Очите ни се срещнаха. Очаквах в погледа му да пламти гняв, но той гледаше тъжно, без живец.

— Ще ме изгони и ще ми заповяда да не се мяркам пред очите му без доказателство, че съм кандидатствал и съм бил одобрен в някой от посочените от него колежи. — Той отклони поглед към водата. — Даже не знам кое е по-лошо. Да ме изритат… или да съм толкова изплашен, че да не смея да кажа онова, което той не иска да чуе. — Той се поколеба. — Ти си най-смелият човек, когото познавам, Ванеса Сандс.

— Всъщност…

Прекъсна ме внезапно вълнение, от което яхтата изведнъж пропадна, после отскочи нагоре. Дойде така изненадващо, че трябваше да се вкопча в парапета, за да не падна във водата. В следващата секунда дълга тясна моторница изрева покрай нас и излезе от пристанището. Взирайки се в тъмното, по-скоро се досетих, отколкото разчетох името й, изписано върху кила: „Дълбини или умри“.

Още стисках студения метал, когато дочух тъп звук, при който фибростъклото под мен завибрира. С усилие откъснах очи от развълнуваната вода и погледнах в посоката, откъдето идваше звукът — видях Паркър да стои там, останал само по панталон върху себе си. Погледът ми направи дъга от голите му гърди към ризата, обувките и чорапите, струпани в краката му, после се устреми към мигащите светлинки оттатък залива.

— Какво правиш? — попитах, стисвайки още по-здраво перилата.

— Ще поплувам.

— Водата е ледена.

Той пристъпи вляво, точно срещу мен.

— Не съм го правил, откакто напуснах отбора. Това е единственото, което ми липсва.

Не можех да откъсна очи от златистата му кожа. С всеки удар на сърцето белите петна пред очите ми се увеличаваха.

За щастие, понеже не можех по своя воля да откъсна очи от него, накрая той сам излезе от полезрението ми. Усетила отново сили, пуснах парапета, изправих се и тръгнах заднешком, а маратонките ми поскръцваха по фибростъклото.

— Трябва да вървя — казах, вперила поглед в гърдите му, когато се обърна към мен. — Стана късно.

— Осем часът е.

— Саймън, моят приятел, ще се обади всеки момент. Не искам да го изпусна.

— Добре де, почакай — каза Паркър, тръгвайки след мен. — Ще те изпратя.

— Не!

Той спря. Очите ми най-сетне се вдигнаха до лицето му, обтегнато от недоумение.

— Добре съм — продължих, опитвайки се да звуча естествено. — Благодаря ти за пицата. Ще се видим в училище.

Завъртах се на пети, минах напряко през носа на яхтата и прескочих веригата. Чак към средата на палубата, когато бях сигурна, че Паркър не може да ме види, хукнах без да се крия. В момента, в който стигнах рампата към кея, чух плясък откъм носа.

Затаих дъх и се ослушах. За шум от разплискана вода, удари на крака, загребване с ръце.

Нищо. Даже вълнението, предизвикано от моторницата, беше утихнало и водата в залива, която само преди секунди напираше от всички страни на яхтата, беше неподвижна.

Пред очите ми отново изникна „Дълбини или умри“, дебел черен надпис, извит като закривен пръст, който примамва нищо неподозиращите плувци да приближат. Спомних си за гмуркачите, които се бяха натъкнали на ледения гроб. Почувствах същия натиск в корема, какъвто усетих и когато Паркър ме измъкна от реката.

— Не го прави — казах си, отстъпвайки заднешком от рампата. — Той си е добре и така. Просто го остави на мира — и него, и другите.

Но не го направих. Върнах се обратно на палубата двойно по-бързо, отколкото бях слязла.

— Паркър? — прошепнах, оглеждайки гладката повърхност на тъмната вода. — Паркър! — повторих, този път по-високо.

Тъкмо щях да се втурна в каютата, за да потърся фенерче, когато с ъгълчето на окото си мярнах нещо дълго и плоско. То се носеше недалече от яхтата към средата на залива като плевей, подмятан от течението.

Стрелнах се към борда и се надвесих през парапета, за да го огледам по-добре. Когато смътно различих профила на Паркър, се втурнах обратно на палубата, смъкнах един спасителен пояс с надпис „С. С. Бостончанин“ от стената и побягнах обратно към парапета. Водата беше черна като небето, но въпреки това си представих повърхността осветена от дългите снопове светлина, идващи от дълбините, както стана при атаката на сирените това лято. След това, призовавайки атлетическите умения на Джъстин и всичките си сили, замахнах широко с пояса и го запратих далече във водата.

Поясът падна с плясък на няколко крачки от Паркър. Той обаче не помръдна.

„Нали се сещаш как водата от време на време покрива ушите ти, когато се отпуснеш по гръб върху повърхността на езерото? Тогава в един момент чуваш всеки шум наоколо, а в следващия всичко е заглушено. И това е нещо такова.“

Саймън. Така ми беше описал въздействието на Зара над него, когато останаха сами в гората… и което Паркър явно чувстваше в момента. Потопен в ледената вода. Това можеше да го убие, ако нещо не му попречеше.

— Паркър! — изсъсках.

Нищо.

Вкопчена в парапета, се заоглеждах за проблясъци светлина или други признаци на живот под гладката повърхност. Ако и той е омагьосан от сирените, какво ли ще стане да скоча след него във водата? Плувах добре и можех да се измъкна на една сирена, но щях да съм беззащитна пред повече от тях.

Охраната. Сигурно още бяха на паркинга и наблюдаваха какво става на борда на „С. С. Бостончанин“, за да са сигурни, че нещо няма да се обърка. Можех да ги потърся, да им кажа истината — че Паркър е решил да поплува и сигурно е ранен — и да ги оставя да поемат нещата в свои ръце оттук нататък. Но ако те не бяха достатъчно бързи, или пък сирените са прекалено силни, тогава трима мъже…

Погледът ми попадна на разпенения участък от повърхността.

Той беше изчезнал. Доскоро лежеше там, вкочанен и неподвижен като труп… А после се преобърна и се загуби, потъвайки с главата надолу.

— Не. — Не поглеждах встрани, докато събувах маратонките си и събличах сакото и пуловера. — Не, не, не.

За кратко се поколебах, преди да смъкна и джинсите и да ги хвърля до мен. Останала само по тениска и бельо, аз се покатерих на парапета, прехвърлих се през него и бавно се спуснах от другата страна. Пръстите на краката ми щръкнаха във въздуха отвъд борда, а ръцете ми започнаха да се хлъзгаш по перилата, които сега бяха зад мен. Затворих очи, поех дълбоко влажния солен въздух и си представих как Паркър превързва коляното ми в градския парк на Бостън.

После скочих.

Рязкото потъване в солената вода ми подейства ободряващо, но водата около мен беше непрогледно черна. Можех да греба с часове, но след като не виждах дори ръката пред лицето си, как щях да открия Паркър.

Направих салто и се приготвих да се издигна към повърхността, когато нещо се вкопчи в глезена ми.

Крясъкът ми предизвика заслепяващ облак от балончета. Започнах да ритам и да се дърпам, но онова, което ме държеше, успя да ме завлече на няколко метра надолу, преди да ме пусне. Щом се почувствах свободна, размахах крака и заплувах из залива, оглеждайки мрака за Рейна, Зара или някоя от другите сирени на Уинтър Харбър.

Толкова съсредоточено наблюдавах всичко под себе си, че не забелязах тялото насреща, преди да блъсна глава в гърдите му и ръцете му да обвият раменете ми.

Започнах да извивам тяло и да се дърпам, но без полза. След секунди главата ми отново беше над водата.

— Паркър! — опитах да го отблъсна. Този път той ме пусна. — Какво ти става!

— Какво ми става ли? — Той изплю нагълтаната вода, изтри очи и отметна назад косата си. — С теб какво става?! Най-напред побягна, сякаш някой те гони по петите, после се връщаш, хвърляш се във водата и за малко да се удавиш. Ако не бях се оказал наблизо…

— Не съм се давела — прекъснах го, преди да си дам сметка защо мисли така. За разлика от другите хора, на мен не ми се налагаше да излизам на повърхността за въздух и доста време бях останала под вода, преди да ме хване. На него очевидно му се е сторило, че прекалено дълго съм се задържала там. — Освен това скочих във водата, защото ти изчезна.

Докато говорех, той клатеше енергично глава, готов всеки момент да ме опровергае… но после изведнъж замря.

— Помислила си, че съм в беда?

Обърнах се и заплувах към яхтата.

— Забрави.

Той на мига се озова до мен.

— Нямам намерение да го забравям. С мен всичко беше наред — просто гърбът ми се схвана от студа и се гмурнах под вода, за да раздвижа мускулите си, но…

Той продължаваше да говори, но аз вече не го слушах. Спрях да загребвам с ръце и стиснах с длани главата си, защото внезапно ми се зави свят, сякаш съм попаднала в пропелера на някоя яхта и сега потъвах дълбоко под водата. Болката беше толкова режеща, че не бях способна едновременно да се оттласквам с крака и да дишам.

Ако до мен не беше Паркър, който отначало плуваше редом, а после отдолу, преметнал едната си ръка през гърдите ми и стиснал здраво рамото ми, сигурно щях да потъна чак на дъното на залива.

— И сама мога — изпъхтях, когато се добрахме до стълбата от едната страна на яхтата.

Само че грешах. Той остана във водата, докато правех опити да се покатеря, но тутакси се озова край мен, когато кракът ми се подхлъзна още на първото стъпало. После двамата изкачихме стълбата по начина, по който бяхме плували дотук — той с ръка, обвита около мен, теглейки ме нагоре, като ме оставяше сама да пристъпвам от стъпало на стъпало.