Това означаваше, че трябва да се махна, което водеше до втората причина: на Паркър не влияех като на другите момчета. Вярно, натискахме се край реката, но тогава го мислех за Саймън, пък и — както знае всяко подготве в Ню Ингланд — той не може да откаже на нито едно момиче, ако то му се нахвърли. Стига да внимавах, тая вечер нямаше опасност да се стигне до такава конфузна ситуация, а и нямаше да ми се наложи да отбивам нежелани прояви на мъжко внимание.

Това, естествено, не значи, че ще се правя сякаш край реката нищо не е станало. И оттук към третата причина: ще обясня грешката си и ще помоля Паркър да накара „Хрътките“ да свалят снимката от техния сайт, преди да е станало още по-зле.

Тия причини ми се виждаха съвсем сериозни и разумни. За съжаление, когато спрях колата на паркинга на курортния и спа комплекс „Фар“, те не ми помогнаха да избегна чувството за вина.

— Тези дойдоха заради теб.

Вдигнах глава. Паркър стоеше на горната палуба на двуетажна яхта с бутилка вино и две чаши в ръка.

— Не се шегувам — продължи. — Толкова дълго стоиш там, че охраната се обади да попита нямам ли нужда от помощ.

Погледнах през рамо. Двама мъже с униформи на курортния и спа комплекс „Фар“ ме наблюдаваха от спряла наблизо голф количка.

— Аз не пия — казах, като се обърнах пак към него.

— Аз също.

Очаквах да се разсмее, или поне да се усмихне, но нищо такова не стана. Повтаряйки наум, че това е бил най-добрият вариант за вечерта, се насилих да тръгна по кея и да мина по рампата на яхтата. Той ме посрещна горе, сега ръцете му бяха свободни и протегнати към мен.

— Това не е среща — казах.

— Ти си имаш гадже.

Това също беше казано без следа от усмивка. Леко разколебана — нямах намерение да го опровергавам — аз поех ръката му и се качих на палубата. В мига, в който стъпих на борда, той ме пусна и пое към каютата. Последвах го — най-вече защото май изобщо не му пукаше дали вървя след него.

— Изглежда, тук всичко е приготвено за зимата — казах, когато влязох вътре. Мебелите в двете подобни на апартамент помещения бяха покрити. Единственото, останало извън белите чаршафи, бяха барът, два стола и телевизорът.

— Така и не сме я разопаковали още. — Той извади две бутилки минерална вода от хладилника и ми подаде едната.

— Тогава защо ще го правите тепърва? — попитах.

Той бръкна в кошчето за отпадъци до бара и измъкна от там червен памучен пуловер.

— Годишен риболовен фестивал „Царски живот“ — прочетох гласно надписа върху него.

— Известен също и като двата дни в годината, в които баща ми разчиства деловите си ангажименти за някои срещи на четири очи с особено важно значение. Така подрежда нещата, че да може да контролира всичко останало по мейла и с мобилния телефон. Освен това неговата асистентка се сдобива с куп сувенири, което придава допълнителна тежест на събитието.

Той запрати пуловера обратно към кошчето. Дрехата се приземи върху няколко бутилки с вино.

— Той сега тук ли е? — попитах. — Да не е на горната палуба?

— Вече не. В момента е в комплекса, вечеря. След гурме фиестата с омари ще се оттегли в къщата ни на брега и ще зяпа спортни канали, докато не изпадне в алкохолно вцепенение.

— Ти защо не си с него?

Той ме погледна и леко присви очи.

— Извинявай. Това не е моя работа, представа нямам защо…

Звън на телефон ме прекъсна. Паркър извади мобилния от джоба на панталона си, каза на онзи, който се обаждаше, да се качи на борда и затвори. Преди да реша как да продължа разговора, вратата се отвори и човекът влезе.

— Поръчах една със сирене и една с чушки. Дано ти хареса. — Паркър плати на разносвача на пици, а на мен бегло се усмихна. — Може да платиш своя дял, ако настояваш. Щом като не е среща.

Преди няколко минути тази усмивка в комбинация с вбесяващата двойна пица щяха да ме изстрелят право към волвото на паркинга. Сега обаче това ми подейства успокоително. Окуражаващо. От малкото, което спомена за баща си и за техния съвместен уикенд, ми стана ясно, че просто има нужда от компания — и то не точно от моята компания.

Решихме да ядем навън и аз се качих след него на горната палуба. Той се упъти към носа. Не ми подаде ръка, нито се обърна да погледне идвам ли след него, затова прескочих веригите без ни най-малко колебание.

— Хубава гледка — казах, когато застанах до него. Светлините в центъра на Уинтър Харбър блещукаха оттатък залива.

Той остави пицата, взе си парче и седна на ръба, провесил крака отвън.

— Защо не каза, че пак ще идваш насам?

Седнах на няколко крачки от него, опрях гръб о парапета и притиснах колене към гърдите си.

— Не съм го планирала. Проверявам семейната ни къща при езерото.

Кимна. Хранехме се мълчаливо, той беше впил поглед в тъмния хоризонт, а аз се питах за какво ли си мисли в момента. Изглеждаше някак разсеян, отчужден. Каквото и да бе станало между него и баща му, изглеждаше доста сериозно. Канех се да отворя дума за случката край реката, но прецених, че сега не му е времето. Не исках да му развалям настроението още повече, пък и изясняването на нашите отношения не беше спешно, тъй като очевидно аз бях последното, което занимава ума му. Накрая, вместо да се опитам да го поставя на място, аз все повече се чудех как да го накарам да се почувства малко по-добре.

— Е — казах накрая и сърцето ми ускори ударите си, — скоро ще трябва да подаваме документи за колеж.

— Така разправят.

— Ти реши ли вече къде ще отидеш?

— Имаш предвид след като завърша и като взема лодка — истинска лодка, не такъв плаващ дворец — с която да се спусна надолу по Източното крайбрежие, а после да се върна обратно покрай Западното крайбрежие? И след като съм спирал на случайно избрани места и съм се срещал с хора, които и хабер си нямат кое е семейството ми и кой съм аз? След година, а може и повече?

Замълчах за миг.

— Да.

— Не, още не съм решил. Най-вероятно накрая обаче ще се озова в Принстън. Успехът ми не е достатъчно висок за там, но баща ми има връзки.

— Чух, че техният кампус бил много красив.

Той отсечено се изсмя.

— Разбрано, госпожице Мълиган.

Гореща вълна обля лицето ми. Зарадвах се, че е тъмно и не може да го забележи.

— Ами ти? — попита. — В аления прилив ли ще се влееш? Или ще лаеш като булдог и ще ревеш като лъв?

Докато той изреждаше талисманите на Бръшляновата лига, аз зареях поглед над залива, припомняйки си едни други светлини, които разпръскваха мрака преди няколко месеца.

— Нито едно от тези.

— Е, тогава значи ще е някой колеж по изкуствата. Стимулиращо за ума, но крайно непрактично — каза, понижавайки глас, сякаш повтаряше нещо, което беше чувал много пъти досега. — Значи така, сигурно „Уилямс“. Или пък „Амхърст“. А защо не изпълниш мечтата на Мат Харисън да те види в „Бейтс“?

— Няма да постъпвам в колеж. — За първи път казвах това гласно; за първи път го признавах пред друг, освен пред себе си. Почти очаквах госпожица Мълиган да се втурне на яхтата, да ме хване за раменете и да ме разтърси, за да се осъзная.

— Но ти учиш в „Хоторн“ — каза Паркър.

— Е, и?

— Всеки, който учи в „Хоторн“, после отива в колеж. Нали за това родителите ни пръскат толкова пари — да осигурят нашето бъдеще, преди още да сме си помислили за него.

— Е, в такъв случай явно ще наруша традицията.

Той ме погледна, този път наистина ме погледна — за първи път, откакто бях дошла.

— Заради онова, което се случи със сестра ти ли?

Предположението му беше невярно, но реших да му дам шанс да зададе въпросите, които останалите задаваха само негласно.

— Заради това, че не виждам смисъл — казах.

— Как реагираха вашите, когато им каза?

— Казаха, че това си е моят живот и че уважават и подкрепят решението ми. — Точно това е очаквала да чуе Джъстин, ако беше събрала кураж да им каже истината. — Казаха, че ще ме обичат, каквото и да стане.

Гласът ми секна при последната дума. За щастие, дори и да го забеляза, Паркър не каза нищо. Той просто впери поглед в невидимия хоризонт и ме остави да се съвзема.

— Днес, когато баща ми получи имейл от треньора по водно поло, че напускам отбора — проговори след известно време Паркър, — той каза, че не ми позволява да си правя такива шеги с него. Каза, че освен фамилното име, водното поло е едно от малкото неща, които работят в моя полза… И че заради него се гордее с мен.

Дори да бях изненадана от факта, че напуска отбора, това мина на заден план заради начина, по който е реагирал баща му. Родителите ми щяха да са разстроени, когато най-накрая им кажех, че няма да продължа в колеж, но въпреки това щяха да мислят какви ще са последиците за мен, не за тях.

— Знаеш ли какво ще каже той, ако само намекна, че не съм сигурен дали да продължа в колеж? Ако споделя с него, че не съм сигурен дали това е най-добре за мен?