— Той губи — успокоих я. — Тия училища така са се вкопчили в старомодните си традиции, че не си дават сметка какво пропускаш.

— Е, аз и не мисля, че съм изгубила кой знае какво. Само дето се изморих. Смятам да се мерна пред наблюдаващите и да се прибера по-рано вкъщи.

— Искаш ли да дойда с теб? Може да си вземем нещо за хапване, или пък да гледаме филм.

— Благодаря, но ще преживея няколко часа и сама. — Тя явно забеляза сянката на тревога, преминала през лицето ми, и добави: — Добре съм. Честно. Просто искам да сложа в ред някои неща. Колежът например. Моето бъдеще. Все такива работи.

— Ясно — отстъпих, все още неубедена. — Ще се обадиш ли, ако промениш решението си?

— Непременно.

Проследих я с очи как изчезва в тълпата, после продължих да обикалям. Щом стигнах високото табло със залепени образи на петима студенти, които гордо показваха дипломите си от университетите от Масачузетс и Уорчестър, се шмугнах между него и стената. Свлякох се на пода, отпуснах глава, докато не опря хладната облицовка на стената, и затворих очи.

— Изглежда, предпочиташ в този момент да си у дома под завивките — произнесе мек глас.

Погледнах вляво и забелязах момиче, не по-голямо от мен, което седеше на пода на няколко крачки. Използваше за прикритие кадифената завеса, която единият от колежите беше включил в декорацията по представянето си, и притискаше колене към гърдите.

— Навалицата не е моята стихия — казах.

— И за мен също. Тук съм само за да не загубя работата си.

Отлепих глава от стената. Изглеждаше много по-елегантна от всички други ученици в сиви вълнени костюми и перли, въпреки че закръглените й бузи пламтяха, русата й коса беше вързана на разхлабена конска опашка, а около очите й имаше черни точици, сякаш ръката й е треперела, докато е нанасяла спиралата. Трябва да беше на деветнайсет. Двайсет най-много.

— Работата ли? — попитах.

— Работя за… — Тя се поколеба, преди да приклекне и да надзърне иззад завесата; когато явно прецени, че теренът е чист, се надигна, колкото да измине късото разстояние между двете, и допълни: — … „Дартмут“. — После седна до мен.

Пред очите ми се мерна отговорът на Джъстин на въпроса за есето за кандидатстване, онзи, който потвърждаваше най-големите страхове на мама — че по-голямата й дъщеря, нейната единствена дъщеря, няма намерение да кандидатства в колеж.

Не знам… Но и ти също не знаеш…

— Аз съм от консултантите на колежа — продължи момичето, повявайки си с една ръка. — Завърших „Дартмут“. Когато се дипломирах миналата пролет, не знаех какво искам да правя оттук нататък — училището е незаменимо, докато ни научи как да мислим, но не предлага никакви лекции по въпроса как да оцелеем в реалния свят.

— Я гледай, значи вече си завършила колежа?

— Знам, че изглеждам на дванайсет. Всъщност съм на двайсет — гимназията също завърших преди връстниците си. Това е една от причините да не знам какво да правя със себе си. Въобразявах си, че живея на високи обороти и така не успях да помисля какво искам да правя с живота си.

— А когато размисли, реши, че призванието ти е да бъдеш консултант — попитах, искрено заинтригувана. Сред всички аргументи, с които в „Хоторн“ ни убеждаваха да продължим учението си в някой от колежите на Бръшляновата лига, не се споменаваше да останем на работа там след завършването.

— Родителите ми така решиха. Перспективата да се върна у дома и да живея с тях, докато реша какво да правя, ги разтревожи. Решиха, че ще се хвана на работа в Старбъкс, за да убия времето, и до края на живота си ще разбивам мляко на пяна.

— А това е техният най-страшен кошмар, така ли? — предположих.

— Нещо такова. Но както се оказа, работата на такава позиция в колежа не е точно за мен. — Тя отново надзърна към салона, преди да продължи. — От мен се очаква да уговарям всичките тези ученици да продължат в „Дартмут“ и да ги убеждавам колко велик колеж е това. Но мен ме бива повече в преподаването, не в социалния живот. Просто това не ми е стихията.

— Поне в момента се справяш много добре.

Тя хапеше непрекъснато долната си устна, докато говореше, но сега се отпусна и се усмихна.

— Аз съм Алисън Сийфърд, а ти си…

— Също толкова запалена по социалните контакти, колкото си и ти. — Не исках да й казвам името си, в случай, че госпожица Мълиган вече е успяла да разкаже историята ми на всички, които набират студенти за колежите.

— Ясно. Е, нямам представа какви са твоите планове, но „Дартмут“ наистина е чудесно училище. Страхотен кампус, гарантирано ниво на преподаване, професори, спечелили престижни награди. И невероятно отзивчиви колеги.

Изглеждаше толкова мила, че се изкуших да й кажа за слабостта на мама към „Дартмут“, но не знаех как да го направя, без да предизвикам нови въпроси.

— Благодаря за информацията — казах вместо това. — Непременно ще я имам предвид.

— Страхотно. — Тя си пое дълбоко въздух и се поотпусна. — Сега май ще трябва да се измъкна оттук. Все пак ми беше много приятно да срещна някой, който подпира стената като мен. В училище като това не се срещат много такива хора. Ако имаш някакви въпроси за „Дартмут“, или изобщо за колежа, непременно ми пиши по мейла. — Тя извади визитка от джоба на сакото си и ми я подаде. — Ставам страхотна, когато съм зад компютъра.

Чак когато тя си тръгна и останах сама, разгледах лъскавия зелен герб на визитката и си дадох сметка какво всъщност съм казала.

Непременно ще го имам предвид. Сякаш това изобщо беше вариант за мен.

За първи път се почувствах по-скоро разочарована, че няма да продължа образованието си в колеж, отколкото просто изплашена заради причините, поради които това беше невъзможно. Усещането беше толкова потискащо и напълно безсмислено, че се измъкнах иззад таблото със снимките на дипломантите и се отправих към изхода на салона. Ако Пейдж още не се е прибрала, може би ще я убедя да дойде с мен на кино.

Точно бях стигнала средата на салона, когато внезапна болка разцепи главата ми. Започна между очите и продължи назад към тила, сякаш свредел проби челото ми, мина през мозъка и излезе през черепа отзад. Стиснах уста да не извикам и се опрях на стената. Болката ме заслепи и аз се изкуших да затворя очи, но някак успях да ги задържа отворени. Макар и да не се намирах в центъра на салона, все още някой, който погледне насам, можеше да ме види; не исках да предизвиквам тревога, докато бялата светлина ме заслепява.

Най-накрая след няколко секунди тя наистина отслабна. Точно навреме, за да видя как Паркър следва някакво момиче по коридора.

Тръгнах след тях, поглеждайки през рамо. В другия край на салона бащата на Паркър продължаваше да говори с човека, който набира студенти за „Принстън“, сякаш всичко е наред; сякаш Паркър току-що се беше оттеглил, за да даде възможност на баща си да сключи сделката.

Независимо от това обаче ставаше нещо много тревожно. Защото и друг път бях изпитвала такава болка. И знаех какво означава тя.

Зара беше тук.

Втурнах се навън през вратата на салона. Завъртях рязко глава наляво и надясно, но коридорът беше пуст. Вече ги нямаше. Опитах да доловя мислите й, да почувствам присъствието й, но единственото, което стигаше до слуха ми, беше жуженето от разговорите в салона. Усещах само болката, която продължаваше да пулсира, макар и по-слабо, в главата ми.

Използвайки болката за ориентация, тръгнах към централния вход на училището, защото предполагах, че Зара ще иска да отведе Паркър по-далече, където няма свидетели. Болката първо утихна, после пак се изостри. Когато стана по-поносима, ускорих крачка, но малко след това тя отново се усили и ме накара да спра. На два пъти сякаш напълно изчезна, затова се връщах обратно и вместо наляво, този път завивах надясно. Накрая стана силна и постоянна и аз спрях.

Чувствах се толкова нервна и ужасена, че ми трябваше секунда да осъзная накъде ме насочва болката.

Към закрития басейн.

През стъклената врата видях как Паркър си събува обувките и чорапите, навива панталона до колене и сяда на ръба на плувния басейн с олимпийски размери. Зара не се виждаше никъде наоколо и за един кратък миг си помислих — надявах се — че го е оставила на мира. Но щом той потопи крака във водата, тя се показа откъм съблекалнята на момичетата, облечена в черен бански и увита с прозрачно черно парео. Тъмната коса се спускаше по гърба и от двете страни на лицето, прикривайки блестящите сребристи очи, които — бях сигурна в това — гледат право в него. Тя докосна рамото на Паркър, увери се, че той се наслаждава на присъствието й, после бавно развърза пареото и го остави да се плъзне в краката й.

Болката в тила се засили и се спусна надолу по гръбнака. Опитах се да отворя вратата, но дръжката не поддаде. Тя беше заключила отвътре.

Отворих уста да извикам, но се отказах, когато я видях да се потапя във водата с гръб към мен. После се обърна към него и сложи ръце на плочките от двете страни на бедрата му. Тялото му закриваше нейното лице, но аз знаех, че сребърните й очи са едновременно студени и примамващи; розовите й устни са подканящо открехнати и главата й е срамежливо склонена на една страна.

Сигурна бях, че изглежда точно така, както беше съблазнявала Кейлъб, а после Саймън в гората. Сега красотата й беше като махало на илюзионист, което хипнотизира само с едно движение. По-късно Саймън ми каза колко могъщо е било въздействието на силата й върху него и кое е успяло да го изтръгне от примката й.