Аз. Когато бях извикала името му и бях развалила магията.

Само че Паркър не ме обичаше колкото Саймън… както Саймън ме беше обичал. Даже не бях сигурна дали изобщо ме харесва толкова много. Затова гласът ми нямаше да има същото въздействие върху него.

Въпреки всичко трябваше да опитам.

— Паркър!

Никаква реакция.

— Паркър!

Нищо. Той склони глава, когато тя вдигна лице към него и остана така, докато се целуваха.

Започнах да удрям с юмруци по стъклото. Заблъсках още по-силно, когато тя му помогна да си свали сакото и измъкна тениската през главата му. Той се плъзна през ръба на басейна във водата при нея, а аз обърнах гръб на вратата и се втурнах през коридора. Отворих почетната витрина с всички купи, грамоти и медали. После започнах да мятам трофеите един след друг по вратата на басейна.

След третото попадение вратата се пропука. Един златен медал довърши работата, разпилявайки късчета стъкло от двете страни на вратата.

— Спри! — изкрещях, тичайки през счупените стъкла. Промуших ръка през дупката и взех да опипвам за дръжката от другата страна. — Стой далече от него!

Ръката ми трепереше и пръстите ми се хлъзгаха по ключалката. Все още се опитвах да стисна здраво бравата, когато една ръка — по-едра и с по-широка длан — внимателно стисна рамото ми.

— Ванеса! — каза Паркър.

Извърнах рязко глава. През мъглата на болката и страха все пак си дадох сметка, че зелените му очи са тревожно присвити, а нейните… кафяви очи са ококорени от шока.

— Джорджия? — смотолевих.

Момичето, с което Паркър допреди малко се натискаше, стоеше на няколко крачки зад него мокро, треперещо, притискайки пареото към гърдите си. За първи път зърнах лицето й и бях стъписана, че очите й не са сребристосини и изобщо не изглежда така, както си бях представяла.

Главата ми продължаваше да пулсира, но това момиче не беше Зара. Оказа се Джорджия Винсънт, умна и красива първокурсничка, която учеше в същото крило като мен и която… явно имаше нещо за Паркър.

— Да? — Тя хвърли смутен поглед към него.

— Съжалявам — опитах се да побягна. — Мислех, че си… помислих, че той…

— Всичко е наред — спокойно каза Паркър. — Нали всички са добре.

Усетих ръката си, която продължаваше да виси в дупката на счупеното стъкло, уморена и натежала. Исках да я измъкна и с малкото останали ми сили да хукна по коридора, да избягам далече от сградата, но пръстите на Паркър засилиха хватката си около рамото ми и не ми позволиха.

— Всъщност аз никак не съм добре — обади се Джорджия. — Какво беше това, Ванеса? Какво ти става пък на теб?

— Нищо — казах, но дори аз не си повярвах. — Просто… те взех за някой друг.

— Сигурно за някой убиец с брадва. — Тя протегна напред двете си ръце, откривайки така голото си тяло. — Я ме погледни. Къде ли съм я скрила?

Забих поглед в пода.

— Все едно. Отивам да се подсуша и да се облека. — Тя замълча. Когато отново заговори, гласът й вече беше по-мек, флиртуващ. — Идваш ли с мен?

— Едва ли — отговори Паркър.

Босите й стъпала зашляпаха по плочките на пода, когато побягна от нас. Изчаках да чуя вратата на съблекалнята да се отваря и после да се затваря, преди да се реша да погледна Паркър.

— Съжалявам — казах.

— Вече го каза. А не трябва. Отърва ме от нещо, за което щях да съжалявам в секундата, в която го направя.

— Първо виках и удрях по вратата. — Сякаш този факт можеше да промени положението.

— Басейнът е точно до крилото по английски. Стъклото е звуконепроницаемо.

Очите му се задържаха на моите. Разкъсвах се между желанието да отклоня поглед и да потъна в неговия. За добро или лошо, болката в ръката ми реши вместо мен.

— Извинявай… Може ли?

Той сведе очи към ръката си, после веднага отпусна пръсти, сякаш се изненада, че те все още стискат рамото ми.

Отстъпих назад и под подметките ми захрущя счупено стъкло.

— Трябва да вървя. Искам да кажа, да намери някой, който да почисти всичко тук.

— Недей.

Спрях.

— Онова все още върви, нали? — попита Паркър. — Говоря за срещата с представителите на колежите.

Кимнах.

— Тогава защо просто не поседим тук? Иначе едва ли ще се отървем от ония костюмари, които сигурно вече обикалят из коридорите да ни търсят. — Той кимна към дупката във вратата. — Все пак съм склонен да рискувам, ако и ти си тук.

Е, ето ме тук. Отчасти защото той ме помоли, отчасти защото това ми даваше шанс да обясня странното си поведение, без да навлизам в подробности. Но най-вече защото бях съвсем пресъхнала. Съмнявах се, че мога да се добера обратно до салона, без да припадна по пътя.

Когато не помръднах, той отключи вратата, отвори я и подаде ръка, за да ми помогне да мина през натрошените стъкла по пода от другата страна.

Последвах го покрай басейна до дрехите му, които още лежаха на купчина. Навлече тениската и ми подаде сакото. Благодарих му, но не го взех и той го метна на плочките, после продължи към най-дълбокия край на басейна.

— Целият е твой! — извика Джорджия, вече напълно облечена и забързана към изхода на закрития басейн. — И, между другото, изобщо не е толкова страхотен, колкото го представят.

Той спря в подножието на кулата за скокове. Следвайки го по петите, вдигнах въпросително вежди.

— Първият неудовлетворен клиент? — попитах.

— Представа нямам. — Той криво ми се усмихна. — Още чакам отзивите от предишния.

Зарадвах се, че тръгна нагоре по стълбата, за да не види пламналото ми лице. Странно, въпреки смущаващото подмятане, усетих слаб прилив на енергия. Започна от пръстите на краката и постепенно се разля по вените из цялото ми тяло. Това ми стигаше, за да хвана металните перила и да тръгна нагоре след него.

В мига, когато стъпих на второто стъпало, си спомних очите на Саймън. За миг ръката ми сякаш прилепна о студения метал и аз се поколебах дали да не се върна обратно.

— Има едно момиче — подметна през рамо Паркър.

Усетих втора вълна. От нея по кожата ми пробягаха тръпки и аз продължих нагоре.

— Помниш ли оня ден в клуба по водно поло, когато ме попита дали се срещам с някого?

— Да. — Опитах се да се съсредоточа в изкачването. Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв крак.

— Е, тогава излъгах. А може и да не съм. Технически погледнато. Нали познаваш Амелия Хатауей?

— Естествено — отвърнах, благодарна, че не спомена как съм ги шпионирала в библиотеката преди няколко седмици.

— Свалката стана на едно парти в края на лятото и тогава си мислех, че нищо друго не ме интересува. Излизахме няколко пъти и колкото повече хлътвах, толкова повече усещах, че не е взаимно.

— Лошо. — Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв крак.

— Така е. След като тя ми каза, че не чувства същото като мен, вече ми стана все едно какво правя и с кого го правя. — Той хвана парапета на върха на кулата и се прехвърли на площадката. — Досега.

Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв…

Спрях с ръце върху перилата, а ръцете на Паркър — върху моите. Хвърлих един поглед надолу и като видях колко високо над водата се намирам, се оставих да изтегли и мен на площадката. Застанахме лице в лице, телата ни бяха на сантиметри едно от друго, а пръстите ни — едни върху други на парапета. Дъхът ми би трябвало да секне от ужас при комбинацията от неговата близост, дългогодишния ми страх от високо и това, че стоях на двайсет метра над басейна, но аз се чувствах изненадващо спокойна. Силна.

Това чувство още повече се усили, когато Паркър заговори.

— Не знам какво си помисли, че става тук — тихо каза той. — Но съм сигурен, че беше разтревожена за мен. Каквото и да е било, според теб бях в опасност и ти искаше да ми помогнеш. Също като оная нощ в залива… Нали?

Преглътнах и кимнах с глава, вперила поглед през рамото му във водата долу.

— Никой не се е грижил за мен така досега, Ванеса. Не съм сигурен защо го правиш, но ми харесва…

— Паркър. — Гласът ми беше станал шепот.

— Не, моля те, нека го кажа, преди да съм се разколебал. Двамата не се познаваме много добре, но бих искал…

— Паркър.

Той млъкна. Пръстите му стиснаха моите, докато се извръщаше да проследи погледа ми.

Надвеси се през перилата.

— Това да не е…? Не ти ли прилича на…?

— Да — отвърнах и сълзи напълниха очите ми.

Беше Мат Харисън. Онзи, който набираше бъдещи студенти за „Бейтс“. Лежеше по гръб върху водата и се носеше към центъра на басейна.

Докато Паркър махаше и го викаше, очаквайки онзи да му отговори, аз паднах на колене, осъзнала, че отговор няма да дойде.

Защото Мат Харисън беше мъртъв.

И се усмихваше така, сякаш никога не е бил по-щастлив.

Глава 22