Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

Той ме погледна и посегна към ръката ми. После обаче явно размисли, облегна се назад и отпусна ръка върху облегалката на стола.

— Преди да съм казал нещо, трябва да знаеш, че си обичана, Ванеса. От самото ти раждане те обожавахме. И когато двамата с Шарлот взехме това решение, направихме го единствено за твоето добро.

— Ясно…

Той понечи да каже нещо, но стисна устни. После пак се опита да заговори. След всичките тези години сигурно не знаеше как да започне.

— Шарлот не ми каза, че е бременна. Разбрах го случайно, когато я срещнах в супера, докато бях в Уинтър Харбър един уикенд през есента, за да работя по книгата си.

Неговата книга. По онова време сигурно все още е била само една.

— Тя първо се опита да избяга от магазина, без да поговорим. После, когато я засякох на паркинга, ми каза, че друг е бащата. Но очите й я издадоха. — Той замълча, вперил поглед някъде зад мен. — Очите й бяха… необикновени.

Това и аз го знаех отлично.

— Какво стана след това? — настоях, преди да съм се разколебала.

— Опита се да ме отблъсне. Не й позволих. Казах й, че въпреки… положението, в което се намираме и с което никак не се гордея… и независимо от болката, която това ще причини на съпругата ми, не бих могъл да създам дете и след това да изчезна. Настоях да бъда част от всичко, да й помогна, дори ако помощта ми се изразява само във финансова подкрепа и виждане веднъж годишно.

Настръхнах. Колкото и да ме беше разочаровал, все още не можех да си представя живота без моя Голям бащица.

— Ако зависеше единствено от мен — продължи тихо той, забелязал реакцията ми, — щях да бъда с теб много по-често. Някак щяхме да се споразумеем. Но тя не искаше това.

— А какво искаше?

— Отначало не много. През цялата бременност от време на време ми пращаше писма в службата, за да ми каже какво е състоянието й. Писа ми и когато ти се роди. Заминах за Уинтър Харбър в деня, в който получих писмото и тогава те видях за първи път. — Той се усмихна. — Беше най-красивото бебе, което някога съм виждал.

— И мама все още нищо не знаеше, така ли? — побързах да попитам, претупвайки вълнуващия момент, който бяха преживели двамата с Шарлот.

Той сведе глава и усмивката му угасна.

— Не, по това време още не знаеше. Запазихме тайната близо година.

Спомних си отново кутиите в мазето и обяснението на мама, че е подарила дрешките, с които съм била изписана от родилния дом.

— Какво стана после?

С бавно движение, сякаш печелеше време да обмисли дали постъпва правилно, той се извърна към библиотеката до писалището. Избута настрана купчина стари речници и зад тях се показа проста дървена кутия. Извади от джоба на жилетката си малка връзка ключове, отключи кутията и бръкна вътре.

— После получих това — каза.

Едва дишайки, поех от него пощенската картичка. Представляваше живописна гледка на Уинтър Харбър през есента, когато листата греят в ярките оттенъци на червеното, оранжевото и жълтото. Ресторантът на Бети се виждаше на преден план. Зад него, обрамчен от дърветата, под следобедното слънце блещукаше заливът.

Очите ми се приковаха в ресторанта на Бети. Той беше един от запазените знаци на Уинтър Харбър, но всеки магазин в града продаваше картички с десетина подобни изгледи: фарът, скалистите склонове, които се спускат стръмно към океана, поляните с диви цветя. Шарлот обаче беше избрала точно тази. Дали го е направила нарочно? Може би се е надявала, че някога ще видя картичката и тя ще ми подскаже нещо?

С треперещи пръсти обърнах картичката. С времето синьото мастило беше избеляло. Някои от думите бяха размазани, сякаш картичката се е намокрила. Почеркът беше дребен, педантичен, като че се опитваше да потуши емоцията на написаното.

— Само това ли е? — попитах. — Тя просто си е тръгнала?

— Опита се. За щастие имаше малък бизнес и беше оставила на служителите си телефон за връзка, на който да я открият в случай на нужда. Когато отидох, за да опитам да я спра, успях да омая нейните хора с някакви тривиалности от Емерсън18 и те й се обадиха. Тя ми затвори, но полицията в Уинтър Харбър откри адреса по телефонния номер. Намерих ви в малък апартамент в Монреал.

— Ходил си чак до Канада?

— Не можех да изоставя единствената следа, с която разполагах. Освен това се притеснявах, че съм я подплашил с обаждането си и тя пак ще се премести.

Докато си го представях как прекосява Ню Ингланд и пресича границата, се почувствах странно развълнувана. Значи го е било грижа за нас. Макар неговите подбуди преди и след раждането ми на моменти да изглеждаха малко объркани… все пак вярвах, че винаги го е било грижа за мен.

— Когато открих Шарлот — продължи той, — тя ме изправи пред избор. Или да се върна и повече никога да не ви видя, или да те взема със себе си, за да те отгледам тук, в Бостън. Според нея второто беше по-добрият вариант за теб. Тя обаче каза, че не ме е молила за това, защото не е искала да разбие семейството ми. Когато й казах, че с теб семейството ми ще е още по-пълно, тя се съгласи да те даде. Единственото й условие беше повече никога да не те вижда, защото не би могла да понесе болката от повторна раздяла.

— Това ли беше единственият ти избор? — попитах. — Ами съвместно попечителство?

— Не, само един от двата варианта, за които ти казах. Тя обикновено не беше толкова категорична, но по този въпрос ми даде ясно да разбера, че нямам друг избор. Обясни, че го прави заради твоята безопасност — не само заради твоето щастие или благополучие, но и заради твоята безопасност. И аз й повярвах. Предположих, че сигурно има бивш приятел и се страхува той да не направи нещо опасно, ако разбере за нас. За теб. — Той ме загледа настоятелно, докато не отвърнах на погледа му. — Единственото по-страшно нещо от това да не те видя никога вече през живота си, беше опасността нещо да се случи с теб. Нещо, от което няма да мога да те предпазя.

— И тогава ме взе със себе си. — Отместих поглед към старите речници, заставяйки се да не плача.

— Така направих. — Той замълча. — И двамата с теб познаваме майка ти… Жаклин… С нея невинаги е лесно. Но, Ванеса, тя се влюби в теб още от пръв поглед. Естествено, между нас имаше скандал, когато й казах за теб и Шарлот след заминаването ви от Уинтър Харбър, и тя ме изгони от къщи за седмица. Но колкото и да е била ядосана или разочарована от мен, това никога не е било насочено срещу теб. Когато й казах, че имаш нужда от истински дом, тя направи всичко възможно да ти го осигури.

— Просто така? — прошепнах.

— Просто така.

Когато го каза толкова естествено, сякаш се подразбираше от само себе си, вече знаех, че е истина.

— Ами Джъстин?

— По това време тя нямаше и две годинки. Нямаше как да помни първата година от твоя живот, дори ти да беше живяла с нас от самото начало.

— А Шарлот?

— Тя се върна в Уинтър Харбър. — Погледът му спря на картичката, която продължавах да стискам. — Седмица по-късно стана пожар. В нейното магазинче, посред нощ.

Видях устните му да треперят. Изкуших се да го прегърна, но устоях.

— Представа нямам защо е била там толкова късно — продължи той. — Никой друг не е имало. Най-вероятно е заспала, защото така и не се е обадила на 911. Когато случаен минувач видял дима над дърветата и се обадил на службите, вече било твърде късно. Сградата, заедно с Шарлот в нея, била сравнена със земята.

Почувствах тъпа болка в гърдите, сякаш сърцето ми се свиваше от състрадание. Вече знаех какво се е случило, но когато го чух от Големия бащица и почувствах неговата мъка, то стана много по-истинско.

— Няколко месеца по-късно — продължи татко, посягайки отново към дървената кутия — получих ново съобщение.

Взех картичката от ръката му. Пожълтяла, със захабени краища. Почеркът приличаше на този от първата картичка, но беше много по-широк, с повече разстояние между буквите.