Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

— Не разбираш ли? — с презрение каза накрая. — Нея не я е грижа за теб. Изобщо. Ти си просто заместител, запълваш празнината, оставена от мъртвата й сестра.

Джъстин.

Тихичко ахнах, когато нейното име просветна в главата ми. Произнесе го Бети, но не гласно, а само в мислите ми.

С широко отворени очи наблюдавах как оставя телефона край себе си. Продължи да гледа през прозореца. Стоях вледенена, преценявайки дали да се поддам на инстинкта да избягам далече оттук. Преди да реша, тя отметна глава назад… и издаде един-единствен, пронизителен звук.

Залепих се за стената като блъсната от приливна вълна, стиснала очи и запушила уши, но звукът се усилваше, сякаш неговият източник беше вътре, а не извън главата ми. Когато опитах да погледна, сребриста светлина, по-ослепителна и от слънцето, ме принуди да затворя отново очи. Запрепъвах се по коридора, ослепяла и оглушала, подтиквана от страха и невидима сила, която ме блъскаше напред. Налучквайки къде започват стълбите, свалих ръка от едното си ухо, за да намеря пипнешком парапета. Пръстите ми напипаха нещо твърдо. Не можех да видя дали наистина са перилата, но въпреки това се вкопчих в тях и събрах последни сили, за да се спусна надолу.

Почти тичешком, препъвайки се, заслизах по стълбите, а звукът и светлината отслабваха с всяка крачка. Телефонът ми избръмча, когато стигнах площадката на първия етаж и аз забавих ход, за да го измъкна от джоба. Очите ми бяха твърде замъглени, за да различа буквите и цифрите върху малкия екран. Примигнах бързо и погледът ми се проясни, колкото да видя огледалото, което висеше на стената срещу основата на стълбището.

В него беше отразен нисък плешив човек, който се прокрадваше към мен с оголени зъби и вдигната над главата брадва.

— Оливър, какво…

Разнесе се силно изпукване, когато дръжката на брадвата срещна главата ми.

Ослепителната сребърна светлина угасна.

Следващото нещо, което усетих, беше водата. Солена и прохладна, тя ми подейства толкова добре, та чак след известно време осъзнах, че не плувам в океана, а съм потопена в нещо като импровизирана вана. Тъпото пулсиране в тила ми припомни какво се беше случило, а овързаният врат, китки и глезени потвърдиха, че още не е приключило. Направих опит да седна, вдигайки глава и опъвайки силно въжето, с което бях овързана. То обаче не поддаде.

Без да движа глава, погледнах надясно, после наляво. Разпознах сложната шарка от дивана на Бети, мокрото кадифе от завесите в дневната, дебелия мъх на килима от стаята на Зара. Дървеният сандък беше сглобен и подплатен с вещи от къщата на Бети. Над себе си забелязах главата на Оливър, който наблюдаваше скалата на термометъра, записваше данните за температурата в някаква книга, после го пусна обратно във водата; гладкият тесен уред се хлъзна във водата, гъделичкайки ме по крака.

„Всичко е наред… Ти си добре… Ако искаше да те убие, не би те затворил на място, където а чувстваш по-силна.“

Колкото и да е невероятно, аз за първи път се опитвах да приспя страховете си чрез истината. Вярно, Оливър ме удари така, че загубих съзнание, завързал ме е и, както установих чак сега, е съблякъл всичките ми дрехи. Но въпреки че бях затворена на място, откъдето не можех да се измъкна, аз се чувствах добре. Ако Оливър искаше да ме убие, той просто щеше да удари с другата страна на брадвата, или пък щеше да ме затвори на някое сухо място, лишавайки ме от вода.

Леко окуражена, отново опитах да се освободя. Оказа се, че въжето е тънко, но много здраво. Когато напънах с всички сили, то съвсем леко се отпусна.

Но и това беше някакво начало. Опъвах и отпусках, опъвах и отпусках, като внимавах да не развълнувам водата и да привлека вниманието на Оливър. Най-накрая успях да раздвижа лявата си ръка и да докосна стената на дървената вана. Започнах да проучвам с пръсти повърхността, почти благодарейки на Оливър за неумелата ръчна изработка. Дървото беше неравно, с назъбени краища. Открих един остър ръб и извих китки, докато въжето не опря в него. Започнах да движа овързаните си ръце нагоре и надолу, като по ръба на трион.

— Ванеса Сандс.

Замръзнах на място. Оливър отново стоеше над мен, записвайки нещо в книгата си. Гласът му беше приглушен, говореше тихо и неясно, сякаш на себе си.

— Казаха, че ще е трудно да те заловя. Казаха, че няма да дойдеш по своя воля.

Насилих се да не трепна, когато потопи ръка във водата и притисна два пръста към вътрешната страна на дясната ми китка. Подържа ги там няколко секунди, очевидно измервайки пулса ми, после дръпна ръка и я отри о ризата си.

— Или са в грешка, или са подценили моята Бети. — Той се изкиска и си записа още нещо. — Това на тяхно място никога не бих го направил.

Притваряйки очи, си спомних как през лятото Оливър разкри пред нас тримата със Саймън и Кейлъб чувствата си към Бети и ни разказа историята на тяхната връзка. Говореше за Бети толкова трогателно, с такова благоговение, та веднага ни стана ясно, че не би се спрял пред нищо заради нея… Очевидно това включваше дори похищение на най-добрата приятелка на внучката й.

Но защо Бети правеше всичко това, след като през лятото ни помогна да надвием сирените? Защо така настоятелно убеждаваше Пейдж да се трансформира? Защо желаеше да обрече своята внучка на живот, белязан от жажда и болка? И защо й трябваше да ме държи в плен? Дали не се притесняваше, че ще опитам да спра Пейдж?

А като изключим Бети, кои бяха онези „те“, за които говореше Оливър?

Няколко минути по-късно вече имах поне един отговор. Продължих да търкам, докато тънкото въже не изплющя под водата, после използвах свободната ръка, за да развържа и другата. Щом освободих и врата си, се плъзнах надолу в дървената вана, докато не стигнах глезените. Вече свободна, бавно седнах, подавайки над водата само глава.

В стаята имаше най-малко още петнайсет дървени сандъка като моя, може и повече. Бяха направени с парчета от съсечената мебелировка и накъсаните килими и ми напомниха за ковчези в погребален дом, с тази разлика, че онези — или онова — вътре в тях бяха още живи. Показваше го бълбукането, което се разнасяше из — предполагам — мазето на Бети, подобно на пещера с хлъзгавия си под и каменните стени. Звукът от бълбукането беше ритмичен, сякаш някой диша под вода.

Оливър беше в другия край на помещението и седеше с гръб към мен пред метална маса. Явно записваше нещо в книгата си. Отдясно на него имаше лаптоп, на чийто екран се виждаше сайтът на „Уинтър Харбър Херълд“. Присвих очи и успях да разчета водещото заглавие.

„Дълбини или умри“. Името на лодката, която видях от яхтата на Паркър миналия уикенд. Не беше ли споменал Саймън, че гмуркачи са открили телата на мъртви жени в ледената гробница? Дали Гордън Йентц и Ник Лексингтън не бяха тези гмуркачи?

Предчувствието ми подсказваше, че съм на прав път. Когато видях какво е разпиляно върху влажния под около писалището, вече бях сигурна, че е така.

Там имаше десетки статии, някои от „Херълд“, но повечето от „Бостън глоуб“. Много от тях бях изучила внимателно и аз: за катастрофата с автобуса; за студентите, открити във водата при летището; за Колин Милтън Купър, който скочил от моста „Лонгфелоу“ и се самоубил. Имаше принтирани имейли и много снимки — близки планове на жертвите и на много други познати лица.

Като например Пейдж, която чете на пейка в парка. Паркър, който си играе с айпода в техномаркет в Бойлстън. Саймън, застанал до будка за вестници, втренчен в картата на Бостън.

Аз как пия вода. Как си вея на лицето. Как си вдигам качулката на якето. Как тичам през парка към лятната естрада.

Следили са ни през цялото време. Ходили са по петите ни. Не знаех защо и как, но бях сигурна в това. Най-вече защото между статиите и снимките се виждаше дебел албум с позлатени корици… същият като този, в който Зара и Рейна отбелязваха завоеванията си.

Трябваше да се махна някак оттук. Час по-скоро. Огледах помещението и с облекчение забелязах дрехите си, прилежно сгънати върху последното стъпало на тясното стълбище. Отгоре върху купчината лежеше мобилният ми телефон, а червената светлина за нови съобщения мигаше.

Оливър продължаваше да пише, тананикайки тихо със затворена уста. Стиснах с две ръце ръба на дървената вана и бавно се изправих на колене. Изчаках няколко секунди с присвита между раменете глава. Щом се уверих, че Оливър не е чул раздвижването, заглушено от останалите шумове в помещението, се надигнах приведена във ваната. От едната страна имаше ниско метално столче; измъкнах се от водата и на пръсти стъпих върху него, потрепвайки при всяка капчица вода, която падаше върху каменния под.

Трепереща, продължих към стълбите, превита на две и притискайки с ръце голите си гърди. През цялото време не откъсвах поглед от Оливър, но той беше погълнат от записките, които водеше в книгата. Когато наближих разпилените по пода листа, спрях. Изчаках бълбукането в мазето да се засили, приближих и внимателно събрах от пода колкото може повече хартия, преди шумът да утихне. После продължих, поглеждайки крадешком в дървените вани, покрай които минавах.

Не разпознах нито една от спящите жени. Сирените в нощта, когато заливът замръзна, бяха красиви като Рейна и Зара. Всички имаха високи и стройни фигури, с топла бронзова кожа и дълга гъста коса; телата им бяха загорели от слънцето и излъчваха здраве. Но тези жени тук бяха различни — кожата на някои беше бледа, на други — синкава. Имаха мършави и крехки тела. Дишането им беше неестествено забавено. Реших, че две от тях са направо мъртви и се наведох, за да се уверя, но забелязах водата леко да се вълнува от дишането им.