за мен. Вярно, аз забърках кашата със Саймън, но оттогава му се извиних поне хиляда пъти, а не получавах никакъв отговор. Боях се, че му се е случило нещо, че сирените са го оплели в мрежите си, но Пейдж говореше с Райли всеки ден и той редовно я уведомяваше какво се канят да правят със Саймън вечерта. Мина ми през ума, че сирените са стигнали и до Райли, но ако наистина е така, той не би се обаждал на Пейдж.

Щом Саймън е решил да мълчи, дори когато го виках за нещо, което е по-важно от него, от мен, от нас двамата, тогава какво можех да направя? На всичкото отгоре отказваше и да говори с мен.

За щастие оставаше още един човек, който трябваше да научи какво става и който щеше да се съгласи, че непременно трябва да реагираме, преди ситуацията съвсем да е излязла от контрол.

— Кейлъб! — изкрещях през отворения прозорец на колата, щом влетях с пълна скорост на паркинга на яхтклуба.

Той почистваше полепналите раковини по дъното на една извадена на сушата лодка. Когато ме видя, най-напред изглеждаше объркан, после щастлив, накрая бесен. Зарязах колата на паркинга и се втурнах към него. Той ми обърна гръб и започна още по-ожесточено да стърже раковините.

— Кейлъб, слава богу — едва успях да изпъхтя, останала без дъх. После му протегнах листовете хартия, които отмъкнах от мазето. — Просто няма да повярваш какво стана току-що…

— Цялата си вир-вода — отбеляза той, без да ме поглежда.

— Знам, точно за това искам да ти разкажа. Допреди малко бях у Бети и…

— Престани, Ванеса.

Така и направих.

Той отпусна дългата метална грапа и ме погледна.

— Как можа да го направиш? — попита тихо. — След всичко, което преживяхте двамата, след всичко, което се случи това лято… — Той заби поглед в гумените си ботуши. — И през ум не би ми минало, че си способна на такова нещо.

Раздялата със Саймън.

— Кейлъб, повярвай ми, не исках, но трябваше да го направя.

— Честно? — Това не беше въпрос.

— Да. — Пристъпих към него. — Много е сложно. Някой ден ще ти разкажа всичко, обещавам, но точно сега…

— Квантовата физика е сложна. Сложно е да предвидиш повратностите в настроението на капитан Монти. — Той замълча. — Но да се чукаш с някакъв нещастник от вашето училище, когато Саймън като луд обикаля да те търси и е толкова притеснен, че не може името си да каже… — Той поклати глава. — Това ми се вижда доста просто.

— Кейлъб — започнах пребледняла, а краката ми се вдървиха, — не знам какво си чул, но ти се кълна, че не съм…

— „С. С. Бостончанин“ говори ли ти нещо?

Спомних си спасителния пояс на яхтата на бащата на Паркър.

— Да — прошушнах.

— Саймън те е видял там. В леглото, с някакво момче. Когато си се опитала да му се обадиш, той цяла нощ обикаля като луд да те търси. Най-после открил колата ти на паркинга на „Фар“ и като не си отговаряла на мобилния, решил, че нещо лошо е станало, затова се качил на яхтата.

— Но аз не съм… Ние не сме…

— Така ли? — Той извади телефона си, натисна някакъв бутон и ми го подаде. — Ами за това какво ще кажеш? Напомня ли ти нещо?

Не бях способна и думичка да обеля, дори да знаех какво да кажа.

Чувствах се напълно парализирана от снимката, на която лежа върху Паркър на брега на реката. Същата от сайта на „Хрътките“ но сега под нея имаше нов текст.

„Паркър Кинг показва на съученичката си от завършващия випуск в «Хоторн» Ванеса Сандс какво е да живееш като светски лъв.“

Глава 24

Следващият понеделник, вече в Бостън, за първи път в живота си избягах от училище. Събудих се рано, изчаках татко да отиде да си вземе душ и разбих ключалката на неговата дървена кутия. После, вече облечена, казах на мама, че имам ранна среща с госпожица Мълиган и напуснах къщата, преди татко да е излязъл от банята. Отбих се до пощата, където се усмихвах и гуках на младия сортировач на писма, докато не ми каза онова, което исках да знам, след това смених два автобуса, отдалечавайки се от центъра на града. Попитах за посоката поне десетина пъти и почти толкова често обърквах пътя, докато най-накрая не се озовах пред тясна постройка от червени тухли в най-източния край на южен Бостън.

Сверих адреса в ръката си с ръждясалите табелки с номера, окачени на вратата. Пощенската кутия, отбелязана на гърба на картичката с ресторанта на Бети, се намираше на „Четвърта улица“ 134. Очевидно бях стигнала на правилното място, стига да нямаше повече от една „Четвърта улица“.

Тръгнах нагоре по оронените стъпала. На последното се обърнах наляво и зърнах късче синьо-зелена вода между покривите. Поех дълбоко соления въздух и го задържах известно време в дробовете си, преди да издишам. Все още с опънати нерви, но поне малко поуспокоена, вдигнах ръка и почуках. Няколко секунди по-късно вратата се открехна с няколко сантиметра и веднага след това се затръшна.

Почаках, но тя не се отвори повече. Почуках пак, този път по-силно.

— Моля те — извиках през затворената врата, — знам, че не искаш да ме виждаш, но нямаше да съм тук, ако не беше важно.

Никакъв отговор. Почуках отново, после се надвесих през металния парапет, за да надзърна през прозореца. През прозрачната бяла завеса зърнах висока фигура насред полупразната стая. Стоеше с гръб към мен, едната ръка опряна на полицата над камината, другата — притисната към гърдите. Раменете й рязко се движеха нагоре-надолу, сякаш едва си поемаше въздух.

— Моля те — опитах да извикам, но гласът ми секна, докато чуках по прозореца. — Имам нужда от помощта ти.

Тя вдигна глава, но не понечи да тръгне към вратата. Помислих, че се кани да остане така — да слуша, без да дава знак, че ме е чула, затова се огледах дали има някой наблизо, който може да дочуе думите ми. Нямаше нужда да ме кани вътре, но и аз нямаше да тръгна, преди да излея всичко онова, заради което съм дошла.

— Здравей, Ванеса.

Обърнах се рязко. Докато се оглеждах за нежелани свидетели, тя беше отворила вратата.

— Вила? — попитах колебливо, защото не бях сигурна, че това наистина е тя. Видях я само веднъж в кафенето, когато носеше торбест панталон и провиснала широка риза, а косата й беше прибрана под бейзболна шапка, чиято козирка почти скриваше лицето. Сега беше облечена в тъмни джинси, мека копринена блуза и дълго до глезените кашмирено манто с цвят слонова кост. Дългата бяла коса беше прибрана на гърба с панделка. Сините й очи изпъкваха на фона на меките гънки по кадифената кожа.

— Толкова си красива — казах.

Тя се усмихна бегло и нерешително.

— Искаш ли да влезеш?

Отвори широко вратата. Докато минавах покрай нея, си помислих, че ми изглежда някак позната, и то не защото вече сме се срещали. Преди да се сетя къде още бих могла да съм я виждала, тя с жест ме покани да седна.