Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

— Ти имаш ли някакви особени дарби?

— Дарби ли? — повторих.

Мъжът размаха чашата за шампанско, пълна с искрящ сайдер.

— Като да свириш на акордеон, например, да бълваш пламъци, или нещо такова, което да не е вписано в документите ти за кандидатстване, но да те отделя от хилядите останали кандидати за колеж с отлични оценки и куп извънкласни занимания?

„Мога да дишам под вода. И да прикова вниманието на всеки мъж, само като вляза в стаята. По същия начин всяко момиче автоматично става мой враг.“

— Едва ли — казах.

— Ами семейството? Да не би чичо ти да е известен актьор? Или пък някой от вторите ти братовчеди да е олимпийски шампион по стрелба? За нас, в „Колгейт“19, твоето семейство е и наше семейство, тъй че, ако роднините ти имат изключителни постижения в някоя област, определено трябва да ни кажеш.

„Жените от моето семейство убиват мъже заради едната спортна страст. Това ще ми даде ли предимство сред останалите кандидати?“

— Всички те са съвсем обикновени хора — отговорих, подавайки му празната си чаша за вода. — Ще бъдете ли така любезен…

Той засия при молбата ми, взе чашата и заотстъпва заднешком към масата с напитките.

— Да не избягаш някъде! Още не съм ти казал как „Колгейт“ може да направи живота ти…

Знам, редно беше да го предупредя, че ще се блъсне в сервитьора. Но като не го направих, си спечелих двайсетина секунди, докато се препъваше и попиваше разлетия по ревера му сок. Възползвах се, за да се отправя към противоположния край на помещението.

— Ванеса! — провикна се женски глас зад мен.

Погледнах през рамо и видях госпожица Мълиган да ситни подире ми, вдигнала синьото флагче на „Йейл“ над главата си. Зад нея вървеше представител на колежа с костюм на тънко райе и дръзка червена вратовръзка, чиято задача бе да убеждава кандидатите за колеж да изберат тяхното учебно заведение. Той вече се беше ухилил широко, което ме накара още повече да ускоря крачка. Прикривайки се зад групичките ученици, тръгнах на зигзаг из преобразения физкултурен салон. Докато стигна полупразната част, отредена за държавните училища, които „Хоторн“ благоволяваше да включи в забавата заради неколцината си стипендианти, госпожица Мълиган и човекът на „Йейл“ явно се бяха отказали от преследването и си проправяха път към председателя на випуска на завършващите.

Извадих бутилката с вода от раницата си и отпих. Не се чувствах добре след вчерашния разговор с баща ми, когато му разказах всичко научено за семейство Марчанд, за събитията от последното лято и му показах статиите от сайта на „Уинтър Харбър Херълд“ за доказателство. Казах му също, че съм наследила дарбите на Шарлот, като обаче пропуснах някои възлови детайли — моето участие в замръзването на залива, например, и колко променливо е психическото ми състояние оттогава насам. Но дори и без тези подробности разговорът ни продължи часове. Излязох от неговия кабинет изтощена и толкова жадна, колкото не се бях чувствала от седмици насам. Щях да пропусна днешната обща среща между представители на различните колежи и горните класове, ако не беше задължителна за всички завършващи; не ми се искаше да привличам нежелано внимание, като нарушавам правилата и си докарвам неприятности.

Освен това срещата ми даваше основателен претекст да отсъствам от нас още няколко часа. Тук ми беше страшно неловко и неуютно, но все пак беше за предпочитане пред това да се върна при мама, която продължаваше да изучава старите ни семейни любителски записи, или при баща ми, който си взе почивен ден и се затвори в кабинета си.

Скитах из салона, внимавайки да стоя по-далече от покритите с първокачествен лен и украсени с огромни букети маси. Инструктираха ни да разчупим задължителния за такива случаи дрескод, така че събитието да прилича повече на „безалкохолен коктейл“ и съучениците ми се бяха възползвали да облекат най-шикозните си дизайнерски дрешки. Момичетата си бяха придали артистичен вид с тесни прави поли, копринени блузи и високи токчета; момчетата приличаха на стажанти от „Уолстрийт“ с тъмните си костюми и лъскави вратовръзки.

На тоя фон нямах желание да се набивам още повече на очи с пола от униформата на „Хоторн“ и яке с качулка. В усилието да остана невидима, най-накрая се спрях на черен панталон, черно поло и черни обувки с равна подметка. Вместо обичайната конска опашка разпуснах косата си, за да мога да се крия зад нея, когато се наложи.

Докато обикалях насам-натам, забелязах само още един ученик, който беше положил същите усилия като мен за външния си вид. Носеше джинси, измачкана бежова тениска и кафяво спортно сако, което барабар с кожените кръпки на лактите и протритите маншети беше много по-модерно от класиката. Чифт мърляви кецове „Конвърс“ завършваха тоалета. Притежателят му стоеше в компанията на двама възрастни мъже, които разговаряха така, сякаш него изобщо го нямаше.

Като го видях да гледа с празен поглед в нищото, разбрах, че Паркър се е отнесъл някъде много надалече.

— Свършена съм.

Солената вода, която току-що бях погълнала, изригна обратно в гърлото ми.

— Извинявай! — Пейдж започна да ме тупа по гърба, докато се давех. — Махнах ти, докато си проправях път насам. Мислех, че си ме видяла.

С усилие преглътнах водата.

— Какво става с твоя списък?

Тя ми подаде тетрадката си. Всеки един от десетките колежи, за които искаше да научи нещо повече, бяха зачертани с по една категорична дебела червена линия.

— Всички те са или прекалено големи, или прекалено малки, твърде скъпи, или недостъпни за кандидатстване. Определено не ставам за нито един от тях. — Тя отпусна ръце. — Човекът от „Амхърст“ ме попита какъв спорт упражнявам и щом казах, че плувам за удоволствие, се извини заради важен телефонен разговор, но вместо това отиде право на масата с напитки и сандвичи.