Сетих се за имейлите в пощата на баща ми и инициалите на човека, с когото си кореспондираше всеки ден.

В. Б. Д. Дали „В“-то не беше за Вила?

Когато изчезнаха така внезапно, не ми оставаше друго, освен цял ден да премислям обвинението си. След часовете Пейдж остана за консултация по математика, а аз се прибрах вкъщи, решена да разбера онова, което са крили от мен в продължение на седемнайсет години и което едва ли щяха някога да ми кажат, ако не бях разкрила част от истината сама.

— Баща ми в кабинета си ли е? — Затръшнах вратата след себе и запратих раницата на дивана. През открехнатата врата на трапезарията видях мама да седи начело на масата. — Трябва да поговоря с него.

Никакъв отговор.

— Мамо! — Тъкмо бях готова да се втурна към противоположния край на къщата, когато нещо в нейната поза ме възпря. Гърбът й беше изопнат като дъска, а главата — напълно неподвижна.

Тръгнах към нея, а равновесието, което едва успях да си върна през деня, рухна. Дали тя знаеше за лъжата на баща ми и къде е бил сутринта… Научила ли беше нещо повече от мен?

— Мамо! — повиках я отново, заставайки зад нея.

Все още никаква реакция. Тя стоеше като прикована от картината върху екрана на малкия телевизор пред себе си. Надвесих се напред, за да видя по-добре какво гледа, и опрях ръка върху рамото й.

— Ванеса! — подскочи тя. — Не се промъквай така зад мен!

Изправих се, притиснала ръце към гърдите, където сърцето ми биеше като полудяло.

— Не съм се промъкнала. Първо затръшнах вратата. После два пъти те повиках. Но ти нищо не чу.

— О! — По лицето й се изписа объркване. Но то веднага изчезна и тя засия насреща ми.

— Днес свърших чудесна работа. Погледни само. — Тя посочи телевизора и аз чак сега забелязах, че това е портативен DVD плейър. — Разпознаваш ли някого?

— Джордж Клуни? — опитах се да налучкам, присвивайки очи.

— Запази си ласкателствата за баща ти.

— Това татко ли е? — Мъжът с тъмната коса изглеждаше твърде млад, за да ми е баща. Освен това носеше пелерина и имаше вампирски зъби.

— И аз. И ти. И още много наши приятели.

Домашно видео. Ако се съди по вида на баща ми — пък и по нашия с мама — беше най-малко отпреди петнайсет години.

Мама премести плейъра на масата.

— В Кеймбридж има едно място, където прехвърлят записите от касети върху DVD. Открих в мазето цяла купчина с наши стари видеозаписи и дадох да ги конвертират.

— Страхотно — поздравих я, надявайки се това да се окаже стъпка напред. Нищо чудно старите записи с Джъстин да й помогнат да приеме нейната загуба и да я накара да говори спокойно за нея.

— Тогава ти прохождаше и сигурно едва ли си спомняш, но години наред двамата с баща ти правехме най-страхотните маскаради в тая част на Бостън.

— И защо спряхте да ги правите? — попитах.

— Работата ми стана по-напрегната. Вие двете пораснахте. Но сестра ти винаги е обичала тия маскаради и те й липсваха, когато вече не ги правехме. — Тя замълча, после се обърна с грейнало лице към мен. — Помислих си, че ще е забавно, ако тая година пак си направим маскарад. Ти, разбира се, може да поканиш Саймън и когото още искаш. Същото важи и за Пейдж.

Ето какво било, значи. Мама не се връщаше назад в миналото, за да приеме по-леко настоящето, а се опитваше да го възкреси.

Чувствах се прекалено разтревожена и без това, за да се притесня от споменаването на Саймън.

— Не мисля, че е добра идея.

Тя ме погледна.

— Защо така?

— Очевидно е защо го правиш. Но ако си мислиш, че като повтаряш всичко, от което Джъстин се е чувствала щастлива…

— Баща ти е в кабинета си — сряза ме тя. — Нали него търсеше, когато дойде? Не мен.

Бавно отстъпих назад, забелязвайки едва сега кутията с хартиени кърпички до ръката й и влажните, смачкани на топка салфетки, пръснати по масата.

— Да. Извинявай.

Тревогата ми постепенно премина в гняв, колкото повече наближавах кабинета на баща ми. Каквото и да ставаше в момента с мама, беше по негова вина. Възможно е смъртта на Джъстин да е отключила нейното сегашно поведение, но ако не беше връзката му с Шарлот Блу, не аз щях да бъда тук сега, а Джъстин и мама щеше да е добре. На всичкото отгоре, след като беше забъркал цялата тая каша, сега не правеше нищо, за да й помогне да се оправи.

Всичко това ме настрои за хладния и методичен разпит, който се готвех да проведа с него.

— Коя е Вила?

Зад компютъра баща ми се задави с онова, което пиеше в момента.

Затворих вратата и тръгнах към писалището.

— Днес те видях в центъра. По времето, когато трябваше да изнасяш лекция.

— Ванеса — изпелтечи той с почервеняло като домат лице, докато попиваше с купчина салфетки разлетия чай, — защо първо не седнеш, не си поемеш дъх и не се успокоиш? После ще се опитаме да изясним какво си мислиш, че си видяла.

Седнах. Иначе трябваше да го удуша.

— Мама замисля грандиозен маскарад. Също като в доброто старо време. И знаеш ли защо?

Ръцете му трепереха, докато изхвърляше мокрите салфетки в кошчето.

— Защото така се опитва да си върне мъртвата дъщеря. — Замълчах, изчаквайки да отпие от чая си. — Своята единствена дъщеря.

Тоя път той изпусна чашата. Тя се удари в ръба на писалището и падна на пода.

— Чудно. Вила също постоянно изпуска разни неща. Това, изглежда, е едно от многото общи неща между вас.

Той въздъхна.

— Кой ти каза.

— По-добре попитай кой не ми е казал.

Той се опита да си възвърне самообладанието, докато вдигаше чашата. После се облегна назад и сключи ръце на корема си.

— Разбирам гнева ти… но те моля да осъзнаеш, че ситуацията е много сложна.

— А ти трябва да си дадеш сметка, че така я омаловажаваш.

Той вдигна ръце, сякаш признаваше, че съм права.

— Това наистина е пълен хаос. Моля те да приемеш най-искрените ми извинения.

— За кое по-точно? Че си наранил мама? Или че си ни лъгал двете с Джъстин? Или пък че всеки ден разказваш за моя живот на напълно непознати хора?

Очите му се ококориха.

— Ти как…

— А може би се извиняваш заради това, че имаш връзка с друга жена? И то сега, след всичко онова, което се случи?

— Ванеса — сурово произнесе той, сякаш да ми покаже, че съм стигнала твърде далече. После се надигна и се наклони към мен. — Нямам връзка с Вила или с когото и да било друг. Обичам майка ти. Обичал съм я през всичките тия двайсет години, каквото и да съм преживял. Ако не беше така, ти щеше да научиш истината много по-рано.

Усетих, че нещо притиска гърдите ми.

— Какво пък трябва да означава това?

— Това означава, че майка ти… — Гласът му секна и главата му се отпусна върху гърдите. Миг по-късно той отново ме погледна. — Това означава, че тя искаше да те предпази. Не желаеше да страдаш заради нещо, което не е по твоя вина и което не може да се промени.

— Така значи. И ти щеше да го държиш в тайна цял живот, нали? Защото е за мое добро да не зная коя съм всъщност?

— Нямах такова намерение. Представях си… Надявах се подходящият момент да ти го кажа все някога да дойде. Когато и да е това… всички сме единодушни, че заслужаваш да знаеш истината.

Отместих поглед от него, опитвайки да си представя как бих реагирала, ако Саймън иска да направи нещо, с което не съм съгласна. Щях ли да се примиря, дори да си давам сметка, че не е правилно? Само защото го обичам и това чувство е по-силно от евентуалните последици.

Да, сигурно така щях да направя.

— Коя е тя? — попитах миг по-късно.

— Приятелка. Познаваше Шарлот.

Срещнах погледа му. За първи път го чувах да произнася името й на глас. И дори не мигна.

— Често ли се срещате? — попитах.

— Не. Днес беше за първи път от много години насам.

— Нали току-що каза, че ти е приятелка.

— Ние държим връзка — отговори той. — Просто не се виждаме.

— На нея ли пращаш имейли всеки ден?

— Да. — Дори да беше бесен, че съм влязла в компютъра му, не го показа.

— И разказваш за мен?

— Да. Двете с Шарлот бяха много близки. Държа я в течение като един жест на внимание.

— Достатъчно е да й пратиш картичка за Коледа.

— Нищо особено не е станало.

Очевидно бе, че това е важно за него, иначе нямаше да го прави.

— Мама знае ли? — продължих разпиша.

— Не, тя не би го разбрала.

— Това не ти ли стига, за да престанеш?

Той въздъхна и затвори очи.

— Имахме споразумение.

Дъхът ми секна. Най-после щеше да ми каже нещо, което все още не знаех… Но вече не бях сигурна дали искам да го чуя.