Осем портативни печки стояха подредени в широк кръг, а кабелите им бяха включени в три отделни разклонителя. В средата на кръга на камара бяха струпани завивките и чаршафите от леглото и, както ми се стори, цялото съдържание на шкафа за спално бельо: стари одеяла, вълнени завивки и даже кърпите за гости. Насред това гнездо имаше скупчени възглавници — от леглото и от шкафа — и пластмасова кана за вода. Възглавниците бяха пухкави, сякаш никой не ги е докосвал, откакто са сложени на пода, а в каната имаше вода догоре. Иначе стаята изглеждаше както обикновено, само с едно изключение.

Пейдж я нямаше.

Изтрих с ръкав потта от лицето си, после отново се втурнах по коридора. Минах през моята стая, надявайки се Пейдж да ме чака вътре, но и тя се оказа празна.

На втория етаж имаше само още една стая — банята. Бавно тръгнах натам; силите най-накрая ме напуснаха, пък и се страхувах какво мога да открия вътре. Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше светлина, но чух шум от течаща вода, сякаш някой се кани да си вземе вана.

Веднъж вече бях заварила Пейдж във ваната. Тогава тя беше бременна и болна. Все още неузряло, тялото й не беше способно да даде живот на онова, което растеше вътре в него. Вместо да я заведат на лекар, Рейна и Зара се грижеха за нея у тях, принуждавайки я да пие с литри солена океанска вода и да се кисне в гореща вана. Те също бяха край нея в деня, когато надзърнах през открехнатата врата на банята, и мълчаливо държаха бледата й трепереща ръка.

Докато отивах към банята, си представих отново нейното сгърчено и потрепващо тяло. Спомних си звуците, които издаваше — нещо между стенание и писък — не бях чувала нищо подобно дотогава. Представих си очите й, нейните красиви сребристосини очи, сияйно устремени към тавана, сякаш гледат в нищото и в същото време виждат всичко. И се помолих да не ме чака същата гледка и сега зад затворената врата.

Почуках веднъж. Втори път. Три пъти.

— Пейдж, Ванеса съм. Мога ли да вляза? — Притиснах ухо към вратата и се ослушах. Отвътре не се чуваше нищо друго, освен непрекъснатият звук на течаща вода. — Дано — прошепнах, стискайки кръглата дръжка, — само дано е добре…

Както и стаята, банята се осветяваше само от една слаба лампа. Но и нейната светлина беше достатъчна, за да разбера, че Пейдж не беше добре. И че съм закъсняла.

Безжизненото й тяло лежеше потопено под водата, а върху корема, ръцете и краката й имаше тежки железни тежести за задържане на вратите. Кожата й беше бледа, а устните — синкави. Водата шуртеше в препълнената вана и караше косата й да се вие около подпухналото лице.

Върху порцелановата лавица по дължината на ваната бяха наредени кутии готварска сол. Малка бяла книга бавно се носеше над плочките на наводнения под, а златните букви върху корицата просветваха на мъждивата светлина.

Цялата се вцепених, когато погледът ми попадна върху краткия надпис на френски.

„La vie en rose“.

Дневникът на Зара.

* * *

Чакалнята на болницата миришеше на разлят и засъхнал алкохол и пържени картофки. Противната воня не помагаше кой знае колко на кипналия ми стомах, който се бунтуваше от момента, когато преди четиридесет и пет минути отворих вратата на банята.

— Трябва да хапнеш нещо. — Мама сложи ръка на коляното ми.

— Не съм гладна — казах.

— Потиш се и цялата трепериш. Храната ще ти помогне.

Не отговорих. От другия край на чакалнята едно момиченце ме наблюдаваше с любопитни очи. Направих усилие да й се усмихна, но несполучливият ми опит само я накара да зарови лице в пуловера на майка си.

— Салата — обяви мама и стана на крака. — Ще ти донеса салата и ще се обадя на баща ти.

— През последните пет минути му се обади дванайсет пъти — възразих слабо.

— И ще продължавам да му звъня, докато не вдигне телефона.

Решителността й заслужаваше възхищение… А също и невъзмутимото й спокойствие. Нямах много ясен спомен какво стана, след като намерих Пейдж. Помня, че пищях, докато я вадех от ваната, както и неясния образ на мама, която беше дошла. Нищо повече. А сега се бяхме озовали някак в чакалнята на болницата. Докторите бяха с Пейдж. Изглежда, в мига, когато съм изкрещяла, мама е излязла от своето полусънно състояние, в което се намираше напоследък, и се беше върнала към реалността по същия начин, както я напусна.

Това си беше същинско чудо, доколкото чудесата изобщо са възможни, но то не ми направи впечатление.

Когато мама хлътна в асансьора, станах и потътрих крака към рецепцията.

— Извинете — започнах, облягайки се на гишето за опора, — има ли някакви новини за Пейдж…?

— Марчанд — рецепционистката Барбара, възрастна жена с бухнала руса коса, ме погледна над очилата с обсипани с изкуствени диаманти рамки. — Помня името от предишните дванайсет пъти, когато питахте за нея.

Явно не само мама показваше решителност в този момент.

— Държи се — каза Барбара. — Все още е в критично състояние, но се държи.

— Благодаря. Нали ще ми кажете, ако състоянието й се промени?

Тя прекръсти сърцето си в знак, че се кълне.

— Но не бих имала нищо против и ако междувременно решите пак да попитате.

Тъкмо щях да се отдалеча от гишето, когато тя отново заговори.

— Вие добре ли сте? Виждате ми се малко нестабилна.

— Добре съм — отговорих и махнах с ръка. — Благодаря, все пак.

Канех се да се върна обратно при наредените в квадрат столове, когато момиченцето, което отпреди ме наблюдаваше, видя да приближавам, притисна се към майка си и прошепна:

— Ето я пак тази жена. Какво й е?

Давах си сметка, че трябва да свикна с този въпрос, защото оттук нататък до края на живота ми нищо нямаше да е наред. Но сега беше още рано за това. Наведох глава, така че косата да скрие лицето ми, минах покрай столовете и се понесох към автоматичните врати колкото ме държаха краката. Навън се смесих с пушачите и с разтревожените семейства, които разпитваха по телефона роднините си за тяхното състояние. Стоварих се върху една празна пейка до входа на спешното отделение.

„Пейдж е добре. Тук е само за преглед. Скоро той ще приключи и двете ще се приберем у дома да гледаме филми, както всяка вечер.“

Докато се самозалъгвах, кръвта потече по-бързо по вените ми и главата ми се замая. Уплашена, че ще припадна, преди да съм свършила още едно важно нещо, аз отворих мобилния телефон, стиснах очи и се съсредоточих в дишането си. Когато прецених, че мога да изрека онова, което се налагаше да кажа, без да се разплача, отворих очи и набрах номера.

Телефонният секретар се включи на второто позвъняване. Поколебах се дали да не затворя и да позвъня отново по-късно, но накрая оставих съобщение. Реших, че изобщо не се знае в какво състояние ще съм по-късно.

— Здравей, Бети. Ванеса е. Звъня заради Пейдж. Случи се… злополука.

Поредната лъжа. Колкото и да бях зашеметена, все пак успях да вдигна от наводнения под дневника на Зара. В болничната чакалня, докато мама ходеше да звъни на татко, успях да разчета прилежните, но размазани от водата бележки на Пейдж. Макар и с неочакван резултат, тя беше действала умишлено. Пуснала водата, напълнила ваната със сол, затиснала тялото си с тежести. Давала си е сметка какво прави.

Опитвала се е да стане една от тях. Една от нас. Можех единствено да правя догадки защо това не е проработило — не се беше потопила в естествено солена вода.

— В момента е в интензивното на Обществената болница — продължих бързо. — Все още не се знае какво става с нея, но предполагам, че ще искаш да я видиш. Дали Оливър ще може да те докара дотук?

Оставих адреса и затворих. На няколко метра от мен една линейка влетя през входа на спешното отделение. Погледът ми се закова в мигащите сигнални светлини. Между техните проблясвания си представих лицето на Джъстин.

Толкова ми липсваше. Особено в този момент, но и във всяка секунда от деня, дори когато не мислех съзнателно за нея. Липсваше ми усмивката й, звукът на нейния смях, способността й да преобразява всяко неблагополучие в нещо хубаво. Липсваха ми нашите срещи в коридора сутрин, когато е още сънена и кисела, за да поздрави с добро утро. Липсваха ми нашите разговори вечер — за мама и за татко, за училището и момчетата, докато не се почувствах толкова уморена, че заспивах, без да се притеснявам от тъмното. Понякога, когато така ми липсваше, че едва можех да дишам, си представях как просто е заминала за известно време и ще се върне отново, щом е готова за това.

Ако сега загубя и Пейдж, помислих си, сигурно вече не бих могла да дишам.

Сълзите напълниха очите ми и почувствах внезапна нужда някой да ми каже, че всичко отново ще бъде наред. А ако това е невъзможно, то поне до мен да има някой, когото обичам и който ме обича; който ще ме накара да говоря, дори когато нямам желание; който просто би седял до мен на тази пейка, докато се почувствам достатъчно силна, за да стана от нея.

Имах нужда от Саймън.

Започнах да му пиша съобщение, а пръстите ми сякаш сами се движеха. Сълзите се търкаляха по бузите ми и нови бликаха на тяхно място, като ми пречеха да виждам малкия дисплей на телефона. Съобщението беше съвсем кратко и той щеше да разбере за какво го моля, дори да не го казвах ясно.