„Пейдж е в интензивното на Обществената болница. Засега е добре. Не съм сигурна за себе си обаче.“

Натиснах „Изпрати“, затворих капачето на телефона и се отпуснах на пейката, докато главата ми не опря дървените пречки. Наблюдавах светлините на линейките, докато клепачите ми така натежаха, че не можех повече да си държа очите отворени. Далечните гласове на разговарящи хора, шумът на преминаващи коли, звукът от клаксоните постепенно затихнаха, докато не настъпи пълна тишина.

Изглежда, съм заспала дълбоко, защото следващото нещо, което помня, беше някой, седнал на пейката до мен. Ръката му обгръщаше раменете ми и ме притискаше към тялото му, а бузата ми лежеше върху топлите му гърди. Инстинктивно плъзнах ръка през кръста му и останах така.

Чувствах се по-добре. По-спокойна. Главата ми се беше избистрила. Усещах жажда, но тя не беше по-силна от жаждата след обикновена дрямка.

Разбира се, ако разсъждавах, вместо да се поддавам на чувствата, щях да разбера колко неестествено би било да съм спала на пейката цели три часа — времето, необходимо на Саймън да стигне с колата от Мейн дотук. Два часа, ако не броим ограниченията на скоростта. Щях да се досетя, че мама не би ме оставила на студа толкова дълго, особено в сегашната й роля на хладнокръвен лидер.

Аз обаче не разсъждавах. Защото се чувствах толкова щастлива, че той е тук.

— Благодаря, че дойде — прошепнах.

— Благодаря ти, че ме повика при себе си — отговори той, обгръщайки талията ми със свободната си ръка.

Отворих очи. Без да помръдвам, погледнах ръката му, забелязвайки кафявото сако и протритите ръкавели. Сведох очи надолу към тротоара и видях мръсните кецове „Конвърс“.

Саймън не носеше кецове.

Паркър имаше такива.

Прекалено изтощена да набирам номера, на който да изпратя съобщението преди малко, просто го бях пуснала като отговор на получен по-рано есемес. Най-вероятно съм объркала някое от съобщенията на Паркър с тези на Саймън.

— От какво имаш нужда — произнесе той тихо близо до ухото ми. — Да ти донеса ли нещо?

„Върви си. Моля те, върви си и ме остави сама.“

Но не го казах на глас. Дори не се отдръпнах; тялото не ми се подчиняваше. Вместо това, въпреки волята ми, се притисна още по-силно към неговото, а желанието да бъда с Паркър заглуши тревогата в главата ми.

Докато прегръдката на Паркър ставаше все по-настойчива, аз си мислех за Саймън. Обичах го. Повече от всичко и от всеки друг. Когато бяхме заедно с него, се чувствах много по-цялостна, отколкото ако бяхме разделени.

За моя изненада обаче и с Паркър се чувствах почти по същия начин.

Глава 23

Пейдж щеше да се оправи. Чувстваше се изключително слаба и трябваше да остане в болницата под наблюдение, но лекарите казаха, че до няколко дни ще може да се прибере у дома. Ходех при нея сутрин, по обед и след училище, като често оставах дори след определеното за свиждане време, докато сестрите не ме изгонеха. Тя беше твърде отпаднала, затова не говорехме много, а когато го правехме, се придържахме към леки и безопасни теми, като предаванията по телевизора, който висеше над долния край на леглото й, например. Щеше ми се да разбера защо го е направила, но не исках да я разстройвам или да я карам да се почувства още по-зле. Тя и сама щеше да ми каже, когато е готова. Аз бях нейна приятелка и щях да чакам колкото време е необходимо.

Това обаче не значеше, че няма да търся отговорите другаде. Ето защо следващата събота станах още преди зазоряване, оставих на мама и татко бележка, че имам извънредни часове цял ден и тръгнах за Уинтър Харбър.

Не беше минала и седмица, откакто пренощувах на яхтата на Паркър, но докато шофирах през града имах чувството, че не съм била там с месеци. Дърветата сега бяха почти голи, а довчера пъстрите им листа бяха станали кафяви и покриваха земята. Небето сивееше, слънцето беше скрито зад ниските облаци. Останали без занимание между лятото и ски сезона, туристите се бяха прибрали по домовете си, опразвайки улиците и магазините. Никога не бях идвала в Уинтър Харбър по това време на годината и се изненадах колко пуст и самотен изглежда градът.

Жадна за компанията на други хора, аз се отправих право към ресторанта на Бети. Но и той сега изглеждаше различно. Тюркоазната му фасада сякаш беше загубила цвета си, а боята по нея се ронеше и лющеше. Дългата веранда се беше продънила в средата и от парапета, който я опасваше по цялата дължина, липсваха поне десетина дървени пречки. Няколко от кепенците лежаха паднали на земята, а останалите бяха изпочупени и разкривени. Цялата сграда изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган, който я е поразил фатално, така че нямаше надежда да бъде възстановена отново.

Но като се имат предвид внезапните мимолетни бури през лятото, може и наистина да е било така.

Паркирах колата и поех през тревата към стълбите на верандата. През шестте часа, докато шофирах насам, бях намислила какво да кажа, но преди да натисна звънеца се забавих, за да си го преговоря отново.

— Какво правиш тук?

Дръпнах се рязко и се вкопчих в парапета, за да не се изтърколя по стълбите. Оливър беше отворил вратата съвсем неочаквано. Изглеждаше гневен и тъкмо щях да му се извиня, че идвам без предизвестие, когато той продължи да говори.

— Не казаха, че идваш. — Очите му, вперени някъде зад гърба ми, трескаво се местеха. — Не казаха, че идваш и нямам свободна стая за теб.

— Всичко е наред. — Последвах го, когато той рязко ми обърна гръб и забърза навътре. — На никого не съм казвала, че ще идвам и няма да остана дълго. Просто исках да кажа на Бети как е Пейдж.

Той внезапно спря и се обърна. Очите му продължаваха да бягат насам-натам, но не спираха нито на мен, нито на друго нещо в стаята. Стоеше прегърбен, сякаш усещаше тежестта на огромен невидим товар. Устните му бяха отпуснати и долната висеше над брадичката.

— Бети е добре — каза. — И няма нужда от помощта ти. Хората най-накрая трябва да престанат да се притесняват за нея и да се съсредоточат върху по-важни неща.

Хокаше ме. Опитах се да му напомня защо съм тук, но той ми обърна гръб, преди да съм отворила уста. Закуцука през дневната към кухнята, мърморейки под нос и подръпвайки слуховия си апарат. Спрях в очакване да се върне, но скоро дочух меко отдалечено прищракване, сякаш на затваряща се врата, а гласът му заглъхна.

Не усещах жажда като през последните дни, но сега устата ми пресъхна и гърлото ми се стегна. Изкуших се да последвам Оливър, но май беше по-добре да поговоря с Бети насаме, а сега ми се отваряше идеален случай. Поех към стълбището, преди краката ми да са отказали, и извадих мобилния си телефон от джоба на джинсите. Започнах бързо да пиша.

„Саймън, знам, че си ми бесен и не те виня, но нещо става в УХ и трябва да поговорим. Обади се. Моля те.“

Изпратих съобщението в мига, преди коляното ми да се удари в нещо твърдо. Отскочих назад и прехапах устни от болка. Чак тогава, за първи път, откакто влязох в къщата, се огледах.

Завесите лежаха на купчина под прозорците, а плътната им материя се беше превърнала в парцали. Старият протрит килим беше нарязан на големи безформени парчета. Диванът и столовете лежаха преобърнати на пода, с изтърбушена тапицерия и откъртени крака. Масичката за кафе беше напълно изпотрошена. Близо до мястото, където стоеше обикновено, в твърдия дървен под беше забита брадва.

„Сигурно сменят мебелировката… Най-после са решили да подновят фасона на старата къща.“

Самозалъгвах се през цялото време, докато изкачвах стълбите и вървях по коридора.

„Бети имаше съвсем сериозна причина да не идва в болницата на посещение при Пейдж… Самата тя не се чувства добре, а може Оливър да е бил зает и да не е могъл да я докара…“

Спрях пред вратата на Бети, поех си дълбоко въздух и направих усилие да се съсредоточа. Вдигнах ръка, готова да почукам, но я задържах, когато видях, че вратата е леко открехната. Бети стоеше пред остъклената стена с гръб към мен. Държеше телефон до ухото си и слушаше напрегнато. Бутнах вратата, открехвайки я с още няколко сантиметра, и приближих, колкото да чувам, но без да влизам в стаята.

— Няма нужда да се извиняваш, скъпа моя — каза Бети с мек и успокоителен глас. — Ти направи, каквото е по силите ти. Следващия път ще се справиш по-добре.

Следващият път? Какъв следващ път? Дали говореше с някой от ресторанта? Може би се опитваше да го управлява от разстояние.

— Няколко седмици? — Гласът на Бети стана твърд. Тя изопна гръб. — Не намирам това за добра идея. Както говорихме миналия уикенд, няма никакво време за губене.

Видях как се вкопчи в рамката на прозореца със свободната си ръка. Пръстите й стискаха дървото толкова силно, че първо станаха морави, после побеляха.

— Разбирам, че си притеснена — това е голяма промяна. Но няма за какво да се безпокоиш. Ще се почувстваш отмаляла веднага след това, но после, с течение на времето и като се упражняваш, ще станеш по-силна отвсякога.

Сдържах дъха си.

— Не искаш ли да посрещнеш съдбата, която ти е предопределена? И отново да станеш част от семейството — твоето семейство?

Последва още една дълга пауза. Докато слушаше, Бети леко поклащаше глава, напомняйки ми трепкащите очи на Оливър.