Щом стигна палубата, той се извърна, така че ръката му вече беше под гърба ми, а другата — под коленете; след това лесно ме изтегли горе.

— Добре съм — казах, когато ме положи на палубата, давайки си сметка колко неубедително звуча. — Честно. Просто малко главоболие.

— Сега трябва да кротуваш. И да ме оставиш да действам.

Чувствах се твърде изтощена, за да споря. Освен това — с изключение на болката, която пулсираше в главата ми — всъщност не беше никак неприятно. Паркър беше грижовен и ме закриляше. Като един друг човек, когото познавах.

Това си помислих малко по-късно, когато се питах защо не му попречих да ме внесе в кабината и нежно да ме сложи да легна. Въпреки че бяхме в спалнята. На яхтата, нощем. Сами.

— Ще ти дам аспирин — тихо каза той.

Затворих очи и се опитах да проясня главата си. Постепенно болката утихна. Когато няколко минути по-късно той се върна, вече можех сама да седна и да изпия аспирина.

— Ще трябва да се преоблечеш — каза, когато му подадох празната чаша. После кимна към подгизналата ми тениска, избягвайки да ме погледне в очите, и измъкна чифт сухи дрехи от нощното шкафче край леглото.

— Благодаря — казах. — Би ли…?

Не се наложи да довършвам, той и така разбра какво го моля. Бързо излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Болката постепенно намаля. Свалих мокрите дрехи, нахлузих джинсите, които Паркър донесе от палубата, и пуловера с емблемата на бостънските „Ред сокс“. После се пъхнах под завивките и казах на Паркър да влезе, когато почука на вратата.

Той предпазливо отвори, сякаш се боеше от онова, което ще завари вътре. Отпусна се като видя, че съм завита до брадичката, после взе една кърпа от купчината хавлии, които беше струпал на близкото писалище, и приседна на ръба на леглото.

— Малко е студена — каза.

— Няма нищо.

Притисна кърпата последователно към челото, слепоочията и бузите ми. Когато стигна брадичката, вдигнах леко глава, за да избърше и шията ми. От тази прохлада се почувствах толкова добре, че затворих очи и се опитах да не обръщам внимание на вината, която се просмукваше в стомаха ми.

Всъщност нищо нередно не правех. С Паркър бяхме просто приятели. Дори всичко между нас със Саймън да вървеше добре, нищо не пречеше да имам момчета приятели — особено такива, които са имунизирани срещу моите чарове.

— Защо не си починеш, докато пусна това през сушилнята. — Паркър кимна към моите мокри дрехи на пода. — После ще те изпратя до вас.

— Недей.

Той вдигна очи с изненада.

И не само той беше изненадан.

— Не може ли просто да поседиш тук за малко? — Чак не ми се вярваше, че това излиза от моята уста. — Дрехите и сами ще изсъхнат.

Разчитах, че и той като мен не иска да остава сам в този момент. Изглежда, се оказах права. Той закачи мокрите ми дрехи по дръжката на вратата и върху облегалката на стола и седна до мен на леглото.

Той също се беше преоблякъл, но въпреки това усещах студа, който лъха от кожата му, на сантиметри от мен. Мълчеше, аз — също. Скоро се отпуснах, започнах да дишам по-леко и престанах да се притеснявам дали постъпвам правилно.

Когато отворих очи, утринната светлина се процеждаше през транспарантите над леглото. Паркър не беше помръднал от мястото, където лежеше преди часове, но сега аз се бях свила до него, а ръката ми беше преметната през кръста му. Той също беше обвил кръста ми с ръка, а дланта му лежеше на хълбока ми.

Вдигнах глава и погледнах на нощното шкафче от неговата страна, където мобилният телефон се подаваше от чантичката ми и примигваше в червено. Като внимавах да не го събудя, защото дишаше дълбоко, бавно протегнах ръка, взех телефона и отворих капачето.

„В., в къщата край езерото. Къде си? Моля те, звънни или прати смс.“

Саймън

Глава 19

— Няма как да не намине — каза Пейдж, отваряйки вратата на „Бийнъри“ — следващия понеделник.

— Вече го направи — казах. — Два пъти лично и осемнайсет телефонни обаждания. А аз го изпуснах.

— Не мога да повярвам, че си проспала обажданията му. Сигурно си била страшно изтощена.

Вярно, че бях изтощена, но тя не подозираше истинската причина за това, нито къде съм спала, докато Саймън се е опитвал да се свърже с мен. Когато отидох у тях по-късно сутринта, Пейдж усети, че нещо се е случило, затова й разказах как Саймън ме е търсил в къщата, за съобщенията на гласовата поща и есемесите. Казах, че съм пропуснала обажданията му, защото рано съм се прибрала в къщата край езерото и съм спала като заклана — а не че бях плувала и се бях гушкала с най-известния плувец на „Хоторн“.

Причините да се срещна с Паркър имаха своето обяснение, но освен странния и прост факт, че така исках, нямаше смислен отговор защо съм прекарала нощта при него.

— Той ти се извини, че не ти е отговорил веднага, нали? — попита Пейдж.

— Да, но когато не съм отговорила, съобщенията му от тревожни постепенно започват да стават истерични. После не вдигна, когато го потърсих, и оттогава никакъв не се е обаждал.

— Е, щом той не вдига, тогава ти ще му се извиниш и ще му обясниш какво е станало. Голяма работа. — Пейдж отстъпи встрани и ме пропусна да мина. — Две сродни души нищо не може да ги раздели.

Опитах се да отвърна на усмивката й, докато влизах в кафенето, но устата ми не се подчини. Защото аз наистина трябваше да се извиня. Само половинчато му бях обяснила как стоят нещата, премълчавайки цялата останала истина. Откакто получих съобщението му преди два дни, десетина пъти се опитах да се свържа с него. Но всеки път телефонът му се включваше директно на гласова поща. Когато му изпращах съобщения, те оставаха без отговор. Излиза, че сродните души могат да бъдат разделени — от чиста глупост.

— Умирам от глад. — Пейдж стовари раницата си на една празна маса и се упъти към барплота. — Искаш ли нещо?

— Аз черпя — отвърнах бързо. — Защото вчера ти шофира през целия път обратно.

— Щях да шофирам и без награда, но след като предлагаш, пилешката супа ми се вижда добра компенсация.

Тя се върна на масата, а аз тръгнах към бара. Бях предложила да отидем до „Бийнъри“ на обяд, защото всеки път идвахме около единайсет сутринта — за късни закуски и предобедни срещи. Никога не бяхме попадали в кафенето по това време и останах доволна, че беше почти пусто, а персоналът се занимаваше предимно с пълненето на захарниците по масите и зареждането със салфетки.

Освен това ми се удаваше чудесна възможност да се срещна очи в очи с мистериозната личност, която ме почерпи със сок от водорасли.

— Извинете — обърнах се към единствения служител зад бара, който стоеше с гръб към мен, — Вила тук ли е?

— А слънцето изгрява ли всяка сутрин — любезно отговори жената, обръщайки се към мен. — С какво мога да ви помогна?

Тя гледаше към поставката за салфетки в ръцете си и аз се възползвах, за да я огледам набързо. На ръст беше горе-долу колкото мен, слабичка, с кафява престилка, превързана над торбест панталон, и свободна бяла риза. Косата й беше прибрана под кафява бейзболна шапка с емблемата на „Бийнъри“. Ръцете й бяха бледи, набръчкани и покрити с първите старчески петна. Забелязах, че трепереха, когато се опита да затвори кутията със салфетки.

— Да ви помогна — предложих.

— Всичко е наред. Мисля, че съм… — Тя вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Кутията със салфетки се изплъзна от ръцете й и те се пръснаха по пода.

С разтуптяно сърце заобиколих бара, за да й помогна да оправи бъркотията. Един от сервитьорите ме изпревари и двамата, клекнали, започнаха да събират салфетките. Опитах се да доловя какво си шепнат, докато се връщах от другата страна на бара, но точно тогава друг от сервитьорите реши да усили джаз музиката, която се разнасяше над главите ни.

— Съжалявам за случката. — Вила се изправи иззад бара, отупвайки ръце в престилката. — Свръхдоза кофеин. Така става, когато кафето ти е безплатно.

— Няма проблем — отговорих.

Тя пое дълбоко въздух и ми се усмихна. Лицето й потвърди онова, което бях разбрала по ръцете — беше възрастна. Поне три пъти по-възрастна от останалия персонал на „Бийнъри“, съставен предимно от студенти в колежите. Страните й бяха хлътнали. Челото й беше пресечено от ситни бръчки. Кафявите й очи гледаха изпод отпуснати бледи клепачи.

— Какво ще обичате? — попита, забърсвайки бара пред себе си. — Капучино? Еспресо? Днес предлагаме фантастичен киш, още топъл-топъл.

— Звучи страхотно. Ще взема парче от него, една пилешка супа и два студени чая.

— Веднага идват.

Проследих я с поглед как изчезва в кухнята, после се обърнах. Пейдж седеше на масата и четеше вестник. Очаквах да вдигне поглед, за да й дам знак, че супата идва всеки момент, но тя беше твърде погълната от четивото.

— Да не сте модел? — попита едно момче през три стола от мен, когато се обърнах.

— Не — отсякох. Усещах се твърде нервна, за да се замислям дали да му отговоря, или да се правя, че не го забелязвам.