След като вдигнахме на крак охраната на училището, двамата с Паркър цял час разговаряхме с полицаите. Той се опита да ме убеди да тръгна, преди да са пристигнали, за да ми спести горчивите последици, но аз отказах. Така или иначе, през повечето време говореше той, но аз държах да потвърдя, че сме били заедно, когато сме открили тялото. Кажеше ли, че е бил сам, полицията можеше да го заподозре, а аз не бих го позволила.

Имаше и друга причина да остана. Докато Паркър обясняваше случилото се на баща си и на директора О’Хеър, които изглеждаха много по-загрижени как да преодолеят лошата слава за училището след такова произшествие, отколкото заради факта, че току-що един представител на колеж е починал по време на презентацията, аз излязох навън под предлог да се обадя на родителите си.

Явно охраната на „Хоторн“ и хората от бостънската полиция се бяха договорили предварително, защото извън пределите на училището животът си течеше постарому. Представянето на колежите беше приключило, а завършващи и набиращите кандидати се бяха пръснали на малки групички по стълбите и тротоара; хората на колежите се уговаряха къде да отидат за ранна вечеря, а учениците се опитваха да ги подслушат, та после уж случайно да се натъкнат на тях. По всичко личеше, че представа нямат какво се случва в другия край на сградата. Около задния вход нямаше никакво движение, освен няколкото изостанали първокурсници.

Тъкмо се канех да се върна обратно вътре и да издебна някой от полицаите, докато е сам, когато една бяла камионетка привлече вниманието ми. Подаваше се наполовина от тесния вход за доставки на няколко метра от задната врата на сградата. От двете страни със синьо беше написано „ПЕКАРНА КАЛЪНИ“, а върху таблото се виждаше изключена сигнална лампа. Когато наближих, долових припукването на радиостанция и приглушени мъжки гласове. Камионетката заемаше почти цялата алея и не ми позволяваше да видя какво става от другата страна, но въпреки това успях да зърна червени лекарски чанти и носилка.

— Да не се загуби?

Подскочих при звука на женския глас. Стоеше точно зад мен, облечена в тъмен панталон и бяла престилка на пекар и носеше три бутилки минерална вода, които очевидно беше купила току-що от близкото кафене. Изпод ревера на престилката й се подаваше табелка с надпис „Обществена служба за спешна медицинска помощ“. Забелязала, че погледът ми се задържа на нея, тя побърза да закопчае горното копче с едната ръка.

— Не — отвърнах прекалено оживено, кимайки към камионетката. — Просто съм гладна. Имате ли кифлички?

— Оттатък улицата има хлебарница.

— Да, но там кифличките са отпреди няколко часа. А вашите сигурно току-що са извадени от фурната.

Тя бавно ме огледа с подозрение. После явно прецени, че съм просто досадна, а не заплаха, и ме подмина.

— Това е частен вход. По-добре не се навъртай наоколо.

Стоях на две крачки от алеята, затова продължих малко по-нататък по тротоара. После извадих една книга от раницата си, опрях се на стената и си придадох вид, че чета, докато чакам някого. Всеки път, щом чуех стъпки по алеята или пък вратата на камионетката да се отваря, надзъртах иззад ъгъла. Следващият служител от бърза помощ, когото видях, също беше жена, следвана от възрастен, очевидно женен мъж.

Четвъртият обаче се оказа обещаващ. Беше млад, вероятно в началото на двайсетте, а на левия му безименен пръст не се виждаше халка.

— Извинете! — извиках, сменяйки книгата с тетрадка и химикалка.

— Казвай! — Горната половина на тялото му оставаше скрита зад отворената врата на камионетката, докато търсеше нещо на предната седалка до шофьора.

Изчаках да се уверя, че наоколо няма никой друг, преди да се реша да изляза на алеята. Той приключи с онова, което правеше в камионетката, измъкна се навън и затвори вратата.

— Здрасти! — Хвърлих му нещо като дружелюбна и приканваща усмивка.

Отначало това проработи — той отвърна на усмивката ми и дори направи крачка към мен. После обаче сви устни, като си спомни къде се намира.

— Нямаш работа тук — каза.

— Но аз точно вас чаках.

Тъкмо се канеше да ми обърне гръб, но се забави.

— Мен ли?

— Правя проучване за една статия. В „Глоуб“. — Това си беше чиста лъжа, но поне не носех училищната униформа.

Той видимо продължаваше да се колебае, но поне спря, за да ме изслуша.

— На каква тема?

— Необичайни смъртни случаи в околността — специален материал за Хелоуин. Досетих се, че като един от най-добрите екипи на Бърза помощ в Бостън трябва да сте видели доста необикновени неща.

Това беше още по-голяма лъжа. Той също носеше престилка от пекарната и за разлика от жената, с която първо разговарях, табелката на Бърза помощ не се виждаше. Тогава първото подозрително нещо можеше да е откъде знам, че е в екипа на Бърза помощ. Очаквах пак да ме скастрят.

Но това не се случи.

— Наистина е така — отговори той, очевидно поласкан. Облегна се на камионетката и кръстоса ръце на гърдите. — Наистина ли си репортер?

Дъхът ми секна.

— Прекалено си красива, за да седиш по цял ден зад компютъра и да пишеш.

Кокетно се засмях. Това съвсем го разтопи и той веднага взе да изрежда различни случаи на убийства, самоубийства и комбинация между двете. Преструвах се, че си водя бележки, като от време на време му се усмихвах и пристъпвах още по-близо към него. Нито един от тези разкази обаче не се отнасяше за последните смъртни случаи в града, затова реших леко да му подскажа.

— Ами момчето, което скочи от моста преди няколко седмици? — казах. — Онова, дето беше оставило предсмъртна бележка и балон.

— О, в това нямаше нищо необичайно. Гаджето му го зарязало и той не могъл да преживее без нея. — Мъжът ми смигна. — Съвсем разбираемо, щом става дума за момичета.

Стомахът ми се сви.

— И не са открили нищо… необичайно… при него, когато е бил намерен? Никакви странни следи, или изражение, например.

— Не, доколкото си спомням.

— А какво ще кажете за злополуката с автобуса с атлетите от Бостънския университет? И там ли нямаше нищо необичайно?

Той поклати глава.

— Откриха и последните четирима, които се смятаха за безследно изчезнали, а останалите се възстановяват доста бързо в болницата. Тъжна история, но и в нея няма нищо необикновено.

Пристъпих още една крачка към него и сложих ръка на рамото му.

— Дочух, че при определени обстоятелства хората умират с разтеглени в усмивка устни. Все едно са били много щастливи в последния си час. Да сте попадали напоследък на такива жертви?

— Сега, като го спомена, се сещам, че оня, дето скочи от моста, не изглеждал чак толкова нещастен, когато са го открили. — Той погледна предпазливо през рамо и се надвеси към мен. — Само между нас да си остане, но някакъв току-що се е удавил в баровския басейн на това училище. Когато го извадили, бил ухилен като Чешърския котарак20.

Той отскочи назад, когато някъде зад него се хлопна врата. Погледнах над рамото му и видях първата жена от Бърза помощ да идва към нас.

— Много благодаря — казах, отстъпвайки назад. — Страшно ми помогнахте.

— Чакай — тръгна след мен той. — Как се казваш? Как мога да…?

Жената от Бърза помощ го хвана за ръкава. Докато тя настояваше да разбере какво ми е казал, аз се обърнах и побягнах.

Препуснах покрай училището, пресякох улицата и хукнах през парка. Докато слаломирах между разхождащите се хора и детските колички, се опитах да проумея онова, което току-що научих. Стигнах нашата къща, останала почти без дъх, и изкачих стълбите като прескачах по две наведнъж.

— Божичко! — възкликна мама, когато нахлух във фоайето. Тя беше в дневната и ровеше из кашоните, струпани там. Хвърлих поглед към нея, а тя държеше две черни шапки. — Какво ще кажеш, стават ли за костюмите? За теб и…

— Извинявай — промъкнах се покрай нея, целувайки я набързо по бузата, — но сега не мога да говоря. Татко още ли е в кабинета си?

— На работа е. Почувства се по-добре и реши да отиде за лекциите следобед.

Това ми прозвуча като поредната лъжа, измислена в името на нейното спокойствие, но точно сега не можех да направя нищо по въпроса. Изтичах през стаята, след това нагоре по стълбите и хукнах по коридора.

— Пейдж! — извиках, тропайки по вратата на стаята й. — Знам, че искаше да останеш сама и съжалявам, задето те безпокоя, но…

Замълчах, когато вратата се открехна под ударите ми и отвътре ме лъхна горещ въздух.

— Пейдж! — Пристъпих в стаята. Там беше тъмно и единствената светлина идваше от старата нощна лампа на стената над писалището. — Добре ли си?

Тя не отговори. Помислих, че е заспала, но въпреки това исках да говоря с нея и приближих на пръсти леглото. Заопипвах в тъмното около възглавницата, надявайки се полекичка да я събудя, галейки косата й. Дланта ми докосна леко възглавницата… но главата й не беше върху нея. Продължих опипом да търся по цялото легло. Освен Пейдж, завивките и чаршафите също липсваха.

Върнах се обратно в горната част на леглото и включих малката лампа на нощното шкафче. На слабата светлина забелязах, че беше напълно опразнено. Капаците на прозорците бяха затворени, а завесите плътно покриваха стъклата. Това ми се стори странно, но още по-странно се оказа онова, което видях в средата на стаята.